РЕШЕНИЕ
№ 1478
гр. Плевен, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Светла Илм. Замфирова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело №
20254430101053 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното: Делото е образувано по искова
молба от П. Т. С., ЕГН: ********** , с постоянен адрес: ***, чрез адв. П. И. П.,
вписан в АК - Хасково, съдебен адрес: *** адв. П. П., против КРЕДИСИМО
ЕАД, ЕИК: ***, със седалище гр. София, р-н „Триадица", бул. „Витоша"
146А, ет.4, Бизнес център "България", представлявано от С.Р.Я. и „Ай Тръст"
ЕООД, ЕИК: ***, със седалище гр. София, бул. „Витоша" 146А, ет.4, Бизнес
център "България" представлявано от И.М.Ш.. Цена на главния иск: 7 785,32
лева Цена на евентуален иск относно нищожност на клаузата за
възнаграждение за поръчителство 5 031,92 лева, с правно основание чл. 124,
ал.1 от ГПК, вр. със ЗПК и ЗЗД. Съдът е сезиран с искане да прогласи
нищожността на „Договор за поръчителство" сключен с втория ответник Ай
Тръст ЕООД, и Договор за паричен заем № 2928819 от дата 26.02.2024 г.
сключен с Кредисимо ЕАД. Евентуален иск: Да прогласи нищожността на
клаузите на чл. 4 от Договор за паричен заем № 2928819 от дата 26.02.2024 г. ,
сключен с Кредисимо ЕАД и на клаузата предвиждаща допълнително
оскъпяване по Договор за поръчителство, сключен с „Ай Тръст" ЕООД, на
основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, поради това, че противоречат на добрите
нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143,
ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответниците,
като се оспорва искът. Становището на Кредисимо ЕАД е, че така подаденият
иск да бъде установено със силата на пресъдено нещо, че е нищожна на
клаузата на чл.4 от процесния Договор за потребителски кредит
№2928819/26.02.2024г.е недопустим, а по същество и неоснователен. Във
1
въпросната клауза е описано какво обезпечения приема КРЕДИСИМО, но
предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята на
кредитополучателя. Т.е. дори и да бъде обявена за нищожна клаузата на чл.4
от Договора, правното положение на ищеца няма да бъде променено, няма да
отпадне като недействително задължение, което има за основание оспорената
клауза. Ищецът има интерес да оспорва евентуално Договор, с който същият е
учредил обезпечение в полза на Кредисимо, тъй като в същият евентуално
биха били уговорени някакви задължения в негова тежест.
Не е спорно, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит №2928819/26.02.2024г. По силата на процесния Договор, отв.
Кредисимо ЕАД, е отпуснал кредит на кредитополучателя-ищец в размер на
6000 лв., който следва да бъде върнат в срок от 24 месеца. Главницата по
кредита е изцяло усвоена от кредитополучателя по избрания от него начин.
Приложения по Договора ГЛП е в размер на 38,37% и ГПР в размер на
45,89%, а общият размер на всички плащания е 8753,40лв.
В отговора Ай Тръст ЕООД, оспорва исковете изцяло по
основание и размер.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за безспорно от
правна и фактическа страна следното:
Безспорно е, че страните се намират в облигационни отношения по
силата на сключен договор за предоставяне на потребителски кредит. Всяка
страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или
възражения. Ищецът трябва да докаже, че клаузите са неравноправни.
Ответникът трябва да докаже, че клаузите са уговорени индивидуално.За П.
Т. С. е налице правен интерес да оспорва клаузата на чл.4 от процесния
Договор, доколкото същата не създава каквито и да било задължения за него, а
единствено правна възможност Възнаграждението за поръчител има
характеристиката на възнаграждение, дължимо на лице, което по занятие
предоставя услуги по гарантиране на задължения на контрагенти (дейност,
която не е забранена от закона), като е размерът му е съобразен с риска, който
„АЙ ТРЪСТ’ поема - възнаграждението е дължимо само за периода на
предоставяне на услугите. Налице е облигационно правоотношение между
страните. Не е оспорен фактът, че на 26. 02. 2024 г. е сключен Договор за
потребителски кредит №2928819/26.02.2024г. между П. Т. С. от една страна,
2
като кредитополучател и Кредисимо ЕАД, ЕИК ***, в качеството на
кредитор, във връзка с обезпечаването на който е сключен Договор за
предоставяне на поръчителство с поръчител Ай Тръст ЕООД и потребител П.
Т. С.. Главницата по договора за кредит възлиза в размер на 6000 лв. Кредитът
следва да бъде върнат в срок от 24 месеца при годишен лихвен процент (ГЛП)
по кредита в размер на 38,37 % и годишен процент на разходите (ГПР) в
размер на 45,89%. Общият размер на плащанията възлиза на 8753,40лв., видно
от Приложение №1 и погасителния план към него, които са неразделна част от
процесния Договор. АЙ ТРЪСТ ЕООД е сключил с Кредисимо ЕАД договор
за поръчителство, по силата на който се е задължил да гарантира като
поръчител гореописаното задължение на ищеца. Приложен е по делото
заверен препис от Договор за поръчителство, сключен между Ай Тръст и
Кредисимо. За така описаната услуга е дължимо възнаграждение в размер на
4741,52лв., погасяването на което е разсрочено на 12 месечни вноски,
съгласно погасителен план към договора за предоставяне на поръчителство.
Възнаграждението се дължи само за периода, за който е гарантирано
задължението по кредита, т.е. при предсрочно погасяване на задължението на
кредитополучателя, той не дължи възнаграждение на Ай Тръст за периода
след пълно изплащане на кредита. не е спазена предвидената от закона форма.
Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10
ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В
нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит
ГПР с посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и
основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на
ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора
ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал.
1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен
годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси
и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до
различен размер на ГПР от посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С - 448 / 2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването
на този ГПP, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.
3
В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят с напълно запознат с
условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на
сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му“. На следващо място, в
договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв е в размер многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. В процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да осигури
действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на
условията, посочено в договора. В процесния договор е уговорено, че в
случай, че Заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в
тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя
неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения
погасителен план. От една страна, има изначална невъзможност да бъде
осигурен от потребителя в толкова кратък срок поръчител /солидарен
длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Налице е
нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Настоящият
случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чисто съдържание
потребителят не може да влияе. В глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/НО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл, клаузата, с
която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок от сключването му,
обезпечение — двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на
определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да
бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо
обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение едва след като кредитът с отпуснат, като в случай, че не стори
това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС/. Налице е заобикаляне на закона по
смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК
предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
4
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка
за забава с мораторна лихва е недопустимо. Непредставянето на обещаните
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чисто плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при
непредставено обезпечение. В случай, че кредиторът е имал за цел да получи
обезпечение, същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се
приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се
предостави и „неустойката” да не се дължи, то това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението” да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив, договорът продължавала
се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Тази клауза е изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така,
тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. В пряко
нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК „Стик кредит” АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка“, която по своята същност представлява печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да
е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР беше
законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза не както е
посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП.
Его защо, налице е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
па Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо,
на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи и договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Нищожност е институт на общата част на гражданското право. Общите
правила, регламентиращи основания за нищожност на сделките са
императивни правни норми и се уреждат в чл.26 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/. Разпоредбите на чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД обхващат две групи
основания за нищожност. Основанията, уредени в ал.1 са общи и правилата
имат бланкетен характер /с изключение на чл.26, ал.1, пр.4 ЗЗД/ и не могат да
бъдат прилагани самостоятелно, докато тези по чл.26, ал.2 са приложими
самостоятелно, без да е необходимо свързването им с други правни норми. Не
съществува възможност правните субекти да установяват други основания за
нищожност на сделките, освен предвидените в нормативната уредба, нито да
изключват уредени в закона основания за нищожност в техните отношения.
Съгласно разпоредбата на чл.44 ЗЗД, императивните правила за договорите се
прилагат и по отношение на едностранните волеизявления, когато с тях се
5
пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Наред с общите
правила на чл.26 ЗЗД, законодателят отделно е регламентирал редица
конкретни случаи на нищожни сделки, на нищожни уговорки, както в
договори, така и в едностранни сделки. Правилата на чл.26 ЗЗД се явяват
общи правила, които са релевантни към повечето сделки, но не изключват и
казуистичната уредба. Например в разпоредбата на чл.75, ал.2 от Закона за
наследството /ЗН/, законодателят прогласява делбата на наследство без
участието на някои от сънаследниците като изцяло нищожна; съгласно чл.209
ЗЗД продажбата с уговорка за изкуване също е изцяло нищожна, а съгласно
чл.94 ЗЗД само уговорката за предварително изключване или ограничаване на
отговорността на длъжника за умисъл или груба небрежност е нищожна, а не
целият договор. Всички норми, обхванати от института на нищожността, а не
само общите правила, имат повелителен характер. Основанията за нищожност
са свързани с нарушаване на други повелителни правни норми за
действителността на сделките относно тяхното съдържание, ред или начин на
извършване. Нищожните сделки не пораждат желаното правно действие, като
нищожността на сделката настъпва по право. При наличие на правен спор
нищожност се предявява установителен иск или чрез възражение във висящ
съдебен спор. Предявяването на нищожност не е ограничено от закона във
времето, като всяко лице с правен интерес може да се позове на нищожност и
съдът я прилага служебно, но без да се произнася по нея в диспозитива на
решението, ако няма изрично искане за това.
По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен. При този изход на делото, ответниците
следва да заплатят на ищеца разноските по делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124 ГПК, вр.
чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, че Договор за поръчителство, сключен с втория
ответник Ай Тръст ЕООД и Договор за паричен заем № 2928819 от дата
26.02.2024 г. сключен с Кредисимо ЕАД, са нищожни, поради това, че
противоречат на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване
на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 от ГПК, КРЕДИСИМО ЕАД, ЕИК:
***, със седалище гр. София, р-н „Триадица", бул. „Витоша" 146А, ет.4,
Бизнес център "България", представлявано от С.Р.Я. и „Ай Тръст" ЕООД,
ЕИК: ***, със седалище гр. София, бул. „Витоша" 146А, ет.4, Бизнес център
"България" представлявано от И.М.Ш., ДА ЗАПЛАТЯТ НА П. Т. С., ЕГН:
********** , с постоянен адрес: ***, направените разноски по делото в общ
размер на 812,69 лв.
Решението може да се обжалва пред Плевенския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7