№ 1475
гр. София, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100511746 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20117413 от 17.05.2021 г. на СРС, 77 с - в, по гр. д. № 233/2020 г., е
признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК, че И. П. К., с ЕГН ********** дължи
на „Р.Б." ЕАД, с ЕИК ****, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, сумата от 1
648. 49 лв., редовно падежирала изискуема главница за периода 15.05.2018 г. -
15.07.2019 г. и сумата от 2 142. 66 лв., представляваща главниците по вноските с
настъпил падеж след осчетоводяване от банката на предсрочна изискуемост до
приключване на съдебното дирене пред СРС : 15.08.2019 г. - 13.04.2021 г., по Договор
за потребителски кредит № 1612232001491120/04.01.2017 г., ведно със законната лихва
от подаване на заявлението - 09.08.2019 г. до окончателното изплащане, сумата от 867,
97 лв., представляваща редовна възнаградителна лихва за периода 15.04.2018 г. -
21.07.2019 г., както и сумата от 257, 80 лв. - наказателна лихва (мораторна неустойка)
за периода 15.05.2018 г. - 08.08.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 22.08.2019 г. по ч. гр. д. № 46782/2019 г. на СРС, 77 с-в.
С решението искът е отхвърлен за предсрочно изискуема главница над уважения
размер до предявения от 12 463. 73 лв. и страните са осъдени съразмерно за заплащане
на разноски в производството.
Решението се обжалва от ищеца „Р.Б." ЕАД, чрез процесуалния му представител
в частта, в която исковете са отхвърлени над сумата от 2 142, 66 лв. - главници по
вноските с настъпил падеж след осчетоводяване от банката на предсрочна изискуемост
до приключване на съдебното дирене - 15.08.2019 г. - 13.04.2021 г. до размер от 12 463,
1
73 лв. Поддържа, че в тази част неоснователно СРС е приел, че длъжникът не е редовно
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК. Сочи, че съгласно чл. 11. 8. от Договора всички
уведомления и изявления се считат получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез
лично доставяне или чрез изпращане по пощата, или куриерска фирма с обратна
разписка, достигнат до адресите на страните, посочени в договора или в уведомлението
за промяна в адреса по чл. 6. 2. от Договора. Кредитополучателят е бил длъжен
писмено да информира банката, в едноседмичен срок, за настъпили промени в
постоянния или настоящ адрес. Поддържа, че при неизпълнение на това задължение,
изпратеното от страна на банката уведомление до първоначално посочения с договора
адрес, се счита за редовно направено. Счита, че от решението не става ясно защо съдът
не приема фингираното връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост на
кредита, тъй като клаузата в чл. 11. 8. от Договора има за цел да защити интересите на
банката в случай на недобросъвестно поведение на страната, която се укрива и поставя
в невъзможност другата страна да упражни права, за които е необходимо уведомяване.
Излага доводи, че волеизявлението на банката е редовно връчено на адресата,
съобразно изискванията на ЗПУ и Общите правила за условията за доставяне на
пощенските пратки и пощенските колети, поради което последното е породило
целените правни последици и неправилно съдът е приел, че банката не е обявила
надлежно предсрочна изискуемост. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в
исковото производство, инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ към
нея, представлява факт с правно значение, който следва да бъде съобразен от съда, на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Сочи, че по този начин уведомяването е достигнало да
длъжника с връчването на препис от исковата молба и приложенията. В противоречие
с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и константна практика на ВКС,
първоинстанционният съд не е съобразил, че към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо вече е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Моли да се
отмени решението в оспорената част и да се уважат исковете за главница над сумата от
2 142, 66 лв. до пълния размер от 12 463, 73 лв. Претендира разноски, като прави
възражение по разноските на насрещната страна по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна - ответникът И. П. К., чрез представителя си оспорва
жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че законосъобразно СРС
е приел, че не е бил редовно уведомен за настъпилата предстрочна изискуемост на
кредита от страна на банката. Уведомленията за обявяване на предсрочната
изискуемост не са достигнали до него, а писмата са се върнали с отбелязване, че са
непотърсени. Писмата са оспорени, включително в частта относно датата и не се
ползват с обвързваща съда доказателствена сила, понеже съставлява частен документ,
изходящ от страна на ищеца. Сочи, че кредиторът не е ограничен относно избора на
способ за връчване на съобщения. Позовава са на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г., на ВКС
2
по тълк. дело № 4/2013 г., според която предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, като
предварителната уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника
кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие. От представените
доказателства не стана ясно кога банката е обявила вземането за предсрочно изискуемо
и на какво основание, както и какъв е непогасения размер на вземането към датата на
обявяването му за предсрочно изискуем. Позовава са на ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г.
