Разпореждане по дело №372/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 218з от ГПК/отм./, във връзка с чл. 196 и следващите от ГПК/отм./, във връзка с § 2 ПЗР на ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба на Г. П. М., подадена чрез пълномощника му адв.Щ. срещу Решение №244/26.2.2008г. постановено по гр.д.№451/2006г., по описа на Р. районен съд, с което е отхвърлен предявения иск по чл.53 ал.2 ЗКИР.

Във въззивната жалба са наведени оплаквания, за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение на първоинстанционния съд. Недоволен от постановеното решение на РС Р., жалбоподателят счита изводите на първоинстанционния съд за неправилни и необосновани от събраните доказателства, като възразява че част от доказателствата не са били обсъждани от съда, като са направени съждения, които не почиват на материални и процесуалния закон. Същевременно се навеждат доводи, че са налице достатъчно доказателства обосноваващи от фактическа страна извода, че наследодателят на жалбоподателят е бил собственик на имоти № * и № * по плана на село Д. от 1922г.,като този факт не се оспорва и от въззивамата О., която възразява че имота не е бил нанесен в последващите планове на селото, тъй като е бил отчужден по установения от закона ред по реда на ЗПИНМ. Навадени са доводи срещу възраженията на въззиваемия по делото, че процедура по отчуждаване може и да е започнала през 1963г., но няма доказателства същата да е била довършена, както и на собственика на имота – П. Л. М., да е изплащано обезщетение за отчуждения имот. След като отчуждаването не е довършено, а за имот № * няма данни да е текла такава процедура, то тогава незакосъобразно имота не е бил нанесен при заснемането на последния регулационен план на гр. Д.. Жалбоподателят чрез процесуалният си пълномощник по делото моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд, като постанови друго, с което да се уважи предявения иск с правно основание чл. 53 ал. 2 от ЗКИР.

Въззиваемият О.-Б. поддържа становище, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че не са налице сочените в жалбата пороци, поради което моли да бъде оставено в сила. В писмено становище по реда на чл. 201 от ГПК/отм./, адвокат Ю. като пълномощник на О. Б. изразява становище, на първо място възразява срещу допустимостта на предявения пред съда за разглеждане иск, тъй като липсва акт за непълноти и грешки, който да установява наличието на грешка или непълнота при заснемането на кадастралната основа като предпоставка за допустимостта на иск с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР. Основното възражение на въззиваемата О. във връзка с основателността на предявения иск се основава на твърдението, че имотите за които се твърди че наследодателят на въззивника е бил собственик, са били отчуждени през 1962г. по реда на ЗПИНМ за игрище, като и понастоящем попадат изцяло във футболното игрище на град Д.. За ищците е налице друг правен ред за реализиране на правата им – чрез искане за отмяна на отчуждаването по реда на ЗПИНМ, ЗТСУ и др.

Във връзка с осъществяването на правомощията си на въззивна инстанция по същество, настоящият състав на ОС Б., съобрази следното:

Производството е образувано въз основа на депозиран пред РС Р. иск с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР, от Г. П. М., с ЕГН *, К. Л. Т., с ЕГН * и П. Л. М., с ЕГН *, и тримата от град Д., О. Б., Б. област, срещу О. Б., представлявана от * А. К., с който се иска от съда да постанови решение, с което да признае правото на собственост на ищците по делото по наследство на следните недвижими имоти: парцел *, в кв. * по плана на село Д., О. Б., от 1960г., при съседи на имота: дере, улица и парцел * и на парцел *, в кв. * по плана на село Д. от 1960г., при съседи на имота: дере, улица и парцел *, както и че е налице непълнота при заснемането кадастралната основа при изработването на плана от 1990г. на село Д., О. Б., по който тези имоти не са заснети, както и да бъдат присъдени сторените по делото разноски.

При първоначалното разглеждане на делото пред въззивната инстнация, исковата молба по делото е била оставена без движение. Пред състава на ОС Б., разглеждащ делото е представена изправена искова молба, в която като основание за придобиване на правото на собственост е посочено покупко -продажба извършена през 1923г. от наследодателят на ищците, след което те са владели и ползвали имота до влизане в сила на плана на селото от 1960г., а като съседи на имота са посочени: на имот с пл. № * – река, И. А. Л., Н. П. Л., а за имот с пл. № * – река, А. К., наследници на А. Д., по плана на село Д. от 1960г.

