№ 1128
гр. София, 27.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20231100503276 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. Ф. Б., ищец пред
СРС, срещу решение № 2296 от 15.02.2023 г., постановено по гр.д.№ 29631
по описа за 2022 г. на СРС, 162-ри състав, с което е отхвърлен предявения от
ищеца, въззивник, иск по чл.439 ГПК и в неговаа тежест са възложени
разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.
Твърди се, че решението било постановено при нарушение на материалния и
процесуален закон. СРС не бил взел предвид настъпилата перемпция в
периода от 22.05.2013 г. до 22.05.2015 г., през който период не били
извършвани изпълнителни действия, които да прекъснат давностния срок.
Делото било прекратено по силата на закона и последващите изп.действия
след датата 22.05.2015 г. били незаконосъобразни. Неправилни били и
изводите на СРС, че не бил изтекъл петгодишния давностен срок по чл.117,
ал.2 ЗЗД като несъобразил трайната съдебна практика относно отрицателния
установителен иск. Ако извършеното на 06.02.2018 г. изпълнително действие
1
по налагане на запор се приемело за валидно, то давностният срок щял да
изтече на 06.02.2023 г. Следвал извод, че предявения иск е основателен.
Иска се от настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното
решение и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск да бъде
уважен. Разноски се претендират.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред
СРС-„Топлофикация София“ ЕАД, в който се изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното
решение. Намира, че от СРС не са допуснати сочените от въззивника
нарушения на материалния и процесуален закон. Приложима в случая била
разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, от което следвал извода, че давността е 5-
годишна. Счита, че неподаването на възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК
можело да се приравни на правните последици на признание на вземането по
чл.116, б.“а“ ЗЗД. С оглед приетото в т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. , давност до
26.06.2015 г. не била текла. Сочи, че от страна на длъжника за 2013 г., 2014 г.,
2015 г. и 2016 г. били постъпвали плащания. Правилно СРС бил приел, че
новият срок от който започва да тече погасителната давност бил 06.02.2018 г.,
когато било извършено последното валидно изп.действие- налагане на
възбрана. Това обстоятелство не било спорно от самия жалбоподател. Именно
това действия ищецът сочел като последно. Следвало да се вземе предвид и
обявеното в страната извънредно положение и спирането на течението на
сроковете със ЗМДВИП, изменен с ДВ, бр.34 от 09.04.2020 г. Това спиране се
отнасяло и до течението на погасителната давност, чийто срок бил спрян за
периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. Затова бил правилен извода на СРС,
че погасителната давност не е била изтекла към постановяване на настоящето
решение, както и към настоящия момент. Претендира разноските по делото.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът е бил уведомен на 16.02. 2023 г.
Въззивната жалба е подадена на 17.02.2023 г.
Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният
от въззивника иск по чл.439 ГПК, то за ищеца/в производството пред СРС,
2
въззивник в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.
Следователно, въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
По допустимостта на обжалваното решение:
Ищецът е поискал от съда да признае за установено, че не дължи на
ответника сумата за доставена, но незаплатена потребена топлинна енергия в
размер на 2734, 62 лв., представляваща главница и част от вземанията за
които е бил издаден изпълнителен лист на 04.02.2013 г. по гр.д.№ 5801 по
описа за 2011 г. и решение по гр.д.№ 9428 по описа за 2011 г. на СРС, 88-ми
състав. Счита, че делото било прекратено поради перемпция още на
06.02.2020 г., тъй като две години след налагане на възбраната върху
недвижим имот, собственост на ищеца, не били поискани от взискателя, нито
предприети от СИ, изпълнителни действия. Новата давност била започнала да
тече от 06.02.2018 г. и била изтекла на 06.02.2021 г. Сочи, че след 02.10.2018
г. от страна на взискателя не били поискани за предприемане никакви
изп.действия. Алтернативно, се сочи, че от датата на налагане на първия
запор- на 22.05.2013 г. била настъпила перемпция на 22.05.2015 г.
Давностният срок бил 3-годишен. Счита, че разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД
не намира приложение, защото вземането на взискателя било установено със
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, тъй като не било подадено възражение
по чл.410 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.
С постановление от 01.06.2022 г. ЧСИ е прекратил изп.дело по искане
на длъжника на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК.
За прекратяването на изп.производство взискателят е бил уведомен на
02.06.2022 г., виж л.246 от делото пред СРС.
Видно от електронната кореспонденция /л.249 по делото пред СРС/
3
процесуалния представител на длъжника е бил уведомен за прекратяването на
изп.производство на 02.06.2022 г.
С разпореждане от 17.06.2022 г. ЧСИ е приел, че постановлението за
прекратяване не е било обжалвано и видно от отбелязването ЧСИ е приел
същото за влязло в сила /виж л. 240 от делото пред СРС/. Исковата молба е
подадена на 03.06.2022 г.
