Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 10.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на десети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 13337 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 316741/18.01.2018 г., постановено по гр. д. № 19430/2013 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, е признато за установено спрямо С.Й.М., че дължи на М.НА Т., И.Т.И С., сумата в размер на 19, 66 лв., представляваща главница - наемна цена за периода 01-18.09.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда 03.09.2011 г., до окончателното изплащане, сумата в размер на 6, 81 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 11.09.2008 г. до 29.08.2011 г., като предявените искове са отхвърлени до пълните предявени размери съответно от 4 116, 11 лв. - главница и 1 852, 09 лв. - лихва като погасени по давност. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 1, 36 лв., представляваща 0, 004 % от направените по делото разноски в общ размер на 339, 79 лева - държавна такса в размер на 239, 79 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата в размер на 716, 92 лв., представляваща размера от 719, 80 лв., съгласно представения списък - 500 лв. - адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, 200 лв. - адвокатско възнаграждение по заповедното производство във връзка с частна жалба, 15 лв. - държавна такса за частна жалба и 4, 80 лв.- държавна такса за заверен препис от определение по ч. гр. д. № 37801 по описа за 2011 г. на СРС, намален с 2, 88 лева съразмерно с 0, 004 % от отхвърлената част.
Срещу
постановеното съдебно решение, в частта, с която е отхвърлен предявения иск, е
депозирана въззивна жалба от М.НА Т., И.Т.И С.. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. След издадена заповед №
РД-08-119/28.02.2002 г. на министъра на транспорта и съобщенията и заповед за
настаняване № 355/26.06.2002 г. на генералния директор на ДП „РВД“, между
последното и ответницата е подписан договор за наем № 144 ДП РВД от 03.07.2002
г. С допълнително споразумение № 143 ДП РВД от 20.05.2005 г. срокът на договора
е удължен до 26.06.2008 г. Договорът за наем е сключен на основание чл.29 ЗДС
вр. с чл.37 от Правилата за управление, стопанисване, настаняване и продажба на
ведомствени жилища, гаражи на ателиета на ГД „РВД“. По силата на т.41 от
посочените правила цената на ведомствените жилища се определя съгласно глава ІV
от ППЗДС. Когато наетата жилищна площ е над нормите за жилищно задоволяване по
чл.31 ППЗДС, разликата за всеки квадратен метър се заплаща в двоен размер от
установената наемна цена за квадратен метър. В договора е предвидено наемателят
да заплаща месечен наем в размер на 32, 77 лв. в т.9,б.“в“ е предвидено, че
договорът се прекратява автоматично от момента, в който се прекрати трудовото правоотношение
между наемателя и наемодателя или съответната организация. Ако наемателят не
освободи жилището, той дължи на наемодателя неустойка в размер на месечната
наемна цена, умножена по 10 за времето на неправомерния престой. Служебното
правоотношение на ответницата е прекратено на 18.07.2003 г., като тя е
продължила да ползва жилището до 19.09.2008 г. Въпреки отправената покана ответницата
не е платила дължимата сума. Счита, че неправилно решаващия съд е приложил
института на погасителната давност. Претендираната сума съставлява обезщетение
за ползване на имот – частна държавна собственост, а не наем, поради което по
отношение него намира приложение общата 5 – годишна давност по чл.110 ЗЗД, а не
3 – годишната давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част, като уважи изцяло предявения иск и му присъди сторените по
делото разноски.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ответницата С.Й.М. – Й., с който я оспорва. Излага съображения, че решението в
обжалваната от ищеца част е правилно и законосъобразно. Счита, че в случая
следва да намери приложение кратката погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД,
тъй като ищецът претендира неплатен наем, съгласно депозираното заявление и
исковата молба. По този начин задължението е отразено и в представеното
извлечение от счетоводните книги. С оглед на това правилно решаващият съд е
приложил кратката погасителна давност по отношение претендираните от ищеца
вземания за наем. Счита, че решението в обжалваната част е обосновано, като
фактът на прекратяването на служебното правоотношение на ответницата на
18.07.2003 г. е безспорен в отношенията между страните. Моли съда да потвърди
решението в обжалваната част.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК е депозирана насрещна въззивна жалба от ответницата, срещу
горепосоченото съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове.