В хода на процеса първоначалният ищец по делото – Г. П. М. е починал, като на основание чл. 120 от ГПК, като страните по делото са конституирани от въззивната инстанция, неговите наследници по закон – В. П. М., И. Г. М. и Т. Г. М..

Въз основа на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, настоящият състав на ОС Б., при повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция, приеме за установено от фактическа страна следното:

Ищците по първоинстанционното дело са наследници по закон на б.ж. на село Д. – П. Л. М., починал на 03.06.1985г./Удостоверение за наследници № 528/31.03.2005г./. Наследодателят на ищците е един от наследниците по закон на б.ж. на село Д. – Л. Н. М., починал на 01.12.1923г./Удостоверение за наследници № 127/21.02.2011г./.

От приетия от първоинстанционния съд в заверено копие Продавателен запис от 21.06.1923г. се установява, че на посочената дата О. М., жител на село Д., М..., е продал на Л. М., жител на същото село, недвижим имот, находящ се в землището на селото, а именно: ливада в м. “В.”, с площ от 6 дка, като в представеното нечетливо копие от писмения договор, като съседи се четат : М. Г., …дере и път”.

Свидтелят П. К. разпитан пред първоинстанционния съд, сочи в показанията си че познава наследодателят на ищците – П. М., тъй като е собственик на имот намиращ се близо до процесния. Свидетелят сочи в показанията си, че знае имота от 1952г., когато е станал семеен и твърди в показанията си, че същият се е владял и ползвал от П. М. до 1957г., след което имота станал игрище. Свидетелят е категоричен че и към настоящия момент имота е заграден в площта за игрище на град Д..

При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция е разпитана по искане на въззивника и съобразно указанията на ВКС на РБ – свидетелката М. Х. Тя също заявява че познава П. М. и знае имота му още от 10 годишна/от 1934 година/, тъй като и нейното семейство има имот в близост до процесния. Тя помни че имота на П. М. е бил ливада и се е косел, като един от съседите му е бил П. Д., като площта на имота е била повече от 6-7 ара. Свидетелката сочи в показанията си, че покрай този имот през 1960г. е прокаран път, а преди това се е изградило игрището на селото. И тази свидетелката е категорична, че имота на ищците попада понастоящем в игрището на град Д., което е заградено с ограда. Тя твърди, че всички които са имали имоти в игрището, имат имоти и от другата страна на реката, тъй като коритото на реката е било преместено, но свидетелката не помни кога е станало това.

От заключението на експерта по допусната и изслушана пред първата инстанция съдебно техническа експертиза, която въззивната инстанция възприема изцяло като пълна и компетентно изготвена, се установява, че процесният имот е бил включен в плана на село Д., като имот с пл. № * и е записан по разписен лист на името на У. М./като в експертното заключение не се сочи кога е станало това/. За имота по този план е отреден парцел ІV, в кв. 7 по плана на село Д..

Следващият регулационен план на село Д. е одобрен през 1960г., като имота предмет на делото е бил отразен като имот с пл. № * и пл. № *, а по разписен лист е записан на името на П. Л. М.. За имотите няма отделно отреждане по плана. Вещото лице сочи в писменото си заключение, че имотите с пл. №* и пл. *, от кв. * по плана на село Д., са идентични с имота отразен в Договора за покупко продажба от 1923г., който е представен по делото.

По плана на село Д., одобрен със Заповед № 245/1990г. бившите имоти с пл. № * и пл. № *, в кв. * не са заснети и отразени по плана, така както са съществували през 1960г. Същите понастоящем не са застроени. Целият терен за футболно игрище на село Д. е отразен по плана с един пл. № *, за който по плана от 1990г. са отредени два парцела – парцел *, отреден за озеленяване и парцел *, отреден за балнеолечебница, които не са реализирани на място. Целият имот с пл. № * е отразен по разписен лист като ФУТБОЛНО ИГРИЩЕ, в кв. 1. Изводите си вещото лице е изградило, след като е нанесъл върху копие от плана от 1990г., процесния имот с пл. № *, по плана от 1960г., в кв. *а. Вещото лице сочи в заключението си, че имот с пл. № * по стария план на селото от 1960г., попада по новия план от 1990г. в парцел * – предвиден за озеленяване, респективно в имот с пл. № * отреден за футболно игрище.