На 01.06.2022 г. ЧСИ е отправил съобщения до банките за вдигане на
наложените запори, виж л.241 и следв. от делото пред СРС. Същите са
получени в периода от 02.06.2022 г. до 03.06.2022 г. На 02.06.2022 г. е
уведомен и работодателя на длъжника.
С постановление от 03.06.2022 г. е била вдигната и наложената
възбрана, виж л.257 от делото пред СРС.
Видно от приемо-предавателния протокол от 29.06.2022 г. ЧСИ е
върнал на взискателя оригинала на изпълнителния лист.
При това положение възниква въпроса налице ли е правен интерес от
предявяване на иска по чл.439 ГПК.
В решение № 60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г. на ВКС, III г.о
е посочено, че длъжникът - ищец има правен интерес от установяване, че не
дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице
изпълнително основание /влязло в сила съдебно решение/, въз основа на което
е издаден изпълнителен лист и при прекратено изпълнително производство
/на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/. Наличието на изпълнителен титул в полза на
кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време
изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска
установяване, че вземането е погасено по давност. Това е така, защото само
давността може да изключи принудителното изпълнение, но пред съдебния
изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител
не може да я зачете. Перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не изключва
принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи
искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже
да изпълни поискания нов способ - той дължи подчинение на представения и
намиращия се у него изпълнителен лист. Единствената последица от
настъпилата перемпция е, че съдебният изпълнител ще образува новото
искане в ново /като номер/ изпълнително дело, тъй като старото е прекратено
4
по силата на закона.
В определение № 513/24.11.2016 г. по ч.гр. д. № 1660/2020 г. на ВКС, I
т.о. е прието, че при заведен отрицателен установителен иск, независимо от
липсата на висящо изпълнително производство за събиране на вземането, към
момента на предявяването му, правната сфера на ищеца се явява накърнена и
само въз основа на съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/
изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз
основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е
издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи, с
оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени права,
вкл. спрямо трети лица, които ищецът би могъл и следва да конкретизира.
Дори такива да не биха били заявени, достатъчен е безспорният интерес на
ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително
производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си,
доколкото в тази последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните
действия следва да предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поеме
риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи
правната му сфера.
Ето защо въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в случая
е приложима 5-годишната погасителна давност по чл.117, ал.2 ЗЗД, тъй като
оспореното от ищеца парично вземане като погасено по давност, било
признато за установено с влязло в сила съдебно решение. Началният момент
от който започвал да тече давностния срок бил 06.02.2018 г., когато била
наложена възбрана. При това положение за периода от 06.02.2018 г. до
11.10.2022 г. давностният срок не бил изтекъл. Затова и искът се явявал
неоснователен и като такъв е бил отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Спорно по делото е погасени ли са по давност вземанията, предмет на
образуваното изп.дело № 20138630401294 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863,
5
с район на действие СГС:
Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането
на който законът свързва определени последици- преграждане на
възможността за събиране на вземането по съдебен ред. При изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ, независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка
на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и
т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, изготвяне на справки, набавяне на документи, книжа и др.,
назначаване на експертиза, извършване на разпределение, плащане въз основа
на влязло в сила разпределение и др.
В случая изп.лист е издаден на 04.02.2013 г.
С молбата от 30.04.2013 г. по която е образувано изп.дело са възложени
правомощията по чл.18 ЗЧСИ.
На 22.05.2013 г. от ЧСИ са изпратени запорни съобщения редица банки
за налагане на запор върху вземанията на длъжника и същите са постъпили
на: 28.05.2013 г. в „Уникредит Булбанк“ АД; на 29.05.2013 г. в „ОББ“ АД;
30.05.2013 г. в „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 31.05.2013 г. в „ЦКБ“ АД и
в „Банка ДСК“ АД; на 03.06.2013 г. в „Общинска банка“ АД и „Първа
инвестиционна банка“ АД.
До работодателя на длъжника /л. 59/ от изп.дело/ е изпратено на
22.05.2013 г. запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение. Съобщението е получено от третото задължено лице на
10.06.2013 г. Видно от писмото на работодателя /л.69 от делото пред СРС/
работодателят се е задължил да прави удръжки от заплатата на длъжника
6
докато същият е на работата в предприятието.
Видно от отбелязванията на гърба на изпълнителния лист /л.42 от
делото пред СРС/ по така наложените запори е започнало плащане на
09.10.2013 г. като плащанията са с различен размер, както и са регулярни и са
продължили до 24.08.2016 г. , когато работодателят е уведомил ЧСИ, че
длъжника получава заплата под необходимия минимум поради което не могат
да продължат да правят удръжки /л.145 от делото пред СРС/.
Още на 01.02.2014 г. по изп.дело е бил присъединен като взискател
НАП, виж л.83 по делото пред СРС.
