Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1224
гр.
Пловдив, 31.7.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 28.7.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Марина Малинова, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 2196/2020 г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на И.Д.И. против
Наказателно постановление № 19- 1030-013130, издадено от
началник група към ОДМВР-
Пловдив, Сектор Пътна полиция- Пловдив,
с което на И.Д.И. са наложени
- глоба в размер на 200лв. и лишаване от право да управлява МПС за 3
месеца за нарушение на чл. 103 от ЗДвП.
-
глоба в размер на 10лв. за нарушение на чл. 100, ал. 1, т.1 ЗДвП.
С
жалбата се навеждат конкретни съображения за незаконосъобразност на НП и
се моли за неговата отмяна. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна взема писмено становище за неоснователност на жалбата. Моли за
потвърждаване на НП. В условията на евентуалност прави възражение за
прекомерност на заплатения от жалбоподателя адвокатски хонорар.
Жалбата
е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради, което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговата отмяна
по следните съображения:
В АУАН и НП е посочено, че се
издават за това, че на 30.12.2019 г.
около 23:00 часа в гр. Пловдив, на бул. Цар Борис III Обединител - №67
в посока кръстовището на бул. „6-ти Септември, И.Д.И. УПРАВЛЯВА
лек автомобил мерцедес ЦЛК 270 с
рег.№ ***, собственост на Р.К.В.
като извършва следните нарушения:
1. Не спира при подаден сигнал
със "стоп-палка" тип МВР подаден от
униформен служител.
2. Не носи СУМПС и контролен
талон към него.
Горната фактическа обстановка
съдът прие за установена въз основа на издадения по преписката АУАН № 242441,
който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има
презумптивна доказателствена сила до доказване на обратното.
В конкретния случай констатациите в АУАН, не
само не са опровергани, но и изцяло се
подкрепят от събраните по делото доказателства- показания на актосъставителя Б.
и свидетеля очевидец Т., които разпитани в съдебно заседание изрично потвърдиха
посоченото в АУАН.
Показанията на двамата свидетели,
досежно обстоятелствата описани в АУАН и НП,
съдът кредитира, доколкото са последователни, подробни и
безпротиворечиви.
Противоречие съществува само относно
обстоятелството дали на местопроизшествието е присъствал и друг автомобил, като
досежно това обстоятелство съдът кредитира заявеното от актосъставителя,
доколкото се установи, че той лично е подал сигнала със стоп- палката и в този
смисъл е имал най-добри и пълни впечатления от процесната пътна ситуация.
При правилно установена
фактическа обстановка наказващия орган е приложил коректно и материалния закон,
доколкото е квалифицирал законосъобразно извършените нарушения съответно по чл. 103 ЗДвП и чл. 101, ал.1, т.1 ЗДвП и е наложил санкции кореспондиращи на
установеното в закона.
Въпреки изложеното обаче са
налице безусловни основания за отмяна на НП, доколкото при издаването му са
допуснати съществени процесуални
нарушения, накърняващи правото на защита на наказания субект.
От приложените писмени
доказателства- обвинителен акт, протокол от съдебно заседание, споразумение по НОХД 2318/2020г. и деловодна
справка за движението на НОХД 2318/2020г. по описа на ПРС се установява, че с влязло в сила Споразумение
№ 342/22.5.2020г. по НОХД 2318/2020г. И.Д.И.
е призната за виновна и осъдена на четири месеца лишаване от свобода при
първоначален общ режим и 1 година лишаване от право да управлява МПС за
извършено от нея престъпление по чл. 343б, ал.3 НК изразяващо се в това, че на 30.12.2019г.
около 23.00 часа, в гр. Пловдив, на бул. Цар Борис III Обединител“ № 67, в посока кръстовището на бул. „6-ти Септември
е управлявала моторно превозно средство – лек автомобил марка „Мерцедес“, с
рег. № ***, след употреба на наркотични вещества – тетрахидроканабинол /ТНС/,
амфетамин /АМР/, метамфетамин /МЕТ/.
От съпоставката на текстовото
описание на деянията, за които е наказан
жалбоподателя с Наказателно
постановление № 19- 1030-013130 и по
НОХД 2318/2020 по описа на ПРС е видно,
че същият е наказан два пъти в два различни
процеса с наказателен характер за едно и също деяние, което противоречи
на фундаменталния за наказателния и административно наказателния процес принцип
за ne bis in idem, закрепен легално в
чл. 4 от Протокол 7 към ЕКЗПЧОС (която е в сила за България,
ратифицирана и обнародвана по надлежния ред и съответно пряко приложима от
съдилищата- така изрично ТР 3/2015 ОСНК на ВКС) и в чл. 24, ал.1, т.6 НПК, която разпоредба съобразно изричната препращаща
норма на чл. 84 ЗАНН намира субсидиарно приложение в процеса по ЗАНН.