по тълк. д. № 88/2017 г. на ВКС, ОСГТК, с което е прието, че е допустимо предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж към момента, в който се формира сила на присъдено нещо, а не към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съдът
правилно е приел, че съществуването на вземането следва да се установи към
посочения момент, като искът по чл. 422, ал. 1 ГПК може да се уважи за изискуемите
вземания към датата, към която се формира сила на присъдено нещо. Поддържа
доводи, че от вноските, с настъпил падеж в хода на производството, следва да се
присъди само частта, съставляваща главница, съгласно погасителния план, а
падежирали главници за периода 15.08.2019 г. до датата на приключване на съдебното
дирене - 13.04.2021 г. също следва да се изчислят съобразно представения по делото и
подписан от страните погасителен план. Според ответника над уважения от СРС
размер до предявения от 12 463. 73 лв., искът законосъобразно е отхвърлен поради
липса на обявена на длъжника предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК. Моли да се потвърди решението в оспорената част. Претендира
разноски.
Ищецът „Р.Б.“ ЕАД е подал и частна жалба срещу същото решение в частта, в
която е върната исковата молба и е прекратено поради недопустимост производството
по предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за същите суми. Поддържа
доводи, че установителният иск по чл. 422 ГПК се основава на предсрочна
изискуемост, обявена преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, а евентуалния
осъдителен иск се основава на предсрочна изискуемост обявена с исковата молба.
Сочи, че осъдителният иск е предявен евентуално, ако съдът отхвърли изцяло или
частично основния установителен иск, поради това, че не е настъпила предсрочната
изискуемост на кредита. Неправилно СРС е направил извод, че евентуалните искове са
недопустими и ищецът няма интерес да ги предявява, понеже става въпрос за една и
съща претенция. Счита, че чрез предявяване на евентуален иск може да се въведе
друго основание, от което произтича вземането, различно от това, на което е издадена
заповедта, като се позовава на т. 11 б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Моли да се
отмени решението в частта, в която има характер на определение. Претендира
разноски.
Ответникът И. П. К., чрез представителя си, е оспорил частната жалба в писмен
3
отговор. Излага доводи, че законосъобразно СРС е приел, че евентуалния иск не е
предявен на различно от договорното правно основание. Предсрочната изискуемост е
единствено част от фактическия състав, на който се позовава банката, за да упражни
правото си да претендира целият дълг по договора за кредит. Настъпването на
предсрочната изискуемост променя само изискуемостта на вноските по кредита, но не
съставлява различно основание от това, от което произтича вземането по исковете,
което е договорът за кредит. Поддържа още, че исковете са предявени на едно и също
основание за абсолютно идентични вземания, като едните са установителни, а
евентуалните - осъдителни, което е недопустимо, както е посочил и СРС. Моли да се
остави частната жалба без уважение, като прави възражение за прекомерност на
разноските на ищеца и също претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
установените по делото факти по реда на въззивната проверка, приема следното:
Районният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, вр. с чл.
415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и евентуални
осъдителни искове с основание вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. ЗПК и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
Основната въззивна жалба на ищеца е допустима – подадена в срок, от
легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените
в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата като служебно има правомощие да провери
спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл е тълкуването на закона дадено с ТР №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 1 и 4.
Обжалваното решение е валидно и допустимо в оспорената отхвърлителна част.
При постановяване на решението СРС е обсъдил в цялост приетите пред него
доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка, която
настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към мотивите
на СРС по този въпрос, на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди основно
доказателствата, относими към възраженията на страните във въззивното
производство.
В случая по делото не е било спорно и от писмените доказателства и
неоспорената съдебно - счетоводна експертиза се установява, че страните са сключили
Договор за потребителски кредит № 1612232001491120/04.01.2017 г., по който И. П.
К., като кредитополучател, е получил сумата от 15 675 лв. Според погасителния план
по договора крайния срок за връщане на сумата е 15.01.2027 г. Не е спорно и от
заключението на вещото лице по ССчЕ се установява, че кредитът е напълно усвоен от
ответника на 04.01.2017 г.
Съгласно чл. 5. 2 кредитът следва да се погасява на 120 анюитетни месечни
вноски, дължими на 15-то число на съответния месец, за периода 15.02.2017 г. -
15.01.2027 г. Размерът на погасителната вноска за първите 24 месеца е 165. 87 лв. В чл.
4. 1. страните уговорили размера на възнаградителна лихва, като за първите 24 месеца
тя е 4. 95 %, а след този срок - в размер на сбора от 2 компонента - променлив
референтен лихвен процент, представляващ 6 месечен SOFІBOR и надбавка в размер
на 5. 597 пункта. Съгласно чл. 4. 5 от Договора, при забава плащането на дължими
суми кредитополучателят дължи обезщетение за забава - наказателна надбавка към
4
възнаградителната лихва в размер на 10 пункта годишно върху забавената главница за
времето на забавата до окончателното изплащане.
Не е спорно и обстоятелството, че от 15.05.2018 г., когато кредитополучателят е
преустановил плащанията, до 15.07.2019 г. кредитополучателят не е заплатил
дължимите месечни вноски, включващи главница и лихва, което е случай на
неизпълнение по чл. 8. 1 и на основание чл. 9. 2 и дава право на банката да упражни
правото да обяви целия кредит за предсрочно изискуем.
В частите, в които исковете за главница и лихви са уважени в размерите на
вноските с настъпили падежи до приключване на устните състезания пред СРС,
решението не е оспорено от ответника и е влязло в сила, поради което съдът не
обсъжда въпросите свързани с дължимостта на тези суми, които не са предмет на
проверка във въззивното производство. Решението не е оспорено и относно уважените
искове за главница за 15 броя вноски за периода 15.04.2028 г. - 15.07.2019 г. в размер
на 1 648, 49 лв. и възнаградителна лихва от 867, 97 лв. за същия период, както и сумата
от 257, 80 лв. - наказателна лихва (мораторна неустойка) за периода 15.05.2018 г. -
08.08.2019 г. и е влязло в сила в тази част.
Спорът, пренесен във въззивното производство, касае единствено частта от
решението по главните искове, в която са отхвърлени над размер от 2 142, 66 лв. -
главници по вноските с настъпил падеж след осчетоводяване от банката на предсрочна
изискуемост до приключване на съдебното дирене - 15.08.2019 г. - 13.04.2021 г. до
размер от 12 463, 73 лв.
Основаният въпрос поставен във въззивната жалба от ищеца е съсредоточен
върху това, дали е настъпила предсрочната изискуемост на целия кредит, за която
длъжникът е редовно уведомен преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че настъпването на предсрочна
изискуемост на вземанията по кредита не е установена. В допълнение към изложеното
от СРС настоящият състав намира и следното :
Според възприетото от ВКС тълкуване, което не е изгубило сила, т. 18 от ТР № 4
от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК - за
установяване на вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски,
вземането става изискуемо с неплащането им, но едва след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника (ците)
тази предсрочна изискуемост. Това обявяване, по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ,
предполага да е направено изявление на кредитора, което е редовно получено от
длъжника, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми.
С оглед на така дадените разрешения следва, че моментът, в който настъпва
предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката,
че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника -
кредитополучател, ако са били налице и останалите обективни предпоставки за
изгубване преимуществото на срока. Трайно е разбирането по въпроса, че такова
изявление не представлява заявлението по чл. 410 ГПК, понеже от него не се връчва
препис на длъжника.
Като съобрази представените пред СРС доказателства въззивният състав споделя
изводите на първоинстанционния съд, че ищецът не е провел успешно пълно и главно
5
доказване, да е отправил до ответника изявление (уведомление) за обявяване на цялата
останала част от задълженията по кредита за предсрочно изискуеми.
Основателен и съобразен с дадените тълкувания и процесуалния закон е извода
на СРС, че банката - ищец не е изпълнила задължението си да уведоми длъжника, че е
превърнала вземането по потребителски кредит № 1612232001491120/04.01.2017 г.,
сключен с длъжника И. П. К., в предсрочно изискуемо с оглед дадените разяснения в т.
18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което изискуемост на остатъка от дълга
по договора за кредит не е настъпила преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Като се съобрази последователната практика на ВКС по въпроса, следва да се
приеме, че доказването на настъпила предсрочна изискуемост по договора за банков
кредит преди подаване на заявлението е определящо единствено за размера, в който ще
бъде признато вземането на кредитора.
С постановеното в хода на производството пред СРС ТР № 8 от 02.04.2019 г., по
тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, което е съобразено от СРС, в т. 1, се възприема
становище, че ако предмет на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземане,
произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е
настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
съществуващата между страните облигационна обвързаност не следва да се игнорира.
Размерът и падежът на задълженията е определен в договора, като за настъпването на
изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на допълнителни обстоятелства
по чл. 418, ал. 3 ГПК. В случай, че не са настъпили последиците на претендираната от
страна на заявителя в заповедното производство предсрочна изискуемост, липсата на
точно изпълнение, съобразно уговореното между страните следва да бъде съобразено в
производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Съобразно уговореното в договора,
длъжникът е задължен за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил
уговореният падеж. В ТР се възприе и становището, че присъждането на вноските с
настъпил падеж, когато се е претендирала цялата главница по договор за кредит
поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието
на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Това е така, доколкото основание
на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича
претендираното от него субективно материално право. Поради това, позоваването на
предсрочна изискуемост на вземането променя по принцип уговорената в договора за
кредит изискуемост на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на
настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича
вземането.
Отново съгласно мотивите на ТР № 8/2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на
ВКС, решението на съда трябва да отразява правното положение между страните към
момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. Това
задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяване на иска, ако те
са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват -
например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието
става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след
предявяването на иска. Предвид изложеното, преценката на съда за основателността на
иска следва да се направи с оглед материалноправното положение в деня на
приключване на съдебното дирене в съответната инстанция (първа или въззивна), а не
в деня на предявяване на иска.
Според възприето от ВКС в посоченото ТР № 8/2019 г., ако в хода на
производството не се установи настъпване на предсрочна изискуемост на целия дълг
6
или оставащата неплатена част от него, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване на дължимост на вземане по договор за кредит при позоваване на
предсрочна изискуемост следва да бъде уважен за вземанията с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо в съответната инстанция (т. е. към
деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция), въпреки че
предсрочната изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение.
Като съобрази задължителните тълкувания на ВКС относно размерите, за които
могат да бъдат уважени претенциите, въззивният съд споделя изводите, до който е
достигнал и СРС.