Излага съображения, че решението в обжалваната част е неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че дължи наем за исковия период,
без да е мотивирал извода си за наличие на наемно правоотношение между
страните. Същевременно своевременно – с отговора на исковата молба, е направила
възражение, за липсата на наемно правоотношение през разглеждания период.
Излага съображения, че ищецът не е надлежно материално – правно легитимиран по
предявения иск, тъй като ДП „РВД“ е самостоятелен правен субект – юридическо
лице, образувано със Закона за гражданското въздухоплаване (ЗГВ) – чл.62, ал.3 ТЗ вр. с чл.53 ЗГВ. Също така принадлежността на правото на собственост върху
вещта/имота не е предпоставка за предоставянето й за временно възмездно
ползване, съгласно чл.228 ЗЗД и сл. Счита, че решаващият съд е следвало да изложи
мотиви за приетата от него връзка между безспорните или установените от
събраните доказателства в процеса факти и правоотношения – дали е съществувало
правоотношение между страните, дали е налице наемно правоотношение между
ответницата и ДП „РВД“, както и актуването на наетия имот като частна държавна
собственост на ищеца, извършено с представения акт за частна държавна
собственост от 06562/25.03.2008 г. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част, като отхвърли изцяло предявените искови, кат о и да й присъди сторените
по делото разноски.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца, с
който я оспорва. Излага съображения, че решението в обжалваната от ответницата
част е правилно и законосъобразно. Процесното жилище е частна държавна
собственост. С решение № 319 на МС от 08.05.2007 г. имоти частна държавна
собственост, между които и процесният, са отнети от ДП „РВД“ и са предоставени
безвъзмездно за управление на М.НА Т..
Фактическото предаване на ведомственото жилище е извършено с протокол за
предаване – приемане на недвижим имот и движими вещо – частна държавна
собственост от 31.07.2008 г. Ответницата не оспорва обстоятелството, че е
ползвала ведомственото жилище, както и че не плащала за това, но счита, че е
следвало да заплаща наем на ДП „РВД“. Счита, че решаващият съд неправилно е
приел, че спорното материално право се урежда съобразно правилата на договора
за наем. От заявените твърдения и ангажираните доказателства се установява, че
отношенията между страните произтичат от сключения между тях договор за наем,
който е изтекъл и е започнало ползване на жилището без правно основание, т. е.
по правилата на неоснователното обогатяване, в хипотезата на чл.236 ЗЗД. Счита,
че в случая водещо е качеството на веща, която е частна държавна собственост.