Съображенията за подобен извод са
следните:
Съгласно принципа не бис ин идем, прогласен в чл.4
на Протокол 7 към ЕКЗПЧОС никой не може
да бъде съден или наказан в процес с наказателен характер за същото деяние, за
което вече е бил оправдан или окончателно осъден в друг процес с наказателен характер. В същия смисъл е и чл.24, ал.1, т.6 НПК.
Съгласно задължителните указания
дадени с ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, за да се ползва дееца от защитата на принципа
не бис ин идем следва да се констатират кумулативно следните елементи от
фактическия състав.
-спрямо дееца да са проведени два процеса с наказателен характер
по смисъла на автономното значение,
което ЕКЗПЧОС влага в това понятие /бис/
-по единия процес производството
да е приключило с окончателен съдебен акт.
-предмет на изследване в двата
процеса да е едно и също деяние
/идем/.
По мнение на настоящия състав и
трите визирани по-горе предпоставки в настоящия случай са налице.
Съгласно задължителните указания
на ТР 3/2015 ОСНК едно производство е
наказателно по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол
№ 7, ако отговаря на поне един от
следните три алтернативни критерия, известни като критериите Енгел:
1) квалификация на деянието по
националното право. Щом съгласно националното право обвинението е наказателно,
случаят всякога попада в сферата на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Производството обаче
може да се класифицира като наказателно и тогава, когато не е квалифицирано
като такова по вътрешното право, ако изследването на останалите критерии доведе
до извод за наказателен характер на обвинението и/ или на предвидената санкция.
2) характер и естество на
нарушението. Този критерий изследва вида
на защитените обществени отношения, обект на нарушението. При
определянето на същността на нарушението се разглежда кръгът от адресати на съответната разпоредба, тъй като характерна
черта на наказателното обвинение е насочеността на правната норма към
неограничен кръг адресати, а не към група със специален статут.
3) вид и тежест на предвиденото
наказание („суровост на възможното наказание”).
Вторият и третият критерий се
разглеждат алтернативно, но могат да
бъдат преценени и кумулативно, ако анализът им поотделно не е
достатъчен за убедително заключение.
Доколкото деянието, предмет на
изследване по НОХД 2318/2020 по описа на
ПРС е квалифицирано като престъпление по
чл. 343б, ал.3 НК, то следва че този процес несъмнено има наказателен характер
по смисъла на конвенцията, доколкото отговаря още на първия от критериите
Енгел.
В тази връзка следва да се
съобрази и Решение № 490 от
12.01.2016 г. по н. д. № 752 / 2015 г. на Върховен касационен съд, в което
изрично е разяснено, че процесите по
ЗАНН, с които дееца се наказва за нарушения на ЗДвП имат наказателен характер
по смисъла на конвенцията, като този извод се обуславя от съвместното
разглеждане на втория и третия критерий Енгел. Посочено е, че регулираните обществени отношения от ЗДвП са идентични с
тези, предмет на защита в глава 11, раздел 2 от НК „Престъпления против
транспорта”, като кръгът адресати е напрактика неограничен. Освен това
санкциите, предвидени в ЗДвП- глоба и лишаване от права кореспондират на
санкциите предвидени в чл. 37 НК, като тези обстоятелства в тяхната съвкупност
говорят за наказателен характер на процедурата.
От
изложеното следва, че и настоящият процес, в който дееца е наказан по реда на
ЗАНН за две самостоятелни нарушения на ЗДвП, като му е наложена глоба в общ
размер 210 лева и три месеца лишаване от свобода също има наказателен характер.
Освен това, видно от чл. 12 ЗАНН санкциите налагани по реда на ЗАНН
целят както санкциониране на
нарушителя, така и индивидуална и генерална
превенция, т.е преследват същите цели като наказанието в наказателния
процес /чл. 36 НК/.
В същото време практиката на Европейския съд
по правата на човека е категорична, че национални
процедури, които преследват цели сходни с целите на наказателния процес имат
наказателен характер по смисъла на ЕКЗПЧОС и за тях следва да намери
пълно проявление принципа за ne bis in idem, въплътен чл.4 от Протокол 7 към ЕСПЧ
Така изрично решение по делото „Ц. Ц. срещу България“, Решение от
2.09.1998 г. на ЕСПЧ по делото Л. срещу Словакия, (L. v. Slovakia), Решение от
21.02.1984 г. на ЕСПЧ по дело Й. срещу Федерална Република Германия (O. v.