Следва да се посочи, че в цитираното по - горе ТР на ВКС е прието становището,
че в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в
петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница,
възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Поради това, когато предсрочната
изискуемост не е обявена от кредитора преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК,
присъждайки вноските с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да
съобразява дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е
включена в общия заявен размер и период на исковите претенции. Според
разясненията в т. 1 на ТР № 8/2017 от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на
ВКС, които са взети предвид от СРС, ако кредиторът претендира присъждане на цялата
главница като предсрочно изискуема, ведно с обезщетение за забава, но
възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от кредитора
настъпване на предросрочна изискуемост, съдът не може да присъди
възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по
иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Като се съобрази новите постановки, възприети в ТР № 8/2019 г., въззивният
състав приема, че от вноските с настъпил падеж в хода на производството, в полза на
банката могат да се признаят вземания само за главниците с настъпил падеж по
първоначалния погасителен план към договора за кредит, за периода от след
последното съдебно заседание пред СРС - 13.04.2021 г. до последното съдебно
заседание пред СГС - 24.11.2022 г., т. е. към датата на приключване на устните
състезания във въззивното производство. Според погасителния план, за този период се
дължи главница в размер на още 2 674, 79 лв., за която следва да се признае вземане на
ищеца. За тези вноски за главница е настъпила изискуемостта към датата на
приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, който факт следва да се
съобрази от съда, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като се уважат исковете за главница
и за тази сума.
Доколкото изводите на настоящият състав само частично не съвпадат с тези на
СРС, решението в частта, в която искът по чл. 422, ал. 1 ГПК за главницата е
отхвърлен над сумата от 2 142, 66 лв. до 4 817, 45 лв. (за още 2 674, 79 лв.), следва да
се отмени и искът в тази част да се уважи. В останалата оспорена част, в която
исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на главницата над този
размер до 12 463, 73 лв. са отхвърлени, решението следва да се потвърди, като
постановено в правилно приложение на материалния закон.
По частната жалба на ищеца „Р.Б." ЕАД срещу същото решение в частта, в която
е върната исковата молба и е прекратено поради недопустимост производството по
предявения в условията на евентуалност осъдителен иск, съдът намира следното :
7
Съобразно т. 11 б от ТР № 4/18.6.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
ищецът може да въведе, чрез предявяване на осъдителен иск при условията на
евентуалност друго основание, от което произтича вземането, което да е различно от
това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение. Само в този случай,
според тълкуването на ВКС, съединяването на главните искове по чл. 422 ГПК с
евентуални осъдителни искове се считаше за допустимо.
"
Както се посочи и по-горе, в ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по тълк. дело №
8/2017 г. на ВКС, ОСГТК се приема, че „присъждането на вноските с настъпил падеж,
когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно
произнасяне по непредявен иск“.
По аргумент от изложеното, изменение в основанието на иска е налице, когато
ищецът заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато
прибавя ново основание. Промяната на основанието изисква ищецът да се позови на
друг юридически факт, различен от този по главния иск, от който твърди, че произтича
накърнено му субективно право. Както е приел и СРС, в съответствие с цитираната по -
горе практика на ВКС, предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит
предполага промяна в изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането. Всички вноски, и тези с падеж преди
датата на настъпване на предсрочната изискуемост и тези, станали изискуеми в хода на
процеса или с настъпване на предсрочната изискуемост са вземания, са все вземания в
полза на банката, които са възникнали от едно и също основание – неизпълнението на
договора за кредит от длъжника.
При това въззивният състав споделя изводите на СРС, че ищецът е предявил
абсолютно идентични вземания, произтичащи от едно и също основание – договора за
кредит, но заявени в евентуалност като установителен и осъдителен иск, което е
недопустимо. Законосъобразно производството по евентуално предявения осъдителен
иск е било прекратено от СРС.
Въззивният състав се солидаризира и с изводите на СРС, че това не е пречка
ищецът да предяви самостоятелен осъдителен иск за сумите, чиято предсрочна
изискуемост не е настъпила и за които не е настъпил падежът към датата на
приключване на съдебното дирене по настоящото дело, като се позове на предсрочна
изискуемост с получаване на исковата молба и приложенията по настоящото дело.
При тези мотиви настоящият състав намира, че решение в частта, в която е
върната исковата молба и е прекратено производството по предявения в условията на
евентуалност осъдителен иск също следва да се потвърди.