В писменото си заключение експерта И. А. сочи, че не е открил данни имоти с пл. № * и пл. № * по плана на село Д. от 1960г., да са били отчуждавани и собствениците им да са били обезщетявани по предвидения за това законов ред.

В съдебно заседание при изслушването му от първоинстанционния съд, експерта А. поддържа писмено си заключение, като заявява, че имот с пл. № * по плана от 1960г. е възстановен с решение на ПК Б., на наследниците на П. Л. М. и това са ищците по делото. Вещото лице потвърждава, че имот с пл. № * попада в територията заградена за футболно игрище, макар и да не се засяга пряко от самото игрище. По плана на село Д. от 1990г. има преотреждане на имота за нови мероприятия – а именно футболно игрище.

С писмено изложение от 09.11.1982г., адресирано до ГОНС – село Д., пълномощникът на МНС – село Д., Секретарят на ДКМС – с.Д. и Председателят на ОСК на ОФ – село Д., са предложили изграждането на футболно игрище на утвърденото по регулационния план на село Д. място за игрище, разположено между селото и гарата, което е изключено от плана и имотите са раздадени за лично ползване на членове кооператори.

Приет като писмено доказателство по делото и Протокол за оценка на придаваеми се по регулация недвижими имоти съобразно ЗПИМН и ППЗПИНМ от 27.11.1962г., в който е отразено решение на комисията по § 85 от ППИНМ, назначена със Заповед № 155 от 26.03.1962г. на Председателят на ГОНС за заплащане на придаваемите се по регулация недвижими имоти. Видно от съдържанието на протокола, в него се съдаржат данни за взет имот с пл. № *, придаваем на ОНС за игрище, като имота на П. Л. М., представляващ имот с пл. № * е оценен от комисията на 14.00лв. Препис от протокола е връчен на М. на 07.03.1963г., което е удостоверено с неговия подпис.

Оценката на комисията въз основа на представения по делото протокол, е била обжалвана от заинтересованото лице, като е било образувано пред Р. народен съд гражданско дело № 211 от 1963г., приключило с влязло в законна сила решение от 01.07.1963г., с което съдът е оставил в сила протоколното решение на комисията по § 85 от ППЗПИНМ, като за мястото което се взима от П. Л. М. и се придава за игрище, е била определена със съдебното решение нова оценка – по 0.50лв. на кв.м.

При повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция са събирани нови доказателства.

Представено е и прието като писмено доказателство Удостоверение № АО -28/15.03.2011г. на Кмета на О. Б., с което се удостоверява, че към дата – 15.03.2011г. няма подадени молби за отмяна на отчуждаването на п.*, с пл. № *, в кв. *а и за п.*, пл. № *, в кв. *а по плана на град Д., попадащи във футболното игрище на град Д..

Представени са и писмени доказателства от които се установява, че от 14.02.2005г., процесният имот е собственост на “С. Д.”О., в което О. Б. е станала съдружник, чрез апортирането на недвижимите имоти – парцел * и парцел * в активите на дружеството, като представения дружествен договор е вписан на 14.03.2005г. в Службата по вписвания към РС Р..

При така изложените съображения от фактическа страна, настоящият състав на ОС Б., навежда следните правни доводи:

Предявеният специален установителен иск с правно основание чл. 53 ал. 2 от ЗКИР цели доказването на правото на собственост на ищците върху спорна част от един имот към минал момент – към момента на одобряване на плана, за който се твърди, че отразява неточното му заснемане. Предмет на доказване е точното ситуиране на имота на място, чрез установяване че е налице погрешно отразяване и заснемане по плана, както и доказване обема на правото на собственост върху спорната част от имота от страна на ищеца. Претенцията на ищците, като наследници на П. Л. М., б.ж. на село Д., се основава на искането имота на който твърдят че са собственици по давност, да бъде заснет в границите и площта му по плана на селото от 1960г., той като се твърди че той не е бил отчужден, като в този обем наследниците на П. Л. М. са носители на правото на собственост, а имота не е бил заснет и нанесен в новия план на селото от 1990г.