Federal Republic of Germany), дело С. З. срещу Русия.
В този смисъл и практиката на
ВКС- Решение№ 143/ 07.10.2016 г., второ наказателно отделение, дело № 518/2016
г. по описа на ВКС.
От гореизложеното е видно, че
първата предпоставка /бис/ е налице, доколкото отговорността на дееца е
изследвана в два самостоятелни процеса
с наказателен характер по смисъла на конвенцията.
Налице е и втората предпоставка,
доколкото производството по НОХД 2318/2020 по описа на ПРС е приключило с окончателен
акт- влязло в сила споразумение,
по което е ангажирана отговорността на дееца за престъпление по чл. 343б, ал.3 НК.
Налице е и третата предпоставка
/идем/, доколкото и по двата процеса жалбоподателката е наказана за едно и също деяние изразило
се, в това че на 30.12.2019 г. около
23:00 часа в гр. Пловдив на бул. Цар Борис III Обединител - №67 в
посока кръстовището на бул. „6-ти Септември
УПРАВЛЯВА лек
автомобил мерцедес ЦЛК 270 с рег.№ ***, като при същото това управление е допуснала
3 самостоятелни нарушение по ЗДвП:
-
по чл. 103 ЗДвП и чл. 101, ал.1, т.1 ЗДвП, отговорността за които са реализира по административен ред
-
по чл. 5, ал.3, т.1, предл.2 ЗДвП, което се наказва по реда на чл. 343б,
ал.3 НК
В този смисъл следва да се
съобрази трайната съдебна практика, разглеждаща деянието като съвкупност от телодвижения,
извършени под контрола на съзнанието в дадено време, на дадено място при единство на обстановката и в резултат на единно или подновяващо се
решение.
От това следва, че две различни деяния ще са налице, само ако са извършени две различни системи от телодвижения при промяна във времето, мястото или
обстановката и в резултат от
две самостоятелни решения.
Така изрично Решение № 93 от
24.II.1977 г. по н. д. № 64/77 г., I н. о. на ВС, Решение № 52 от 21.06.2002 г.
по н. д. № 667 от 2001 г., I н.о., на ВКС, Решение № 20 от 01.02.2016 г. по н.
д. № 16 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение на ВКС,
Решение № 202/ 04 юни 2015 год., трето
наказателно отделение наказателно дело № 290/2015 год. на ВКС.
В конкретния случай е видно, че
дееца е извършил една и съща система от телодвижения, изразила се управление на
процесния лек автомобил, по едно и също време, на едно и също място, при една и
съща обстановка- на 30.12.2019 г.
около 23:00 часа в гр. Пловдив на бул. Цар Борис III Обединител - №67 , в резултат на едно и също решение, което
непрекъснато се възобновява с възникването на новите фактори от средата,
поради което и следва да се приеме, че е налице единство на деянието.
Обстоятелството, че за да е
съставомерно извършеното по трите цитирани текста от ЗДвП, освен главния факт, а именно управление на МПС, следва да се
констатират и допълнителни елементи от фактическия състав сочи на усложнение в резултата, а не на множественост на деянията.
Така изрично Решение № 14 от 21.04.2004 г. по н. д. № 634/2003 г., I н. о. на
ВКС.
Елементите на фактическия състав
по трите визирани административни състава са както следва:
- по чл. 103 ЗДвП: 1. управление
на МПС; 2. надлежно подаден от контролен орган сигнал за спиране
съгласно правилата, разписани в чл. 207 ППЗДвП; 3.несъобразяване от водача с
този сигнал и продължаване на движението на МПС
- по чл. 101, ал.1, т.1 ЗДвП : 1.управление на МПС; 2. липса у
водача на СУМПС, СРМПС или контролен талон
- по чл. 5, ал.3, т. 1, предл.2 ЗДвП, вр. чл. 343б, ал.3 НК: 1. управление на МПС; 2. наличие на
наркотични вещества в кръвта на водача.
Видно е, че основният, същественият елемент и при трите административни състава
е управлението
на МПС в дадено време, на дадено място, което налага извод за
идентичност на деянията по автономния смисъл на това понятие според ЕКЗПЧОС.
В случая управлението на МПС се
явява същественият елемент на
съответните фактически състави, доколкото именно в него се изразява активното поведение (съзнателната
система от телодвижения) заради които отговаря дееца. В този изричен смисъл
Решението на ЕСПЧ по дело Г. срещу
Австрия
В този изричен смисъл са и
задължителните указания, дадени с ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, в което се сочи, че в
трайната практика на ЕСПЧ престъплението (нарушението) се разглежда като съвкупност от конкретни фактически
обстоятелства, които се
отнасят до един и същи извършител и са неразделно свързани помежду си във
времето и в пространството.