Счита, че ищецът, като държавно учреждение, не се е обеднил лично, а държавата
като собственик. Ищецът се явява процесуален субституент на държавата при
уреждането на тази претенция. С оглед на това счита, че активната материално -
правна легитимация принадлежи на държавата, а активно процесуално – правно
легимирано лице е министерството, което упражнява правото на държавна
собственост към момента на предявяване на иска, както и към момента. На основание
чл.236, ал.2 ЗЗД наемателят дължи обезщетение, ако не е освободил държането на
предоставения му под наем обект, дори имотът да не се ползва. Задължението за
връщане на наетата вещ от наемателя след прекратяване на облигационната връзка
произтича от чл.233, ал.1, пр.1 ЗЗД и подлежи на доказване от страна на
наемателя. По делото не се спори за времето на държане на процесния имот. По
делото се претендира обезщетение при продължаване ползването на имота след
прекратяване на договора за наем, което задължение има обезщетителен, а не
престационен характер. Моли съда да потвърди решението в обжалваната от
ответницата част.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.228 ЗЗД
вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че вземането в
полза на ищеца срещу ответницата е възникнало по повод ползването на
ведомствено жилище, находящо се в гр. София, ул. „**********, което е частна
държавна собственост.Със заповед РД-08-119/28.02.2002 г. на министъра на
транспорта и съобщенията във връзка със заемана от ответницата длъжност
„директор на дирекция „Връзки с обществеността“ е настанена в посоченото
ведомствено жилище. В изпълнение на посочената заповед е издадена и заповед за
настаняване № 355/26.06.2002 г на генералния директор на ДП „Ръководство на
въздушното движение“, като между ДП „РДВ“ и ответницата е подписан договор за
наем № 144 ДП РВД от 03.07.2002 г. Срокът на договора е продължен до 26.06.2008
г. с допълнително споразумение № 143 ДП РВД от 20.05.2005 г. Уговореният
месечен наем възлиза на 32, 77 лв. Страните са се съгласили, че договорът се
прекратява автоматично от момента, когато се прекратява трудовото
правоотношение между наемателя и наемодателя или съответната организация. Ако
наемателят не освободи жилището, дължи н наемодателя неустойка в размер на
месечната наемна цена, умножена по 10 за времето на неправомерния си престой- Служебното
правоотношение на ответницата е прекратено на 18.07.2003 г., като същата е
заемала процесното жилище до 19.09.2008 г., съгласно съставения предавателно –
приемателен протокол. С решение № 319 на МС от 08.05.2007 г. имоти частна
държавна собственост, сред които и процесния, е отнето от ДП „Ръководство на
въздушното движение“ и е предоставено безвъзмездно за управление на М.НА Т..
Фактическото предаване и приемане на ведомственото жилище е извършено с
протокол за предаване приемане на
недвижим имот и движими вещи, частна държавна собственост от 31.07.2007 г. Съгласно
представената справка от ДП „РВД“ последният заплатен месечен наем от
ответницата дза обитавания от нея апартамент е за м.07.2007 г. по фактура №
522/13.07.2007 г. в размер на 32, 77 лв., като в касата на ищеца не са
постъпили никакви плащания. С писмо от 19.05.2008 г. е уведомил ответницата, че
дължи наемната цена на М.НА Т. за периода 15.05.2007 г. – 30.06.2008 г. в
размер на 3 211 лв. при месечен наем от 256, 88 лв. Така ответницата, като
ползвател на ведомствено жилище не е заплащала за ползването му под наем от
м.07.2007 г. до м.03.2009 г. По този начин е нарушила т.І.2, т.15 вр. с т.10,
б.“в“ от наемния договор и чл.232, ал.2 ЗЗД вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
По тази причина в негова полза е възникнало право да иска от ответницата
заплащане на неплатения наем за предоставеното й ведомствено жилище, ведно с обезщетение
за забавено изпълнение. Твърди, че по ч. гр. д. № 37801/2011 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 59 състав за тези вземания е постановена заповед за изпълнение на
парично задължение, срещу която е депозирано възражение от длъжника. Моли съда
да постанови решение, с което да установи съществуването на вземане в размер на
5 994, 57 лв., от която 4 135, 77 лв. – главница, съставляваща
месечни вноски по договор за наем на жилище за периода м.05.2007 г. – м.05.2008
г., и 1 858, 90 лв. – лихва за