Налице са процесуалните предпоставки за предявяването на специалния установителен иск с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР, обусловен от наличието на спор за материалното право между лицата претендиращи правото на собственост върху спорния имот по плана от 1960г. и О. Б., след като се твърди че имота попада в регулацията на град Д., а същият не е отразен и нанесен в последния план на града, в границите на имотите такива каквито същите са били по плана от 1960г. За ищците е налице правен интерес от завеждането на този иск, тъй като същите целят установяването на обема на правото си на собственост върху спорния имот във вида му по плана от 1960г., както и целят доказването наличието на грешка при заснемането на този имот по плана от 1990г., след като твърдят че този имот изобщо не е нанесен и отразен по последния план на град Д., като се навеждат доводи за непълнота на плана в тази му част. Искът с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР е допустим винаги, когато е налице спор за точното местоположение на границите между два съседни имота, или при наличието на непълнота на кадастралния план поради незаснемането и неотразяването на имотите по плана към един минал момент – момента на пропуска имота да бъде заснет и нанесен по плана,респективно към момента на одобряването на съответния Кадастрален план или Кадастрална карта на съответното населено място. Ето защо въззивният състав на съда счита, че правилно иска е насочен към О. Б., след като се твърди че спорния имот изобщо не е нанесен и отразен по последния действащ кадастрален план на град Д. от 1990г. Формално по делото липсват данни за изричен отказ на общинската администрация на О. Б. и на АГКК по реда на чл. 53 ал.3 и чл. 54 от ЗКИР за поправка на кадастралния план за тази част от града след неговото одобряване, което да е инициирано от наследниците на П. Л. М.. Въззивният съд застъпва становището, че липсата на изричен административен отказ на компетентния административен орган за извършване на поправка в кадастралната карта на град Д. за кв. 1 по плана на селището, както и за обжалване на този отказ по съответния ред от заинтересованите лица, не дава основание да се счете че предявения иск с правно основание чл. 53 ал. 2 от ЗКИР е недопустим. Наличието на спор за имуществено право между страните по делото, е достатъчно условие за допустимостта на предявения иск, като не е нужно да е налице изричен отказ на администрацията формулиран в конкретен акт, в който да откаже отстраняването на твърдяната грешка при заснемането на кадастралния план на град Д., за да се обоснове правния интерес от воденето на специалния установителен иск с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР пред съда./Р – 1361 – 2006г. на ІV г.о. на ВКС; Р – 126 – 2007г. на ІV г.о. на ВКС на РБ/. Поради изложеното единствената възможност за установяването на обема на правото на собственост на ищците по отношение на имота на който твърдят че са собственици по давност към момента на одобряването на плана на селището от 1960г., и попълването на кадастралната карта чрез нанасяне и отразяване на имота с верните му имотни граници, е именно предявяването на иск с правно основание чл. 53 ал. 2 от ЗКИР пред съда по местонахождението на недвижимите имоти. Предявеният иск не се погасява по давност и същият може да бъде предявяван винаги когато възникне правен интерес от това за собствениците на един погрешно заснет според техните твърдения недвижим имот.

Въззивният съд в рамките на правомощията си съобразно разпоредбата на чл. 208 от ГПК/отм./ и въз основа на доказателствата по делото в тяхната съвкупност счете, че правните изводи на първоинстанционния съд, подробно изложени в мотивите към атакувания съдебен акт, са правилни и законосъобразни и са налице основанията на закона обжалваното решение на Районен съд Р. да бъде оставено в законна сила.

Константната съдебна практика приема, че правният интерес на претендиращия да установява грешката при заснемането или непълнота на кадастралната основа, се свързва с последния действащ плана на населеното място, но ако грешката произтича от предвижданията по предходен план, то за правилното решение по делото се налага последяването на положението на имота по предходните планове, както е сторено и в настоящия случай. Систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 24 ал.1 от ЗКИР и чл. 27 ал.1 т.1 от същия закон, налагат извода, че водещия индивидуализиращ признак на поземления имот са границите му, които определят и пространствения обхват на правото на собственост и съответно обуславят установяването на точната площ на имота при заснемането му по отделните планове. Правната същност на иска с правно основание чл. 53 ал. 2 от ЗКИР основно се свежда до доказване на обстоятелствата, на които ищеца се основава във връзка с твърдяното си право на собственост към момента на заснемането на имота по съответния план на населеното място, в който се твърди и допусната грешка при извършването на това заснемане. Следователно съобразно разпоредбата на чл. 154 ал. 1 от ГПК/отм./, ищцовата страна е длъжна да извърши доказване във връзка с положителното установяване на правото на собственост съобразно твърдения придобивен способ, както и установяването на грешка или непълнота при заснемането на имота в кадастралния план като основа на последващите териториално- устройствени предвиждания.