Според Европейския съд отправната
точка за преценка на понятието „същото деяние” е „конкретното незаконно
поведение”, „идентичността на фактическите актове”.
С основополагащо в този смисъл
значение е решението по дело С. З. срещу Русия, в което е въведен хармонизиран
подход при преценка дали се касае за същото деяние, като е прието, че принципа
ne bis in idem въвежда забрана за провеждане на втори процес с наказателен
характер срещу едно и също лице въз
основа на идентични факти или
факти, които по същностните си
елементи са едни и същи, като от значение за извода дали се касае за
идентични факти е съпоставката на конкретните
условия на време, място, обстановка при осъществяване на деянието и единството
на решението, въз основа на което е предприето поведението на дееца
В процесния случай, вече се обоснова, че се
касае за абсолютно идентична система
от телодвижения, при усложнение в престъпния резултат, но не и до две
самостоятелни деяния, поради което и
следва да се приеме, че е налице идентичност на деянието предмет на НОХД 2318/2020 по описа на ПРС и на атакуваното наказателно
постановление.
В конкретния случай е без значение за извода
за идентичност на деянието обстоятелството, че поради усложнението в резултата
са извършени три самостоятелни
нарушения на ЗДвП, две от които се санкционират по административен, а
другото по наказателен ред.
В този изричен смисъл са
задължителните указания на ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, в което изрично е посочено,
че при осъждане на едно и също лице, в
два отделни процеса с наказателен характер за едно и също деяние е налице
нарушение на принципа ne bis in idem, като без
значение е обстоятелството, че в отделните процеси деянието е получило различна
правна квалификация.
В същия смисъл са и указанията
дадени в практиката на ВКС по отделни дела, в която се приема, че без значение за преценката дали
лицето е съдено два пъти за едно и също деяние е обстоятелството, че в двата
отделни процеса с наказателен характер при едни и същи факти лицето е наказано
за нарушение на две различни правни норми, охраняващи различен кръг обществени отношения.
Така изрично Решение № 227/ 06 януари 2017 г., трето наказателно
отделение, наказателно дело № 617/2016 г. на ВКС, Решение № 71 от 17.06.2015 г.
по н. д. № 1958 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение на
ВКС, Решение № 97 от 11.04.2017 г. по н. д. № 238 / 2017 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро нак. отделение на ВКС,
В идентичен смисъл е и трайната
практика на ЕСПЧ, която приема, че принципа ne bis in idem се прилага при тъждество
на деянието („историческият акт”), разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти, независимо от правната му квалификация
или от защитавания правен интерес.
Само за
пълнота на изложението следва да се посочи, че конкретното дело представлява
типичен случай, в който наказателната
отговорност на дееца следва да погълне
административната. Това е така доколкото поради употребената
законодателна техника трите самостоятелни нарушения, които дееца е извършил с
едно деяние се преследват по различен ред (нарушенията по чл. 103 и 101 ЗДвП-
по административен ред, а управлението след употреба на наркотични вещества по
реда на НПК).
Поради това и следва да намерят
приложение задължителните указания дадени с ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, в което изрично е
постановено, че:
„…Тезата за едновременно
ангажиране на административнонаказателна отговорност с наказателен характер по
смисъла на Конвенцията и наказателна отговорност на дееца, когато с едно деяние е допуснато нарушение на
наказателна и административнонаказателна норма, охраняващи различни обекти на защита, лансира незаконосъобразна идея за своеобразна
„идеална съвкупност” от различни по вид правонарушения (престъпление и
административно нарушение). Такъв институт не е установен нито от нормите на
НК, нито от разпоредбите на ЗАНН, поради което е недопустимо да бъде
регламентиран от ОСНК на ВКС по тълкувателен път. Касае се за непредвидена в закона хипотеза,
която при действащото законодателство не може да се разреши по аналогия с
установеното от чл. 23 от НК положение относно идеалната съвкупност от
престъпления, нито аналогично с разпоредбата на чл. 18 от ЗАНН относно
съвкупността от административни нарушения…
Щом деянието е едно и също,
провеждането на две отделни самостоятелни производства – наказателно и
административно наказателно с наказателен характер по смисъла на Конвенцията –
съставлява нарушение на чл. 4, § 1 от Протокол № 7, независимо от
обстоятелството, че са засегнати различни обекти на защита.
След като в разглежданата
хипотеза отговорността на дееца не
може да бъде ангажирана в две отделни процедури, а актуалната
законодателна уредба не допуска възможност за съвместно разглеждане на
престъплението и административното нарушение в едно единно производство, при
конкуренция на двата вида отговорности, деецът
следва да понесе само едната – за правонарушението (административно
нарушение или престъпление), за което съответното производство е приключило
първо по време с влязъл в сила акт….“
Само за пълнота на изложението
следва да се отбележи, че в Решението на Голямата камера на ЕСПЧ по делото А и
Б срещу Норвегия е прието, че по изключение отговорността на дееца за два
различни аспекта на извършеното от него деяние може да се разглежда в два различни процеса, но само и
единствено, ако процесите не са дублиращи се, а комбинирани,
представляващи по същество „единен комплект от процедури”, осигуряващи
„цялостен подход” към инкриминираното деяние.
В задължителните указания на ТР
4/2018 г. по т.д 4/2017 на ОСНК на ВКС е разяснено обаче, че тези принципни
постановки по делото А и Б срещу Норвегия са неприложими в страната с оглед действащото
към момента законодателство, доколкото процесите
по НПК и по ЗАНН са типични паралелни,
повтарящи се, дублиращи се производство, които са забранени от ЕКЗПЧОС,
а не комбинирани производства,
които преследват единна цел.
По изложените съображения
доколкото наказателното постановление на дееца се явява издадено при флагрантно
нарушение на принципа не бис ин идем, същото следва безусловно да се отмени.
При този изход на спора на
основание чл. 63, ал.3 ЗАНН жалбоподателят
има право на разноски. Същият е доказал заплащането на 500 лева
адвокатски хонорар. Доколкото въззиваемата страна изрично е направила възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар, съдът дължи изрични мотиви за размера, който следва да се
възложи върху въззиваемата страна.
Съгласно чл. 36, ал. 2 от Закон
за адвокатурата размерът на адвокатското възнаграждение следва да е справедлив и обоснован. За да
определи този размер съдът съобрази следното:
- вида на оказаната адвокатска
защита и съдействие- изразила се, както в изготвяне на жалбата, така и в
процесуално представителство в едно открито съдебно заседание, протекло с
разпит на свидетели;
-фактическата и правна сложност
на делото. Констатира се, че процесния случай не разкрива усложнения от
фактическа страна, но от правна страна повдига въпроси свързани с приложението
на фундаменталния за административно-наказателния процес принцип не би ин идем,
предполагащ познаване и прилагане на задължителна тълкувателна практика на ОСНК
на ВКС и на ЕСПЧ;
- интересът от делото. В случая жалбоподателя
е наказан за две самостоятелни нарушения с
глоба в общ размер на 210 лева, както и
с лишаване от права за 3 месеца.
Мотивиран от всичко гореизложено съдът намира,
че размер на адвокатското възнаграждение
в размер на 350 лева се явява
справедлив и обоснован, като същият следва да се присъди, като се отхвърли
претенцията за разноски за разликата над 350 лева до пълния претендиран размер
от 500 лева.
Невъзможността за присъждането на
пълния претендиран размер на разноските -500 лева, произтича и от
обстоятелството, че такъв размер на адвокатското възнаграждение е бил предвиждан от Наредбата (в приложимата й
редакция към датата на сключване на договора) за
защита по наказателни производства с обвинение за престъпление, наказуемо с до
5 години лишаване от свобода. Напълно очевидно е, че процесното дело
разкрива значително по-нисък интензитет на засягане на интереси, което обуславя
и по-нисък размер на присъждания за защита на тези интереси хонорар.
Съгласно
т.6 от ДР на АПК "Поемане на
разноски“ от административен орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в
структурата на което е административният орган. В случая въззиваемата страна Сектор пътна полиция не е самостоятелно юридическо лице, което означава,
че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно
ОДМВР- Пловдив
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 19- 1030-013130, издадено от
началник група към ОДМВР- Пловдив, Сектор Пътна полиция- Пловдив, с което на И.Д.И. са
наложени
- глоба в размер на 200лв. и лишаване от право да управлява МПС за 3
месеца за нарушение на чл. 103 от ЗДвП.
-
глоба в размер на 10лв. за нарушение на чл. 100 ал. 1 т.1 ЗДвП.
ОСЪЖДА ОДМВР-
Пловдив да заплати на жалбоподателя И.Д.И., ЕГН ********** сумата от 350 лева, представляващи разноски за
адвокатска защита и съдействие пред Районен съд, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за разноски за разликата над 350 лева до пълно
претендирания размер от 500 лева.
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала: И.П.