Р Е Ш Е Н И Е №
19.03.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и
четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
ВАСИЛЕНА ДРАНЧОВСКА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
1336 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 274529 от 14.11.2019 г., постановено по гр.д. № 48248/2016 г.,
изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските с определение № 135964
от 30.06.2020 г. Софийски районен съд, 172 състав признал за установено по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
318, ал. 2 ТЗ вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 422, ал. 1, ГПК вр. чл. 86 ЗЗД по
отношение на И.А.Х., ЕГН **********, че „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, е носител на
право на парично вземане към нея в размер на сумата от 2 071.65 лв.,
представляваща стойността на топлинна енергия, начислена за периода м. 05.2013
г. до 20.05.2016 г., ведно със законната лихва от 14.06.2016 г. – датата на
предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното изплащане на вземането;
сумата от 321.66 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 01.07.2013
г. - 20.05.2016 г., като отхвърлил този иск за разликата до пълния претендиран
размер от 357.83 лв. и за датата 30.06.2013 г.; сумата от 34.56 лв., представляваща
стойността на услугата дялово разпределение, начислена за периода м. 05.2013 г.
до 20.05.2016 г., както и сумата от 4.75 лв. - лихва върху сумата, равняваща се
на стойността на услугата дялово разпределение, начислена за периода 30.06.2013
г. до 20.05.2016 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да
заплати на ищеца деловодни разноски общо в размер на 646.15 лв., представляващи
сборът от заплатеното възнаграждение за изготвяне на СТЕ и ССЕ, платена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно правилото
на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл. 25 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, както и сумата от 97.92 лв. - разноски
в заповедното производство за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5.80 лв. Решението е
постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата И.А.Х., която го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. От събраните по
делото доказателства не се установил по безспорен начин обемът на реално доставената
в имота на ответницата топлинна енергия, като от приложения към отговора на
исковата молба документ, изходящ от ищеца било видно, че в имота „няма топлинна
енергия“, а се ползвала само услугата за топла вода и заплащане на сградна
инсталация. По делото нямало доказателства, че имотът е бил топлоснабден в
процесния период и че в него се е разходвала топлинна енергия, тъй като
радиаторите в имота били затапени. Представените от третото лице помагач документи
били частни изявления, които не съдържали дата, подпис на длъжностно лице, не
били представени документи за главен отчет и протоколи, поради което не
следвало да бъдат приемани като доказателства по смисъла на ГПК. Не следвало да
се подминава и факта, че третото лице помагач представило документите едва на
07.11.2019 г., което означавало, че вещите лица не били разполагали с тези
толкова важни данни, за да изготвят правилна експертиза. По акцесорния иск за
лихви върху главницата за топлинна енергия ищецът не ангажирал доказателства за
публикуване на фактурите на интернет страницата си, поради което не било
доказано изпадане на ответницата в забава и този иск бил неоснователен. От
приложените констативни протоколи не се установявало, че същите са конкретно за
процесния имот. По отношение плащането на цената на услугата дялово
разпределение срок за плащане не бил предвиден, поради което длъжникът изпадал
в забава след покана – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не били представени
доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от
дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което акцесорната
претенция за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение също била
неоснователна. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. С молби от 30.11.2021 г., 03.10.2022 г. 30.05.2023 г. и 26.02.2024 г. оспорва жалбата
и моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивницата адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
С исковата молба, уточнена с молба от 18.01.2019 г., първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150
ЗЕ за сумата 2 071.65 лв. – главница, представляваща цена на доставена
топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „********ап. 20,
с аб. № 274008, за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г.;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 357.83
лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за топлинна
енергия за периода 30.06.2013 г. – 20.05.2016 г.;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150
ЗЕ за сумата 34.56 лв., представляваща възнаграждение за услугата дялово
разпределение за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г., и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
4.75 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за дялово
разпределение за периода 30.06.2013 г. – 20.05.2016 г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 14.06.2016 г., до окончателното плащане. За
вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 31981/2016 г. на СРС, 68 състав.
Атакуваното решение е валидно, но недопустимо в частите,
с които районният съд се е произнесъл по дължимостта на главници за топлинна
енергия и за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. – 20.05.2016 г. С
искове за главници за посочения период съдът не е бил сезиран, поради което в
посочените части решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
В останалите обжалвани части решението е допустимо, но частично неправилно по
следните съображения:
По делото не е било спорно, а и от приетите нотариален
акт и заявление – декларация се установява, че ответницата е собственик на
процесния имот, като на 20.02.2013 г. е поискала от ищеца да бъде открита
партида на нейно име за имота. В качеството й на собственик на топлоснабден
имот, същата се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената
на доставената в имота й топлинна енергия.
Доводите в жалбата по делото да било доказано реално
доставеното в имота количество топлинна енергия в процесния период м. 05.2013
г. – м. 04.2015 г. са неоснователни.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ се установява, че общият топломер в АС на процесната сграда - етажна собственост е преминавал през
изискваните от ЗИ метрологични проверки със заключение „съответства”. Дяловото
разпределение е извършвано от третото лице помагач след отчет на уредите за
дялово разпределение и на водомерите за топла вода. В сградата – етажна
собственост не се ползва отопление от м. 03.2014 г. За периода м. 11.2013 г. –
м. 02.2014 г. в имота е ползвана ТЕ за отопление, като третото лице помагач е
извършило реален отчет на поставените на отоплителните тела в имота на
ответницата 3 бр. топлоразпределители. При изслушване на заключението вещото
лице изрично е посочило, че от третото лице помагач са му били предоставени
документите за отчет, подписани за потребител. След м. 02.2014 г. ТЕ за
отопление не е ползвана, а само ТЕ за БГВ, като сумите за топла вода са
начислени също след реален отчет на водомера в имота на ответницата. Стойността
на топлинната енергия за процесния период след извършените изравнявания възлиза
на 2 071.66 лв. Сумите за топлинна енергия са правилно начислявани, в
съответствие с действалата в периода нормативна уредба.
С оглед така установеното, предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за сумата
2 071.65 лв. – главница за доставена топлинна енергия в периода м. 05.2013
г. – м. 04.2015 г., е основателен и доказан в пълния му предявен размер. Заключението
на СТЕ не е оспорено от ответницата по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а
съдът го кредитира като обективно и компетентно. Противно на твърдяното в
жалбата, вещото лице изрично е посочило в заключението си ползваните от него
документи, вкл. отчетите на индивидуалните уреди за разпределение и на водомера
в имота на ответницата, както и изравнителните сметки за двата отоплителни
сезона, последните приети по делото и неоспорени от ответницата. И при
изслушване на заключението в открито съдебно заседание вещото лице е
потвърдило, че му е бил предоставен документът за отчет за отоплителен сезон
2013/2014 г., подписан за потребител, в който отчет са посочени отчетените
единици по индивидуалните уреди в имота за консумирана топлинна енергия за
отопление.
Същевременно, при доказателствена тежест за ответницата
съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същата не е доказала твърдението си,
че от 24.10.2013 г. в сградата – етажна собственост не е ползвана топлинна
енергия за отопление. Представеното с отговора на исковата молба писмо на ищеца
от 25.11.2013 г. във връзка с взето решение от ОС на ЕС отказ от топлинна
енергия за отопление не доказва демонтаж на уредите от този момент. По делото
не е представен и акт за демонтиране на радиаторите в имота, който да
установява демонтаж преди сочения от вещото лице момент.
По иска за лихви за забава върху главницата за топлинна
енергия:
Съгласно чл. 33, ал. 1 от действалите за част от процесния период (от
01.05.2013 г. до 11.03.2014 г.) Общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 14.02.2008 г., купувачите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
датата на изтичане на периода, за който се отнасят. Задължението по тези ОУ е
уредено като срочно, така че за да изпадне в забава длъжникът не е необходима
покана от кредитора – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. От деня, следващ падежа на
задължението, купувачите изпадат в забава и съответно дължат законна лихва
върху главницата за съответния месец.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от действалите за другата част от процесния период (от
12.03.2014 г. до 30.04.2015 г.) Общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014 г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата
на публикуването им на интернет страницата на дружеството. В чл.
32, ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата
на публикуването на интернет страницата на продавача.
Според чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2.
Противно на твърдяното в жалбата, по делото е установено по безспорен
начин, че ищецът е публикувал на интернет страницата си издадените в процесния
период две общи фактури. Този факт се установява от приетото и неоспорено
заключение на ССЕ, съгласно което по изрично поставената му задача вещото лице
е посочило, че общата фактура от 31.07.2014 г. е публикувана на интернет
страницата на продавача съгласно констативен протокол от 15.08.2014 г., а
общата фактура от 31.07.2015 г. – съгласно констативен протокол от 17.08.2015
г. С изтичане на 30-дневния срок от публикуването на общите фактури ответницата
е изпаднала в забава за плащане и дължи обезщетение за забавата си в размер на
законната лихва.
Ето защо правилно районният съд, въз основа на заключението на ССЕ и на
основание чл. 162 ГПК е приел, че лихвите за забава върху вземанията за
главница за топлинна енергия възлизат на 321.66 лв., до който размер е уважил
този иск.
Въззивната жалба в частта й срещу приетата от районния съд за дължима
главница за дялово разпределение за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2015 г. е
бланкетна – в нея не са посочени никакви конкретни оплаквания срещу изводите на
районния съд по този иск, поради което и съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
няма правомощие да проверява правилността на решението в тази част.
Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 4.75 лв. –
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, претендирани за
периода 30.06.2013 г. – 20.05.2016 г., е неоснователен. Клаузите на чл. 36, ал.
2 от ОУ от 2008 г. и на чл. 22, ал. 2 от ОУ от 2014 г. предвиждат само, че
клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец. Срок за плащане на вземането за дялово
разпределение обаче не е уговорен, поради което, и при липса на доказателства
за отправена покана до длъжника, този акцесорен иск е неоснователен и подлежи
на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което
атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът за лихва за
забава върху върху главницата за дялово разпределение е уважен и вместо това
въззивният съд постанови друго, с което този иск се отхвърли.
Съответно първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с
която ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски за исковото
производство над сумата от 644.73 лв., и разноски за заповедното производство –
над сумата от 97.73 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответницата разноски за първата инстанция в размер на още 0.83
лв. В останалите обжалвани части решението следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на двете
страни. Доказано направените разноски от въззивницата са в размер на 116.43 лв.
– държавна такса, като съразмерно с уважената част от жалбата й се дължат 0.23
лв.
Въззиваемият е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия
дейност, съдът определя възнаграждение в размер на 80 лв. Съразмерно с
отхвърлената част, въззивницата следва да заплати на въззиваемия разноски в
размер на 79.84 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 274529 от 14.11.2019 г., постановено по гр.д. № 48248/2016 г. на
Софийски районен съд, 172 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за
разноските с определение № 135964 от 30.06.2020 г. в частта, с която съдът се е произнесъл по иск за главница за
топлинна енергия за периода 01.05.2015 г. – 20.05.2016 г., както и в частта, с която съдът се е произнесъл по иск за главница
за дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. – 20.05.2016 г., като
недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 274529 от 14.11.2019 г., постановено по гр.д. № 48248/2016 г. на
Софийски районен съд, 172 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за
разноските с определение № 135964 от 30.06.2020 г. в частта, с която е признато за установено по отношение на И.А.Х.,
ЕГН **********, че „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, е носител на право на парично
вземане към нея в размер на сумата 4.75 лв. - лихва върху сумата, равняваща се
на стойността на услугата дялово разпределение, начислена за периода 30.06.2013
г. до 20.05.2016 г., както и в частта,
с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.А.Х., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, разноски за исковото производство над сумата от 644.73 лв., и разноски за заповедното
производство – над сумата от 97.73 лв.,
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, срещу И.А.Х., ЕГН **********, иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4.75 лв.,
представляваща лихва за забава в плащането на главницата за дялово разпределение
за периода 30.06.2013 г. – 20.05.2016 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 274529 от 14.11.2019 г., постановено по гр.д. № 48248/2016 г. на
Софийски районен съд, 172 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за
разноските с определение № 135964 от 30.06.2020 г. в останалите обжалвани части, с които е признато за установено по
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
318, ал. 2 ТЗ вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 422, ал. 1, ГПК вр. чл. 86 ЗЗД по
отношение на И.А.Х., ЕГН **********, че „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, е носител на
право на парично вземане към нея в размер на сумата от 2 071.65 лв.,
представляваща стойността на топлинна енергия, начислена за периода м. 05.2013
г. - м. 04.2015 г., ведно със законната лихва от 14.06.2016 г. – датата на
предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК, до окончателното изплащане на
вземането; сумата от 321.66 лв.. – мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода 01.07.2013 г. - 20.05.2016 г., и сумата от 34.56 лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода м. 05.2013
г. - м. 04.2015 г.
ОСЪЖДА
„Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.А.Х., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78 ГПК сумата от още 0.83
лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство, и сумата 0.23 лв., представляваща разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА И.А.Х., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, на основание чл. 78 ГПК сумата 79.84 лв., представляваща разноски за
въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 48248/2016 г. на
Софийски районен съд, 172 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.