забава за периода 15.05.2007 г. – 03.09.2011 г., ведно със законната лихва,
считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, както и
сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва предявения иск. Признава обстоятелството, че е ползвала ведомствен апартамент № 6, находящ се в сградата на ул. „*****“ № **********, в гр. София, на основание договор за наем № 144/03.07.2002 г., сключен с ДП „РВД“, както и обстоятелството, че служебното й правоотношение с М.НА Т. и съобщенията е прекратено на 18.07.2003 г. със заповед на ресорния министър. Оспорва наличието на наемно правоотношение обаче с ищеца. Твърди, че е освободила и предала имота на 19.09.2008 г., за което е съставен приемо – предавателен протокол. Доколкото не е имала договорно правоотношение с ищеца, счита, че не дължи претендирания от него наем ДП „РВД“ е самостоятелен правен субект и като такъв е страна по наемното правоотношение. В условията на евентуалност поддържа, че след прекратяване на служебното й правоотношение считано от 18.07.2003 г. договорът за наем е прекратен, поради което няма задължение за заплащане на наемна цена. Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като й присъди сторените по делото разноски.С молба от 14.06.2017 г. ищецът е отправил искане за изменение на предявения иск чрез въвеждане на ново основание – неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ответника. С определение № 316810/18.01.2018 г., постановено по гр. д. № 19430/2017 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, съдът е постановил отделяне на предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл.59 ЗЗД, като е прекратена висящността му по посочено дело и този иск се разгледа в самостоятелно производство. Въз основа на заявление от 03.09.2011 г., подадено от М.НА Т., И.Т.И С., е постановена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 10.10.2011 г. по гр. д. № 37801/2011 г. г. по описа на СРС, ІІ ГО, 59 състав, срещу С.Й.М. за сумата от 4 135, 77 лв. – главница по договор за наем на апартамент № 6, в гр. София, ул. „*****“ № *****и избено помещение № 6, ведно със законната лихва от 03.09.2011 г. до окончателното изплащане, сумата от 1 858, 90 лв. – лихва за забава за периода 15.07.2007 г. – 29.08.2011 г.С определение № 14658/11.07.2014 г., постановено по ч. гр. д. № 16891/2-13 г. по описа на СГС, І ГО, е отменено разпореждането от 10.10.2011 г., постановено по ч. гр. д. № 37001/2011 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 59 състав, за незабавно изпълнение на постановената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, като е обезсилен издадения изпълнителен лист. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед, като е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, тъй като не е налице наемно правоотношение със заявителя, както и се позовава на изтекла погасителна давност.
Ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред в срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция.
Със заповед № РД-08-119/28.02.2002 г. на министъра
на транспорта и съобщенията, на основание чл.53а, ал.1, т.1 ЗГВ вр. с чл.11 от
Устройствения правилник на М.НА Т. и съобщенията, приет с ПМС № 4/2000 г. и
чл.25 от Правилата за управление, стопанисване, настаняване и продажба на
ведомствени жилища, гаражи и ателиета на ГП „Ръководство на въздушното
движение“, е постановено да се предостави за настаняване под наем ведомствено
жилище от жилищната сграда на ДП „РВД“, находящо се в гр. София, кв.288А, бул.
„България – Мотописта“, ул. „*****“ № *****на С.Й.М. – директор на Дирекция
„Информация и връзки с обществеността“ – ап.6, вх.А, ет.2, застроен на площ 97,
88 кв. м. и прилежащи части 17. 40 кв. м. На генералния директор на ДП „РВД“ е
възложено да сключи договор за наем.
В т.25 от цитираните в заповедта правила е
предвидено вай-малко 10 % от придобитите от ГД РВД жилища и ателиета а се
заделят за представителни нужди, за временно настаняване на командировани
служители на ГД РВД или гости, специалисти – изпълнители по договори на ГД РВД,
когато това задължение е прието по договора, както и за задоволяване на
възникнали жилищни нужди в системата на М.НА Т.. Броят и конкретните жилища се
утвърждават от министъра на транспорта по предложение на главния директор на ГД
РВД. Настаняването в тези случаи се извършва при изрично съгласие на Министъра
на транспорта.
На 03.07.2002 г. между ДП „Ръководство на въздушното
движение“ – наемодател и С.Й.М. – наемател, е сключен договор за наем № 144 ДП
РВД/03.07.2002 г. По силата на договора наемодателят се е задължил да
предостави на наемателя следния недвижим имот: жилище – апартамент № 6, находящ
се в гр. София, ул. „*****“ № **********, състоящ се от :антре, кухненски бокс,
дневна, тераса, спалня, тераса, спалня, баня-тоалетна, тоалетна, със застроена
площ от 115, 28 кв. м., заедно с избено помещение № 6 с полезна площ от 3, 69
кв. м., срещу заплащане на месечен наем от 32, 77 лв. Страните са уговорили
срок на договора от 3 години, считано от деня на издаване на настанителната
заповед. В клаузата на т.9, б.“в“ от договора страните са се съгласили, че
договорът за наем се прекратява автоматично при прекратяване на трудовото
правоотношение между наемателя и наемодателя (или съответната организация),
независимо от основанията за прекратяване.
На 08.07.2002 г. е подписан предавателно –
приемателен протокол, между ДП „РВД“ и С.Й.М., в който е удостоверено
предаването на наетия имот.
С допълнително споразумение от 20.05.2005 г.
страните са продължили уговорения срок с още 3 години – до 26.06.2008 г.
Страните не спорят, че служебното правоотношение на
ответницата е прекратено на 18.07.2003 г.
Относно процесния апартамент № 6 е съставен акт за
частна държавна собственост № 06562/25.03.2008 г. Като негов бивш собственик е
посочено ДП „Ръководство въздушно движение“. В т.10 е посочено, че имотът е
предоставен за управление на основание решение № 319/08.05.2007 г. на МС в
полза на М.НА Т..
С писмо рег. № 15-01-104/19.05.2008 г. М.НА Т. е
уведомило ответницата, че с решение № 47 на МС от 08.05.2007 г. имоти – частна държавна
собственост, представляващи апартаменти, намиращи се в гр. София, район „Красно
село“, местност „Бул. България – мотописта“, кв***,, УПИ VІІ-434-434-а, ул. „*****“
№ 53-55, вх.А, са предоставени за управление на М.НА Т.. С оглед на това, като
ползвател на имота, трябва да внесе в касата на М.НА Т. наема за периода
15.05.2007 г. – 30.06.2008 г. в размер на 3 211 лв. Месечната наемна цена
възлиза на 256, 88 лв. Договорът за наем, сключен в качеството й на бивш
служител на М.НА Т. и съобщенията и генералния директор на ДП „РВД“ изтича на
26.06.2008 г., поради което е необходимо към посочената дата да предприеме
необходимите действия за освобождаване на жилището.
На 19.09.2008 г. е подписан предавателно –
приемателен протокол, в който е удостоверено, че ответницата е предала на М.НА
Т. процесния имот.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивните
жалби са депозирани в срока съответно по чл.259, ал.1 ГПК и чл.263, ал.1 ГПК,
от легитимирани страни, като същите са процесуално допустими. Разгледани по
същество, жалбата на ищеца е неоснователна, а жалбата на ответницата е основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно.
По
релевираните от жалбоподателя – ищец доводи относно характера на претендираните
от него вземания:
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен
от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
В депозираното заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК заявителят е посочил, че претенираната от него
главница в размер на 4 135, 77 лв. съставлява неизплатени вноски за наем.
В представеното извлечение от сметки също е удостоверено вземане за наем за
претендирания от заявителя период. В исковата молба е заявена същата претенция,
като изрично в петитума е посочено, че сумата относно главницата съставлява
месечни вноски по договор за наем. Действително в обстоятелствената част на
исковата молба е заявено фактическо твърдение за прекратяване на служебното
правоотношение на ответницата, което съставлява основание за автоматично
прекратяване на наемния договор в момент, който предхожда исковия период. За
извършване на преценка относно спорния предмет на делото правно релевантно е
субективното право, очертано от кредитора в депозираното заявление за издаване
на заповед за изпълнение, което не може да се променя, изменя или да се въвежда
ново, различно от първоначално заявеното основание на претендираното вземане.