Следва да посочим, че при образувани преди обявяването на ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни дела,
давност за вземанията по тях не е текла докато е траел процесът и преди
обявяването на ППВС № 3/80 г. за загубило сила с посоченото тълкувателно
решение, а такава е започнала да тече от 26.06.2015 г.
На 28.12.2016 г. взискателят е подал молба с искане да бъдат наложени
запори на банковите сметки на длъжника, както и запор на трудовото му
възнаграждение, л.179 от делото пред СРС.
Въз основа на разпореждане на ЧСИ от 14.11.2017 г. е бил насрочен
опис, оценка и изземване на движими вещи, собственост на длъжника и
находящи се в недвижим имот: гр.София, кв.“******* ******* /л.177 по
делото пред СРС/. Видно от разписката, за така предприетото изп.действие
длъжника е бил уведомен на 13.12.2017 г.
С молба от 13.12.2017 г. длъжникът е уведомил ЧСИ, че ап.5 вече не е
негова собственост, виж л.197 от делото пред СРС.
На 06.02.2018 г. ЧСИ е поискал налагане на възбрана върху ½ идеална
част от ателие № 7, с адм.адрес: гр.София, ул.“Славище“, втори тавански
етаж, която е вписана на 07.02.2018 г. /л.173 от изп.дело/.
На 19.09.2018 г. е получено ново запорно съобщение от *******17 от
делото пред СРС.
С молба от 27.02.2019 г. взискателят е поискал налагане на запор на
банковите сметки на длъжника, както и на трудовото му възнаграждение
/л.178 по изп.дело /.
С оглед гореконстатираните принудителни изпълнителни действия не
7
се установява, бездействие на взискателя за срок по-дълъг от 2 години.
Доводите на въззивника не съответстват на данните по изп.дело.
При това положение не са настъпили предпоставките на чл.433, ал.1,т.8
ГПК за прекратяване на изп.производство, тъй като не се установи
бездействие на взискателя.
Действително, ЧСИ е прекратил изп.производство на основание чл.433,
ал.1,т.8 ГПК, но съдът счита, че постановлението не се ползва със сила на
пресъдено нещо. В компетентността на съда, разглеждащ спора по чл.439
ГПК е да извърши преценка дали са налице предпоставките на чл.433, ал.1,т.8
ГПК, т.е. дали е изпълнен закона.
Вземането за което ищецът твърди да се е погасило по давност е
установено с влязло в сила решение на 08.03.2012 г., което е постановено от
СРС, Трето ГО, 88 състав по гр.д.№ 9428 по описа за 2011 г. в производство
по реда на чл.422, ал.1 ГПК като самото исково производство е приложено
като доказателства по настоящето дело.
При това положение правилен е извода на СРС, че приложим е 5-
годишния давностен срок за погасяване на вземанията по арг. от чл.117, ал.2
ГПК.
Доколкото въззивната инстанция прие, че не са налице предпоставките
на чл.433, ал.1,т.8 ГПК, то извършените от ЧСИ принудителни изпълнителни
способи запазват своето действие. Последното, което е годно да прекъсна
течението на давностния срок е това по молбата на взискателя от 27.02.2019 г.
Обстоятелството, че ЧСИ не е предприел реализиране на поисканите от
взискателя изпълнителни действие не може да се отрази неблагоприятно на
правната сфера на взискателя.
Следва да се вземе предвид и обявеното в страната извънредно
положение и спирането на течението на сроковете със ЗМДВИП, изменен с
ДВ, бр.34 от 09.04.2020 г. Това спиране се отнася и до течението на
погасителната давност, чийто срок е бил спрян за периода от 13.03.2020 г. до
20.05.2020 г.
Към момента на приключване на устните състезания пред настоящата
инстанция - 07.02.2024 г., 5-годишния погасителен давностен срок не е
изтекъл.
Следва да отбележим, че с определение № 50093 от 22.02.2023 г. по
8
гр.д.№ 3051 по описа за 2022 г. на ВКС, ГК, Трето ГО, се приема, че за да
бъде уважен иска по чл.439, ал.1 ГПК вземането следва да е погасено по
давност към момента на предявяване на исковата молба, тъй като в хода на
процеса давност не тече.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
/макар и с други мотиви/ обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено
като правилно.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски, изразяващи се в
юриск.възнаграждение за процесуално представителство и съдът определя
такова по реда на чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв. и ги присъжда.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2296 от 15.02.2023 г., постановено по гр.д.№
29631 по описа за 2022 г. на СРС, 162-ри състав, изцяло.
ОСЪЖДА М. Ф. Б., ЕГН **********, гр.София, бул.“*******, ет.2,
ап.5, съдебен адрес: гр.София, пл.“******* адв.кантора „ВЕК“- адв.В.Т., да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, гр.София,
ул.“*******, сумата в размер на 100 лв.- юрик.възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3
ГПК.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10