След оставяне на исковата молба без движение от въззивната инстанция при първоначалното разглеждане на делото, ищците са посочили като правно основание за придобиване на правото на собственост върху процесния имот към момента на заснемането му с верните му имотни граници по плана на село Д. от 1960г. – закупуването на имота от Л. М., както и придобиването му по давност от нследодателят им П. Л. М. към момента на заснемането на този план на селището. Безспорно верни и правилни са изводите на първоинстанционния съд в обжалванато решение, в частта им където съдът е счел че писмения Продавателен запис от 21.06.1923г. не може да бъде основание да се счете, че купувача по договора – Л. М. е придобил правото на собственост върху закупения имот. Това е така тъй като не е била спазена предвидената към този момент от закона форма за действителност за извършване на покупко продажба на недвижим имот, а именно нотариална форма съобразно нормите на чл. 219 от Закона за задълженията и договорите, в редакцията му до 1951г. При липса на форма за действителност, извършената сделка за покупко продажба на недвижимия имот не е произвела своя правен ефект, като правото на собственост върху имота не е прехвърлено от продавача на купувача. Представеният писмен договор за продажба в настоящия случай е само индиция за начало на давностно владение върху имота, осъществено от наследниците на Л. М. със съзнанието на негови собственици и с намерението да го своят за себе си.

Съобразно указанията на ВКС на РБ по делото са представени удостоверения за наследници от които от една страна се установи, че наследодателят на ищците по делото – П. Л. М. е пряк наследник по закон/син/ на купувача по сделката от 21.06.1923г. – Л. Н. М.. От приетото като писмено доказателство Удостоверение за наследници № 127/21.02.2011г. се установява, че Л. Н. М. е починал на 01.12.1923г./няколко месеца след подписването на писмения договор за продажба/, като е оставил като свои наследници по закон съпругата си – В. Л. М., починал през 1951г., П. Л. М./наследодател на ищците по настоящото дело/, починал през 1985г., син- Д. Л. М., починал през 1994г. и дъщеря – К. Л. Я., починала през 1994г.