По разноските пред СРС :
Съдът намира, че доколкото ще се признае дължимост на вноски, които са
падежирали пред СГС, не се дължи различен размер на разноските, които са
определени от СРС според размерите на уважените претенции и падежиралите вноски
към момента на приключване на устните състезания пред тази инстанция.
По разноските пред СГС :
8
С оглед изхода на спора право на разноски пред СГС има ищеца по уважената
част от претенциите. Като съобрази уважената част от исковете във въззивната
инстанция, настоящият състав приема, че ищецът има право на 53, 50 лв. от платената
държавна такса за СГС и 26 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Съобразно изхода от спора, право на разноски за въззивното производство има и
ответника. Ищецът е направил възражение за прекомерност, по чл. 78, ал. 5 ГПК, което
съдът намира за основателно. Дължимото възнаграждение по чл. 7, ал. 2 НМРАВ в
съответната редакция към момента на сключване на договора за правна помощ, според
интереса на обжалване, е в размер на 840 лв. Като съобрази извършените от
представителя на ответника действия, както и обстоятелството, че производството е
приключило в едно заседание във въззивната инстанция, съдът приема че в полза на
ответника се дължи 600 лв. адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Съобразно
отхвърлената част от жалбата, в полза на ответника следва да се присъди адвокатско
възнаграждение от 445 лв. за СГС, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 5 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20117413 от 17.05.2021 г. на СРС, 77 с - в, по гр. д. №
233/2020 г., в частите, в които са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 и сл. ЗПК - за признаване за установено, че И. П. К., с
ЕГН **********, дължи на „Р.Б." ЕАД, с ЕИК **** сумата над 2 142, 66 лв. до 4 817,
45 лв. (за още 2 674, 79 лв.), представляваща главници с настъпил падеж, за периода
след последното съдебно заседание пред СРС - 13.04.2021 г. до 24.11.2022 г., към
датата на приключване на устните състезания във въззивното производство, по
Договор за потребителски кредит № 1612232001491120/04.01.2017 г., ведно със
законната лихва върху сумата от подаване на заявлението - 09.08.2019 г. до плащането,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2019 г. по ч.
гр. д. № 46782/2019 г. на СРС, 77 състав и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД и чл. 9 и сл. ЗПК, че И. П. К., с ЕГН **********, дължи на „Р.Б." ЕАД, с ЕИК
****, сумата над 2 142, 66 лв. до 4 817, 45 лв. (за още 2 674, 79 лв.), представляваща
главници с настъпил падеж, за периода след последното съдебно заседание пред СРС
13.04.2021 г. до 24.11.2022 г. - датата на приключване на устните състезания във
въззивното производство, по Договор за потребителски кредит №
1612232001491120/04.01.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване
на заявлението - 09.08.2019 г. до изплащането, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2019 г. по ч. гр. д. № 46782/2019 г. на СРС, 77 с -
в.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20117413 от 17.05.2021 г. на СРС, 77 с - в, по гр.
д. № 233/2020 г., в частите, в които исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД, за задължения за главницата са отхвърлени над размер от 4 817, 45 лв. до размер
от 12 463, 73 лв., както и в частта, в която е върната исковата молба и е прекратено
производството по предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за същите
суми поради недопустимост.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частите, в които исковете са уважени, като
9
неоспорено от ответника.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. П. К. с ЕГН **********, с адрес
по делото : гр. София, ул. ****, чрез адв. Н., да заплати на „Р.Б." ЕАД с ЕИК ****, с
адрес : гр. София, бул. ****, Е.****, разноски пред СГС, в размер на 53, 50 лв. от
платената държавна такса за СГС и 26 лв. юрисконсултско възнаграждение, съобразно
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 5 ГПК „Р.Б." ЕАД с ЕИК **** с
адрес : гр. София, бул. ****, Е.**** да заплати на И. П. К. с ЕГН **********, с адрес
по делото : гр. София, ул. ****, чраз адв. Н., адвокатско възнаграждение от 445 лв. за
СГС, съобразно отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10