Следва да се отбележи също така, че съгласно задължителните разяснения, дадени
с ТР № 3/18.06.2014 г. по тълк. д. _ 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.11б, в производството
по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, не намират
приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК - за изменение на
основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича
вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера
на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно
от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се
заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За
разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.210, ал.1 ГПК може
да се предяви осъдителен иск в това производство. Ето защо спорният предмет се
определя съобразно постановената заповед за изпълнение във връзка с
депозираното заявление.
Следва да се отбележи също така, че въведеното от ищеца
фактическо твърдение за прекратяване на наемното правоотношение в момент, който
предхожда исковия период18.07.2003 г., има отношение към предявения от него иск
с правно основание чл.59 ЗЗД, който е постановено да се разгледа в отделно
производство.
По изложените съображения въззивният съд счита, че правилно
с обжалваното решение е разгледано основанието за процесния дълг, за което е
постановена заповедта за изпълнение – договор за наем между страните в
производството. Също така ищецът твърди, че е страна по спорното
правоотношение, поради което е надлежно процесуално легитимиран по предявения
иск. Ето защо обжалваното решение се явява процесуално допустимо, поради което
следва да се разгледат доводите относно неговата правилност.
По релевираните доводи за липса на активна материално –
правна легитимация на ищеца:
От ангажираните по делото доказателства се установи, че
процесният договор за наем № 144 ДП РВД 144/03.07.2002 г. е сключен между ДП
„РВД“ – наемодател и ответницата – наемател. Предпоставка за сключване на този
договор е постановената от министъра на транспорта и съобщенията заповед от
28.02.2002 г., обсъдена по – горе, с която е възложено на генерални директор на
ДП „РВД“ да сключи договор за наем с ответницата, в качеството й на служител в
посоченото министерство. Въз основа на нея е възникнало задължение за ДП „РВД“
за сключи договор за наем, но по силата на тази заповед не възниква
правоотношение между страните в производството. Разглежданата заповед на
министъра на транспорта и съобщенията е постановена във връзка с чл.25 от
Правилата за управление, стопанисване, настаняване и продажба на ведомствени
жилища, гаражи и ателиета на ГД „Ръководство на въздушното движение“ и има
значение за вътрешните отношения между М.НА Т. и съобщенията и ДП „РВД“,
доколкото в придобитите от последното жилища е налице възможност да се настанят
служители на посоченото министерство, какъвто е разглеждания случай. Също така
заповедта на министъра на транспорта и съобщенията не е постановена в
качеството му на страна по наемното правоотношение, а в качеството му на орган
на управление на ДП „РВД“ по смисъла на чл.53а, ал.1 т.1 ЗГВ.
Следва да се отбележи, че ДП „РВД“ е самостоятелно юридическо
лице. В нормата на чл.53 ЗГВ е регламентирано, че се преобразува юридическото
лице „Ръководство на въздушното движение“ в Държавно предприятие „Ръководство
на въздушното движение“ (ДП „РВД“) по смисъла на чл. 62, ал. 3 от Търговския
закон - юридическо лице със седалище София. Ето защо ДП „РВД“ притежава
самостоятелна правосубектност и може да участва като страна в гражданско -
правни отношения. В случая с подписването на договора 03.07.2002 г.
облигационната връзка е възникнала между посочените в него страни: ДП „РВД“ –
наемодател и С.Й.М. – наемател.
Неоснователен е релевирания от жалбоподателя – ищец довод,
че е материално – правно легитимиран по предявения иск, по силата на съставения
акт за частна държавна собственост във връзка с решение на МС № 319/08.05.2007
г. и предоставеното му управлението на процесния имот. Към момента на
възникване на облигационното правоотношение управлението на процесния имот не е
предоставено на ищеца. Отделно от това наемното правоотношение не възникне по
силата на постановената заповед на министъра на транспорта и съобщенията, а е
необходимо последващо сключване на договор за наем, който от своя страна
определя и страните по спорното правоотношение. За пълнота следва да се
отбележи, че в специалния закон спрямо общия ЗЗД, а именно: ЗДС и ППЗДС, не е
регламентирана възможност за замяна на наемодателя в наемното правоотношение след
настъпила промяна в лицето, стопанисващо имота. Такава възможност не е
уговорена и в представения по делото договор за наем.
Доколкото ищецът няма качеството на страна по спорното
наемно правоотношения, същият не е надлежно материално - правно легитимиран по предявения иск, което
обуславя неговата неоснователност.
Не следва да се обсъжда въпросът дали ползването на имота
от ответницата е осъществено по силата на договор за наем или след
прекратяването му по реда на т.9, б.“в“ от договора, респ. дали е налице
неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищеца, доколкото тези
въпроси са извън спорното право и са предмет на иска, който не е приет за
съвместно разглеждане в настоящото производство.
Тъй
като не се установи качеството на кредитор на ищеца, не следва да се обсъждат
по същество релевираните доводи относно прилагането на института на
погасителната давност от решаващия съд, доколкото не се установи в тежест на
ответницата да е налице задължение към ищеца за заплащане на претендирания
наем.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение
следва да се отмени в частта, с която са уважени предявените искове, като
същите следва да се отхвърлят в тази им част.
По разноските по
производството:
При този изход на
делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателката – ищца следва да се
присъдят сторените по делото разноски. Техният размер възлиза на 655 лв. –
сторени във въззивното производство разноски, включително заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство
на страната във въззивното производство.
С оглед изхода на спора обжалваното решение следва да се отмени в частта, с
която в тежест на ответницата са възложени разноски в размер на 1, 36 лв.,
както и 100 лв. –юрисконсултско възнаграждение, както и следва да се присъди
сумата от още 2, 88 лв. – сторени разноски в производството пред СРС.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 316741/18.01.2018 г., постановено по гр. д. № 19430/2013 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено спрямо С.Й.М., ЕГН **********, с адрес ***, че дължи на М.НА Т., И.Т.И С., с адрес гр. София, ул. „*******, сумата в размер на 19, 66 (деветнадесет лева и шестдесет и шест стотинки) лв., представляваща главница - наемна цена за периода 01-18.09.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда 03.09.2011 г., до окончателното изплащане, сумата в размер на 6, 81 (шест лева и осемдесет и една стотинки) лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 11.09.2008 г. до 29.08.2011 г., както и В ЧАСТТА, с която С.Й.М., ЕГН **********, е осъдена да заплати на М.НА Т., И.Т.И С., сумата в размер на 1, 36 (един лев и тридесет и шест стотинки) лв., представляваща 0, 004 % от направените по делото разноски в общ размер на 339, 79 лева - държавна такса в размер на 239, 79 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лев, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от М.НА Т., И.Т.И С., с адрес гр. София, ул. „*******, срещу С.Й.М. - Й., ЕГН **********, със съдебен адрес *** – адв. Р.Д., с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК – за признаване за установено, че С.Й.М. - Й., ЕГН **********, дължи на М.НА Т., И.Т.И С., сумата в размер на 19, 66 (деветнадесет лева и шестдесет и шест стотинки) лв., представляваща главница - наемна цена за периода 01-18.09.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда 03.09.2011 г., до окончателното изплащане, както и сумата в размер на 6, 81 (шест лева и осемдесет и една стотинки) лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 11.09.2008 г. до 29.08.2011 г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
316741/18.01.2018 г., постановено по гр. д. № 19430/2013 г.
по описа на СРС, ГО, 59 състав, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА
М.НА Т., И.Т.И С., с
адрес гр. София, ул. „*******, да заплати на С.Й.М. - Й., ЕГН **********, със съдебен
адрес *** – адв. Р.Д., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 655 (шестстотин петдесет и пет) лв., представляваща сторени разноски във
въззивното производство, както и да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата
от още 2, 88 (два лева и осемдесет и осем
стотинки) лв., представляваща сторени разноски в производството пред СРС.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.