Анализа на събраните по делото доказателства не мотивира настоящия състав на ОС Б. да счете за установено и доказано по настоящото дело, че към момента на заснемането на имотите с пл. № * и пл. *, от кв. *, по плана на село Д. от 1960г., наследодателят на ищците П. Л. М. е придобил правото на собственост върху тези имоти по давност. В процесуална тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР е доказването на правото на собственост върху недвижимия имот по отношение на който се твърди грешка или непълнота на кадастъра при заснемането му по последния действащ план на град Д.. Ето защо ищците следваше при условията на пълно и главно доказване, с допустимите в ГПК доказателствени средства, да докажат че П. Л. М. е станал едноличен собственик на процесните имоти към момента на тяхното заснемане по плана на селището от 1960г. За доказване на твърденията по делото са наведени гласни доказателства, но изнесените данни в свидетелските показания на П. К. и М. Х. не обуславят извода за основателност на твърдението че П. Л. М. е придобил собствеността върху процесните имоти по давност. На първо място според въззивната инстанция, двамата свидетели не индивидуализираха точно и ясно недвижимите имоти за които свидетелствуват, като не се установи по безспорен и несъмнен начин, че това са същите имоти, които са предмет на настоящото дело. Свидетелят П. К. изобщо не сочи съседи на имота за който дава свидетелските си показания, а само заявява че неговата сестра е имала имот наблизо, който е бил застроен и че имота попада в игрището на селото. Свидетелката М. Х. сочи като свидетели на имота за който излага данни в свидетелските си показания– П. Д. и М. К. Индивидуализирането на един имот само чрез двама от съседите му, не носи сигурност относно точното му местоположение, граници и съседи, поради което по делото не съществува сигурност че земеделския имот за който свидетелите говорят в показанията си, са идентични с процесните имоти, които според заключението на експерта/несигурно в тази му част/, по това време са били имоти включени в регулационния план на селището. Свидетелят П. К. сочи в показанията си, че знае имота за който дава показания за периода от 1952 до 1957г., като неговите свидетелски показания не могат да послужат като основа за извода, че П. Л. М. е придобил собствеността върху имота по давност, тъй като същият е бил недобросъвестен владелец и за да придобие по давност, следва да е владял имота в този период повече от 10 години. Свидетелката М.Х. сочи, че знае имота да е работен като земеделски и да е ползван като ливада от П. Л. М. за периода от 1934 до 1958г., но тези свидетелски показания на могат да бъдат кредитирани от съда като безпристрастни и незаинтересовани, за да може съдът само на тях да се позове за извода си че имота е придобит по давност от наследодателят на ищците – П. Л. М.. В тази връзка следва да се посочи, че самата свидетелката пояснява, че “и ние имахме имот там”, “нашият имот сага си е там, в игрището”, което дава основание на съда да счете свидетелката за евентуално заинтересована от изхода на настоящото дело, доколкото нейния имот също попада в територията на игрището на град Д. и тя има същите правни проблеми с възстановяването на собствеността си. Поставяйки под съмнение достоверността на тези свидетелски показания досежно продължителността на владението на П. М. върху процесния имот, съдът счита тези свидетелски показания за недостатъчни за да обусловят извода за това че П. М. е придобил собствеността върху имота по давност към момента на заснемането на плана на селището от 1960г., а записването на правото на собственост по разписен лист на негово име, не може да бъде само по себе си основание за придобиване на правото на собственост, тъй като записването по разписен лист има само оповестително действие. Впрочем такова основание при записването по разписен лист не е и посочено.

Аргументи от фактическа страна за изграждане на правните си изводи, настоящият състав на ОС Б. черпи поради следните съображения:

В свидетелските показания на свидетелката М.Х. не се сочи процесния имот да е бил работен не само от наследодателят на ищците – П. М., но и от другите наследници на Л. Н. М.. Видно е обаче от представеното по делото удостоверение за наследници, че след смъртта си на 01.12.1923г., Л. Н. М. е оставил няколко наследници по закон - съпругата си – В. Л. М., починал през 1951г., П. Л. М./наследодател на ищците по настоящото дело/, починал през 1985г., син- Д. Л. М., починал през 1994г. и дъщеря – Катерина Л. Янакиева, починала през 1994г. По делото не се представиха никакви доказателства ако П. Л. М. е упражнявал самостоятелно фактическо владение върху процесния имот, дали същият е отблъснал по категоричен и безспорен начин владението на останалите наследници по закон на Л. Н. М., както и дали ясно и категорично е манифестирал по отношение на тях намерението си да свои имота на своя наследодател само са себе си. Иначе следва да се приеме, че П. Л. М. е владял за себе си в частта на имота съответстваща на наследствения му дял и е държал имота в останалата му част за останалите сънаследници, като той не би могъл да придобие по давност собствеността върху целия имот към 1960г.

Налице са по делото макар и косвени данни, които поставят под съмнение статута на процесния по делото недвижим имот във времето през което се твърди че същият е придобит по давност. Свидетелите по делото сочат, че имота е бил ползван от П. М. за земеделски нужди и е бил ливада, като той е косел сеното и прибирал реколтата от нея. Вещото лице в своето заключение сочи че имота е бил включен в регулационния план на селото, но без да сочи кога е станало това и дали с имота до нанасянето му по плана на селището от 1960г. не са настъпили някакви регулационни промени. Твърди обаче че същият не е бил застроен и понастоящем попада в територията на игрището на селището. Същевременно експерта при изслушването му пред първоинстанционния съд заявява, че за възстановяването на собствеността върху имот с пл. № * по плана от 1960г. е видял Решение на ОСЗГ Б., с което собствеността върху имота е възстановена на наследниците на П. Л. М., по реда на ЗСПЗЗ. Исковата претенция по делото е и за двата имота – с пл. № *и с пл. № *, без да се прави разлика между техния статут. Така по делото няма категорични данни дали преди заснемането и нанасянето на имота по плана от 1960г., същият не е имал в резултат на регулационни промени в предвижданията за този квартал и друг характер, като дори да е бил изключен временно от регулация и отново не е придобил статут на земеделска земя. Иначе собствениците не биха могли да заявят реституционни претенции за неговото възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ОСЗГ Б. съобразно нормата на чл. 2 от ЗСПЗЗ и тази земя би попадала извън обхвата на приложението на ЗСПЗЗ, като ОСЗГ Б. не би могла да постанови позитивно решение за възстановяването на собствеността на имот с пл. № * по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на П. М.. В тежест на ищцовата страна по делото е доказването не само на фактическото владение върху имота, който се претендира и намерението на наследодателят им П. Л. М. да го свои за себе си, но и продължителността на владението, както и статута на имота върху който това владение се упражнява. Този въпрос е особено важен във връзка с различния правен ред за възстановяването на правото на собственост, предвиден в закона. Ако имота към момента на образуването на ТКЗС е имал земеделски характер, то за наследниците на П. Л. М. съществува правен ред за възстановяване на собствеността, различен от този да водят иск с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР, като този иск в тази му част би бил дори процесуално недопустим.

Настоящият състав на ОС Б. счита, че представените по делото писмени доказателства са достатъчни за да се счете, че през 1962г. е започнала процедура по отчуждаване на процесния имот по реда на ЗПИНМ. Приет е по делото Протокол на комисията по § 85 от ППИНМ, назначена въз основа на Заповед № 155 от 26.03.1962г. на Председателят на ГОНС за заплащане на придаваемите се по регулация недвижими имоти. Оценката на комисията е била обжалвана и потвърдена по съдебен ред, както и съобщена на заинтересованите лица. В тежест на ответника беше доказването на обстоятелството че процедурата по отчуждаване е успешно приключила, като по делото не се представиха доказателства, че собствениците са били обезщетени за отчуждените им имоти, съобразно оценката на комисията по реда на § 85 от ППИНМ. Доказването очевидно е било затруднено поради отдалечеността във времето и невъзможността да бъдат представени доказателства дали сумата е била преведена по сметка в “Д..”, за нейния получател до поискване, каквато е била обичайната практика в тези случаи. Същевременно наведени са със свидетелските показания на свидетелката М. И. Х. данни, че определените обезщетения за отчуждените имоти в района на игрището на селището са били предлагани на собствениците им. Тя твърди в показанията си – “Викали са моя баща в съвета, за да му купят имота и са му давали 4ст., обаче той им е отказал…” В разпоредбата на чл. 55б ал. 3 от Закона за плановото изграждане на населените места/отм./, изменена с ДВ бр. 90 от 1958г., изрично е предвидено, че ако в тригодишен срок от отчуждаването на имотите собственикът не бъде обезщетен, по негово искане изпълнителния комитет на съответния народен съвет отменя отчуждаването. Изложеното от фактическа и правна страна дава основание на настоящия състав на ОС Б. да заключи, че процедурата по отчуждаването на имот с пл. № * е приключила, тъй като липсват данни по искане на собствениците, които са отказали определените им обезщетения, ИК на ГОНС град Б. в 3 годишен срок от извършване на отчуждаването, да е отменил самото отчуждаване по установения от закона ред за това. Според настоящия състав на ОС Б., наследниците на П. Л. М. са пропуснали законовите срокове да искат отмяната на отчуждението по предвидения в закона ред и чрез предявяването на иск с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР се опитват да компенсират този процесуален пропуск.

При така наведените правни доводи въззивният съд счита, че атакуваното с жалбата решение на първоинстанционния съд по предявения иск с правно основание чл. 53 ал.2 от ЗКИР е валидно постановено, процесуално допустимо и изцяло правилно и законосъобразно, като същото следва да бъде оставено в сила, а въззивната жалба оставена без уважение като неоснователна.

Водимо от горното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №244/26.2.2008г. постановено по гр.д.№451/2006г., по описа на Р. районен съд, като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

Решението на съда подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от връчването му на страните, през ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :