Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 21.10.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на двадесет
и първи октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора
…........……….и при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 605 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на
въззивна жалба против първоинстанционно решение № 260011/13.08.2020г. по гр.д.
№ 212/2020г. на СлРС, с което е осъдена
Прокуратура на Република България да заплати на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ
на М.Й.И. сумата 1 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, причинени в резултат от водено срещу него незаконно обвинение за
извършване на престъпление по чл. 212 ал. 2 вр. ал. 1 от НК по досъдебно пр. №
229 ИП/2017г. наОД на МВР-Сливен, пр.вх.№ 2827/17г. на РП-Сливен и сумата 500
лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи платен
адвокатски хонорар в ДП, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата
лихва върху тях, считано от 28.10.2019г.
до окончателното изплащане, искът за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен като
неоснователен и недоказан за сумата над 1 500 лв. до пълния претендиран
размер от 5 000 лв. и са присъдени съразмерно разноски.
Въззивната жалба е подадена от ответника в
първоинстанционното производство и с нея се атакува осъдителната част на
решението на РС. Въззивникът счита, че в нея то е незаконосъобразно. Заявява,
че не е доказан стабилитетът на постановлението за прекратяване на
наказателното производство, тъй като следва то да е съобщено на лицето и то да
не е поискало наказателното производство да продължи и завърши с оправдателна
присъда. На следващо място въззивникът счита, че са доказани твърдените
претърпени от ищеца вреди по вид, степен, продължителност и отражение върху
бита му, гласните доказателствени средства са свидетелски показания, депозирани
от неговия адвокат в ДП и от лице, което не е имало възможност да добие реални
впечатления за състоянието му. също така твърди, че няма данни за заеманата от
ищеца длъжност и пътувания в чужбина, препятствани от воденото досъдебно
производство. Срещу него е била взета най-леката мярка за неотклонение –
подписка. На последно място въззивникът се оплаква, че размерът на обезщетението
е неадекватен както на твърдяните вреди, така и на срока в който ищецът е бил
обвиняем. Не са преценени надлежно конкретните обективни факти и обстоятелства.
Заявява, че е налице и хипотезата на чл. 5 ал. 1 от ЗОДОВ – от изготвената по
ДП автотехническа експертиза било видно, че в съставения от ищеца протокол за
ПТП е отразен механизъм, който не отговаря на деформацията на участвалите в
произшествието автомобили.
Поради това счита, че
исковете както за неимуществени, така и за имуществени вреди /последният е
обусловен от първия/ са недоказани и неоснователни. Доколкото пък исковете за
лихви и разноски зависят от основателността на главните искове – те също се
явяват неоснователни.
С оглед изложеното
въззивникът иска от въззивния съд да отмени изцяло в атакуваната част
първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли
предявените искове и за уважените размери. При условията на евентуалност моли
искът за неимуществени вреди да бъде уважен в размер под 500 лв., а в
останалата част – отхвърлен.
Няма доказателствени
искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който я
оспорва като неоснователна. Въззиваемият заявява, че счита атакуваната част от
решението на СлРС за правилна и законосъобразна, постановена при вярна
фактическа обстановка, сочеща наличието на предпоставкитеза уважаване на иска и
при правилно прилагане на материалния закон. При определяне размера на
обезщетението са спазени принципите на чл. 52 от ЗЗД
Поради това моли въззивния
съд да остави без уважение въззивната жалба и потвърди атакуваното решение в
обжалваната част. Претендира разноски за тази инстанция по чл. 38 ал. 2 вр. ал.
1 т. 2 от ЗА.
В отговора няма направени
нови доказателствени или други процесуални искания за тази инстанция.
В същия срок няма подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът,
редовно призован, се представлява от прокурор в ОП-Сливен, който поддържа
въззивната жалба, оспорва отговора като неоснователун. Моли съда да уважи
жалбата и отмени в атакуваната с нея част решението на първоинстанционния съд.
Няма искания.
В с.з., редовно призован, въззиваемият, не се явява лично,
подадена е писмена молба от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.
1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си и моли въззивиня
съд да потвърди атакуваната част на обжалваното решение. Претендира разноски за
тази инстанция, представя списък.
Представител на ОП-Сливен в
с.з. не се явява, за да изрази становище.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
Този състав, при проверката
по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е
безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по
делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства,
които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е
кредитирал.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно в
атакуваната част, поради което следва да бъде потвърдено в нея.
Ищецът е претендирал
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от
специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо
казано, държавни органи. Съществуването на специална норма изключва
приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.
За да възникне отговорност
за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав,
визиран в чл. 2 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а
именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган,
противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна
връзка. Специалният, предвиден в този закон ред, не изисква установяване виновно поведение на
длъжностни лица от състава на
отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от
незаконните им действия. Искът е предявен срещу пасивно легитимирано лице, попадащо
в изчерпателно и лимитативно очертания в
закона кръг.
Така избраният ответник
отговаря за вреди само в контекста на някоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ.
Отделните действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се
релевират към този вид отговорност на държавата, също са конкретно и ограничително изброени, групирани
в 7 точки.
Ищецът е насочил
претенцията си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т. 3 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ. Основанието на иска – тоест обстоятелството, на което ищецът се
позовава, за да обоснове състоятелността на претенцята си, е обвинение в
извършването на престъпление, като наказателното производство е прекратено
поради неустановяване, съответно - недоказване на елемент от обективната страна
на деянието, тоест – попада в хипотезата на т. 3 „че извършеното деяние не е
престъпление“.
Досъдебното производство
срещу ищеца е образувано за престъпление по чл. 212 ал. 2 вр. ал. 1 от НК като
с постановление от 30.05.2019г. на РП-Сливен му е било повдигнато обвинение за
това, че на 05.07.17г. чрез съставяне на документ с невярно съдържание –
двустранен констативен протокол за ПТП съзнателно е дал възможност на друго
физическо лице да получи без правно основание чуждо движимо имущество – сумата
1 767, 02 лв. с намерение да го присвои. Взета е мярка за неотклонение
„подписка“, досъдебното производство при това процесуално положене на ищеца е
продължило около 5 месеца – до влизане в сила на Постановление от 28.10.19г. за
прекратяване на наказателното производство.
Това задейства, съгласно
разпоредбата на т. 3 на чл. 2 от ЗОДОВ, механизма за осъществяване на
отговорността на Прокуратурата на РБ като съответния правозащитен орган.
В хода на
първоинстанционното производство тези факти са установени и това безусловно поражда отговорност на държавата за незаконни
действия на нейни правозащитни органи, щом те са причинили вреди.
Първият довод на въззивника
относно липсата на доказан стабилитет на постановлението за прекратяване на НП
по ДП е несъстоятелен – към преписката е приложена обратна разписка за
връчването на акта на ищеца лично на 05.11.2019г.
Възражението за наличие на
условията на чл. 5 от ЗОДОВ следва да се обсъди най-напред, доколкото то би
рефлектирало върху отговорността на ответника.
Настоящият въззивен състав
счита, че такива не са налице - разпоредбите на чл. 5 ал. 1 или ал. 2 от ЗОДОВ
предполагат принос или изключителна вина на пострадалия за увреждането.
Правната норма визира такова виновно поведение на пострадалия, което да е в
причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат – тоест – когато с
недобросъвестното си поведение и действията си по време на наказателното
преследване пострадалият е създал предпоставки за повдигане и поддържане на
обвинение за деяние, което не е престъпно, тоест – незаконно обвинение –
въвеждане на органите в заблуждение относно характера на деянието, неистински
признания, прикриване на обстоятелства, забавяне на производството и други
подобни, целящи да се опорочи разследването или то да бъде забавено и удължено.
Тоест, в случая, е
необходимо търпенето на страданията да е започнало, или да се е осъществило в
по-голям размер/степен, поради виновни действия на ищеца. В настоящото
производство конкретни доводи в тази насока нито са изтъквани, нито доказани
надлежно от ответника, върху когото лежи тежестта да стори това.
Аргументът на въззивника –
че от изготвената по ДП автотехническа експертиза било видно, че в съставения
от ищеца протокол за ПТП е отразен механизъм, който не отговаря на деформацията
на участвалите в произшествието автомобили – не може да се сподели, тъй като
това обстоятелство е част от състава на обвинението, което не е било доказано в
своята цялост, а и само по себе си не може да бъде отнесено към претърпяването
на вредите, а към законността на обвинението, за което вече е прието, че е било
незаконосъобразно.
Поради това настоящият
състав намира, че липсват основания за прилагане на разпоредбата на чл. 5 от ЗОДОВ както за отпадане, така и за редуциране отговорността на ответника. Тя
следва да се понесе напълно, тоест той дължи пълно обезщетяване на всички преки
и непосредствени вреди.
Последният релевиран
отменителен довод на въззивника е, че не са доказани категорично нито самите
вреди, нито връзката им с воденото наказателно производство, респективно -
допускайки все пак такава възможност, той твърди, че приетият от съда размер на
обезщетяването им е завишен.
Тъй като неимуществената вреда сама по себе си е без паричен или друг
имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на
обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на
справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма
легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но
на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи
най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.
Посредством гласните и
писмени доказателствени средства, съдът е придобил реална представа за произхода,
същността и продължителността на психическите и емоционални преживявания на
ищеца, на неговите душевни страдания и отражението им в ежедневието му – тоест
на тези негови субективни права, чието накърняване следва да придобие адекватен
паричен израз. Анализирал ги е подробно поотделно и в съвкупност.
Неоснователно е оплакването
на въззивника относно способността на ангажираните свидетели да оценят правилно
състоянието на ищеца. Свидетелските показания са депозирани от лица, ненамиращи
се в роднинство с него, но първият от тях, представлявайки го по досъдебното
производство, има непосредствени и обективни впечатления именно от отражението
му върху лицето. Вторият свидетел е в достатъчно близки и достатъчно
продължителни отношения с него и също разполага с възможност да направи адекватна
преценка, съпоставяйки обичайното състояние и поведение на ищеца с това, което
е демонстрирал по време на воденето на наказателното производство. С оглед
фактите, които се доказват посредством тези гласни доказателствени средства,
съдът се доверява на ищцовите свидетели. И двамата не са проявявили пристрастие
или необективност и липсва индиция, че са заинтересувани от изхода на делото,
поради това показанията им са годни да бъдат ползвани при формиране на
фактическата обстановка. Те не са оборени с други доказателства, с равна или
по-голяма доказателствена тежест, ответникът не ги конфронтира с посочени от
него доказателства, а само с простото им отричане.
Следва да се посочи, че
дори без тях въззивният съд счита, че не може да се отрече наличието въобще на
вреда, под формата на душевен и емоционален дискомфорт, претърпян от ищеца като
резултат от воденото досъдебно производство, в което е бил привлечен като
обвиняем, приключило с постановление за прекратяване. Всяко такова
посегателство върху личната сфера на едно човешко същество, свързана с
обществения критерий за правилно или укоримо поведение, се отразява на
персоналната му самооценка и чувството за собствено достойнство като член на
обществото, приело тези критерии.
С оглед изложеното
въззивният съд счита, че в конкретния случай, при конкретно установените
обстоятелства и при индивидуалната им и обща преценка, сумата 1 500 лв.
кореспондира на доказаните по вид, продължителност и тежест страдания на ищеца,
с оглед вида на престъплението, в което той е бил обвинен, тежестта на
предвиденото наказание, продължителността на производството и вида на взетата
мярка за неотклонение, и съответно представлява максимално справедливият
имуществен еквивалент за овъзмездяването им. Над тази сума, до пълния предявен
размер от 5000 лв., искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Така въззивният
съд намира за несъстоятелни оплакванията на въззивника-ответник, че присъденото
обезщетение е в неоправдано завишен размер, тъй като го счита за обективно
кореспондиращ на доказаните вреди.
По отношение на иска за
обезщетение за претърпяна имуществена вреда в размер на 500 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за досъдебното производство, въззивният съд счита, че
той също е основателен и следва да бъде уважен в пълен размер. Към делото за
досъдебното производство е приложено адвокатско пълномощно и договор за правна
защита и съдействие с уговорено възнаграждение от 500 лв., за което е посочено,
че е заплатено. Установено е и, че процесуални действия по осъществяване на защитата са действително
извършвани от пълномощника на ищеца. Към момента плащането на сумата е
придобило характер на имуществена вреда и подлежи на обезщетяване.
Основателността на главните
искове обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорните
претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва,
каквото се дължи върху присъдените суми от 28.10.19г. до окончателното
изплащане.
Като е достигнал до
идентични правни изводи първостепенният съд е постановил правилно решение,
поради което липсват отменителни основания по отношение на атакуваната му осъдителна
част. Въззивната жалба е неоснователна и не следва да бъде уважавана.
В необжалваните части
решението на първостепенният съд е влязло в сила.
С оглед изхода на въззивното
производство въззивникът следва да заплати на въззиваемия направените разноски
по делото по реда на чл. 38 от ЗА в размер на 150 лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260011/13.08.2020г.
по гр.д. № 212/2020г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ.
ОСЪЖДА Прокуратура на
Република България да заплати на М.Й.И. направените разноски по делото за
въззивното производство в размер на 150 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: