Номер 125330.10.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Варна
На 14.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
Секретар:Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20203100502355 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. и чл. 248 от ГПК и е
образувано по:
1/ Въззивна жалба на К. Я. Н. срещу решение № 2535/22.06.2020 г.,
постановено по гр.дело № 18301/2019 г. по описа на РС – Варна, с което
съдът е осъдил К. Я. Н. да заплати в полза на ищеца „Савоя 2001" ЕООД
сумата от 210.00лв., на основание чл.55, ал.1, пр.ІІІ-то ЗЗД, като платена на
отпаднало основание, сумата от 300.00лв., на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД,
както и сумата от 34.54 лв. - лихва за периода от 10.01.2019г. до 01.10.2019г.,
ведно със законната лихва считано от предявяване на исковата молба –
06.11.2019г. до окончателното погасяване на задължението.
2/ Въззивна частна жалба, подадена от К. Я. Н. срещу определение от
10.07.2020 г., с което е оставена без уважение молбата на К. Я. Н. за
изменение на постановеното по делото съдебно решение № 2535/22.06.2020г.
в частта за разноските, на основание чл.248 от ГПК.
Във въззивната жалба се излага, че решението в обжалваната част е
нищожно и неправилно поради противоречие с материалния закон и
1
необоснованост. Въззивникът сочи, че е налице съществено разминаване
между мотивите и диспозитива на обжалваното решение, неяснота относно
съображенията на съда,което в крайна сметка е довело до липса на мотиви.
Излага, че в доклада по и в мотивите съдът е посочил,че е предявен
установителен иск, а се е произнесъл по осъдителен такъв, което в крайна
сметка прави решението абсолютно неразбираемо и нищожно. Евентуално,
релевира оплакване за неправилност на решението, като акцентирана
фактическата страна по делото, с която съдът не се е съобразил. Сочи, че
въпреки нередовността на исковата молба – непосочване на банкова сметка,
по която ищецът да извърши плащане, съдът не е дал своевременни указания,
а след дадените указания ответникът, който е признал иска, е представил в
съда документ за плащане по сметка на ищеца на исковата сума. Сочи, че
след като е признал иска и е платил сумата по исковите претенции ведно с
лихва за забава въпреки липсата на съдействие отстрана на ищеца, съдът е
постановил осъдителното решение като в нарушение на чл. 78, ал. 2 от ГПК е
възложил разноските в тежест на ответницата. По същество иска
прогласяване на решението за нищожно или отмяната му като неправилно и
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263 ГПК въззиваемата страна „Савоя 2001" ЕООД е
подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Излага доводи за
валидност и правилност на първоинстанционното решение с подробна
аргументация по всяко от инвокираните с жалбата оплаквания. Акцентира
върху обстоятелството, че ответницата е дала повод за завеждане на делото,
тъй като след прекратяване на договора за наем е знаела, че следва да върне
заплатения депозит и част от авансово платения наем, но не е сторила това.
Моли решението на ВРС да бъде потвърдено с присъждане на разноски за
въззивното производство.
В частната жалба, подадена от К. Я. Н. срещу определение № 8725 от
10.07.2020 г. за изменение на постановеното по делото решение в частта за
разноските жалбоподателят навежда доводи за неправилност на постановения
акт. Поддържа, че след като ответницата е признала иска и ищецът не е
оказал съдействие за да получи дължимата сума, последният следва изцяло да
понесе разноските по делото. Евентуално, с оглед на фактическата и правна
сложност на делото поддържа искане за намаляване на размера на
2
присъденото адвокатско възнаграждение от 700 на 100 лева съобразно
Наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения.
Насрещната страна по жалбата „Савоя 2001" ЕООД е депозирала
писмен отговор, с който оспорва жалбата като акцентира върху фактическата
и правна сложност на делото и липсата на възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение до приключване на устните
състезания по делото пред първата инстанция.
Въззивната и частната жалби са редовни и отговорят на изискванията на
чл. 260 от ГПК – подадени са от надлежна страна, срещу актове, подлежащи
на обжалване, имат необходимото съдържание и приложения, вкл.
доказателства за платена държавна такса, поради което са процесуално
допустими.
По предмета на спора:
ВРС е бил сезиран с осъдителни искове, предявени от „Савоя 2001"
ЕООД, ЕИК *********, срещу К. Я. Н. за осъждане на ответника да заплати
на ищеца: сумата от 210.00 лева, на основание чл.55, ал.1, пр.ІІІ-то ЗЗД,
представляваща част от наеманата цена за месец януари 2019 г., платена от
ищеца-наемател в полза на ответника-наемодател, на отпаднало основание –
Договор за наем от 01.08.2012 г. прекратен на 09.01.2019 г.; сумата от 300.00
лева, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, представляваща депозит за
обезпечаване на евентуални вреди, съгласно чл. 2.2 от Договор за наем от
01.08.2012 г.; сумата от 34.54 лева, представляваща мораторна лихва върху
главниците за периода от 10.01.2019 г. до 01.10.2019 г., както и законната
лихва върху претендираните главници, считано от предявяване на исковата
молба –06.11.2019 г., до окончателното погасяване на задължението.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за наем от 01.08.2012г.,
ответницата К. Я. Н. е отдала под наем на „Савоя 2001" ЕООД недвижим
имот, находящ се в гр.Варна, срещу наемна цена от 300 (триста) лева на
месец. След изтичане на уговорения срок от две години, договорът
продължил действието си между страните до м. декември 2018г., когато
ответницата отправила до ищеца изявление за прекратяване на договора
поради неизпълнение на задължението за плащане на наемната цена за
3
месеците октомври и ноември на 2018г. На 11.12.2018 г. ищецът заплатил
сумата от 900.00лева, която включвала наемите за м.октомври, м.ноември и
м.декември 2018 г. С приемо-предавателен протокол от 09.01.2018г. предало
държането на имота, както и намиращите се в него движими вещи на
представител на наемодателя К. Я. Н. . С Решение № 1333/ 01.04.2019 г по
гр.д. № 19134/2018 г. по описа на ВРС, постановено по иск на К. Я. Н. срещу
„Савоя 2001" ЕООД за предаване на държането върху имота, било установено
в отношенията между страните, че прекратяването на договора за наем е
настъпило на 09.01.2019 г. Съгласно уговореното в чл. 2.2 от договора за наем
при сключването му ищецът в качеството си на наемател заплатил на
ответницата наема за първия и за последния месец, както и сума равна на
един месечен наем, за обезпечаване на евентуални вреди в резултат от
ползването на имота. След предаване държането на имота без забележки на
09.01.2019г, ищецът претендира ответникът да върне сумата от 210 лева,
представляваща част от заплатения наем за последният месец – януари 2019г.,
както и сумата от 300 лева, представляваща платената сума от един месечен
наем, за обезпечаване на евентуални вреди, които наемодателката Ненова не
му е възстановила.
В подаден в срока по чл.131, ал.1 от ГПК отговор ответницата, признава
иска. Излага, че с поведението си не е дала повод за завеждане на иска и че не
е била поканена преди завеждането на делото да заплати задължението си.
Възразява, че ищецът, нито преди, нито с исковата си молба е посочил
банкова сметка, по която да се платят претендираните суми.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В настоящия случай съдът намира, че постановеното от ВРС решение е
валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по
същество.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
4
От фактическа страна не се спори, че след прекратяване на 09.01.2019 г.
на договора за наем ответницата Ненова е останала задължена към ищеца за
сумата от 210 лева, представляваща част от заплатения наем за последният
месец – януари 2019 г., както и за сумата от 300 лева, представляваща платен
депозит за обезпечаване на евентуални вреди по наетата вещ.
Видно от приложената по делото разписка № 0200010961764518 на
Изипей, ответницата е заплатила на 20.05.2020 г. по посочена в хода на
производството – на 18.05.2020 г. – банкова сметка на ищеца сумата 568,89
лева, която включва дължимите главници и законна лихва до датата на
плащането. Разписката е приета като доказателство по делото в съдебно
заседание на 22.05.2020 г. и получаването на сумата не се оспорва от ищеца.
При така установените факти, по които страните не спорят, основателно
се явява оплакването във въззивната жалба за неправилност на обжалваното
решение. Неправилността произтича от извършеното от ВРС съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в
несъобразяване с императивната разпоредба на чл. 235, ал. 3 от ГПК,
задължаваща съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване
на иска, които са от значение за спорното право.
Съгласно разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от
9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение
не е въведено като основание за обжалване.
В случаите, когато ответникът изпълни задължението си в хода на
процеса, съдът на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК следва да съобрази този
факт и да отхвърли иска. Това е така, защото решението на съда трябва да
отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на устните състезания. Това задължава съдът да
вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от
значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го
погасяват – ищецът придобива спорното право след предявяването на иска,
притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или
прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за основателността
5
на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в
деня на приключване на устните състезания (а не в деня на предявяване на
иска).
Видно от протокола от съдебно заседание, проведено на 22.05.2020 г.,
на това заседание е приключено съдебното дирене и е даден ход на устните
заседания. На това заседание е приета като доказателство по делото и
разписката за извършено плащане на исковите суми. След като на 20.05.2020
г. ответницата е заплатила по банкова сметка на ищеца сумата 568,89 лева,
която включва дължимите главници и законна лихва до датата на плащането,
то съдът е бил длъжен на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, да вземе предвид
този факт и да отхвърли иска, а не да го уважава.
По възражението за забава на кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл. 95 от ЗЗД е длъжен да даде необходимото съдействие, без което
длъжникът не би могъл да изпълни задължението си, съдът намира следното:
Съгласно чл. 2.2 от договора за наем, при изтичане срока на договора
или прекратяването му, наемодателят дължи връщане на сумата, дадена от
наемателя като обезпечение. Следователно вземането за връщане на депозита
от 300 лева е възникнало на датата на прекратяване на договора – 09.01.2019
г. – съгласно уговореното между страните, а вземането от 210 лева за връщане
на надплатената част от наема за м. януари 2019 г. е възникнало на същата
дата, поради това, че няма уговорен друг срок за изпълнение. Съгласно чл. 69
от ЗЗД, ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението
му веднага, т.е. двете вземания са били изискуеми, считано от 09.01.2019 г.
Съгласно чл. 68, б. „а“ от ЗЗД паричните задължения са „носими“ и
длъжникът следва да изпълни в местожителството на кредитора по време на
изпълнение на задължението. Това правило възлага на длъжника, който има
парично задължение, да прояви активност и да достави на кредитора
дължимата престация. Следователно, ответницата носи тежестта да докаже,
че преди завеждане на делото е предложила на своя кредитор плащане, което
не е било прието. С оглед на размера на задължението – под 10 хиляди лева –
и установената практика между страните по договора за наем, ищецът не е
бил длъжен непременно да предостави банкова сметка за плащане на
задълженията – същите не попадат под забраната на чл. 3 от Закона за
6
ограничаване на плащанията в брой и биха могли да бъдат заплатени в брой
или с пощенски запис на адреса на управление на дружеството. Ответницата,
обаче, нито твърди, нито сочи доказателства за направени опити да изпълни
паричното си задължение преди завеждане на иска. Действията извършени
след предявяване на иска са ирелевантни при преценката дали ответника е дал
повод за завеждане на делото. Ето защо, възражението, че К. Н. не е дала
повод за завеждане на делото е неоснователно.
При това положение предявените искове за сумата от 210.00 лв.
предплатен наем по прекратения договор и сумата от 300.00 лв. – депозит по
договора за обезпечаване на евентуални вреди, както и за законна лихва за
забава в размер на 34.54 лв. за периода от 10.01.2019 г. до 01.10.2019 г., са
неоснователни поради погасяване на вземанията чрез плащане извършено в
хода на процеса – след връчване на препис от исковата молба на ответника.
Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението
на ВРС следва да бъде отменено, а исковете отхвърлени.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК при отхвърляне на иска ответникът има
право да иска заплащане на направените от него разноски. Правото на
страните на разноски е предпоставено от основателността или
неоснователността на предизвикания от ответника спор, т.е. от
извънпроцесуалното му поведение. Ето защо, когато искът е отхвърлен
поради плащане, извършено в хода на процеса, ответникът има право на
разноски само когато с поведението си не е дал повод за завеждане на делото
и ако признае иска – чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Възражението на ответницата, че не е дала повод за завеждане на
делото и, че ищецът не е оказал необходимото съдействие, тъй като не е
посочил нито с исковата молба, нито веднага след отговора на исковата
банкова сметка с титуляр „Савоя 2001" ЕООД, по която ответницата да плати,
е неоснователно по съображенията, изложени по-горе, поради което
ответницата отговаря за сторените от ищеца разноски пред ВРС в размер на
800,00 лева съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за
извършването им. В тази част решението на ВРС е правилно и ще бъде
7
потвърдено.
Искане за заплащане на съдебни разноски за производството пред ВОС
въззиваемата страна не е направила, поради което такива не се присъждат.
По въззивната частна жалба, подадена от К. Н. срещу определението,
с което е оставена без уважение молбата й с правно основание чл.248 от ГПК,
съдът намира следното:
Жалбата се основава на оплаквания за неправилно приложение на
закона, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност, ответницата е
признала иска и не е дала повод за завеждане на делото.
Въпросите за признанието на иска от ответницата и дали е дала повод за
завеждане на делото са относими към хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК
предвиждаща съдът да възложи разноските в тежест на ищеца, независимо от
основателността на иска. Същите са разгледани по-горе във връзка с
разпределението на отговорността за разноски между страните.
При този изход от спора – отхвърляне на иска поради извършено
плащане в хода на процеса, като ответницата с извънпроцесуалното си
поведение е дала повод за завеждане на делото, разноските правилно са
присъдени в полза на ищеца. Отношение към искането за изменение на
решението по реда на чл.248 от ГПК имат въпросите касаещи размера на
присъдените разноски.
Районният съд е осъдил ответницата да заплати на ищеца разноски в
размер на 800,00лв., включваща 100,00 лв. държавна такса и 700,00 лв.
заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно своевременно представен –
преди даване ход на устните състезания – списък по чл. 80 от ГПК. Заедно със
списъка е представен и договор за правна защита и съдействие, от който се
установява, че адвокатският хонорар е заплатен в брой.
По този начин са изпълнени изискванията на т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, според която съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението, а в договора следва да е вписан начина на плащане.
8
В т. 3 от същото ТР е разяснено, че с приемането на действащия ГПК е
отпаднало правомощието на съда служебно да осъществява проверка за
прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на
решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира
съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга,
дължимо като разноски.
ВРС е провел едно съдебно заседание, на което ответницата не се е
явила и не е била представлявана, респ. до приключване на устните
състезания не е направила възражение за прекомерност на претендираната от
ищеца сума за заплатено адвокатско възнаграждение. Такова възражение не е
направено и с отговора на исковата молба, където са изложени доводи
относно разпределението на отговорността за разноски по принцип, но не е
направено дори и условно възражение за прекомерност на претендираното от
ищеца адвокатско възнаграждение съобразно критериите на чл. 78, ал. 5 от
ГПК.
За първи път в молбата с правно основание чл. 248 от ГПК от
ответницата е въведено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от насрещната страна. Това възражение е следвало
да се направи най-късно в последното съдебно заседание пред съответната
инстанция, когато ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК. След този
момент възражението се преклудира и по него съдът не може да се произнесе
(Определение № 372 от 16.05.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 223/2012 г., IV г.
о., ГК).
Ето защо определението на ВРС, с което е оставено без уважение
искането на ответницата К. Я. Н. за изменение на обжалваното решение в
частта за разноските е правилно и ще бъде потвърдено.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2535/22.06.2020 г., постановено по гр.дело №
18301/2019 г. по описа на РС – Варна, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
9
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „Савоя 2001" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Братя
Бъкстон“ № 5 срещу К. Я. Н. , ЕГН **********, пост. адрес гр. Варна, ул.
„Сирма войвода“ № 46, за осъждане на ответницата да заплати на ищеца:
сумата от 210.00 лева, на основание чл.55, ал.1, пр.ІІІ-то ЗЗД, представляваща
част от наеманата цена за месец януари 2019 г., като платена от ищеца на
отпаднало основание – Договор за наем от 01.08.2012 г., прекратен на
09.01.2019 г.; сумата от 300.00 лева, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД,
представляваща депозит за обезпечаване на евентуални вреди, съгласно чл.
2.2 от Договор за наем от 01.08.2012 г., ведно със законната лихва върху
претендираните главници, считано от предявяване на исковата молба –
06.11.2019 г., до окончателното погасяване на задължението, както и иска за
сумата от 34,54 лева, представляваща мораторна лихва върху главниците за
периода от 10.01.2019 г. до 01.10.2019 г., на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, като
неоснователни поради извършено плащане в хода на процеса.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2535/22.06.2020 г., постановено по
гр.дело № 18301/2019 г. по описа на РС – Варна, в частта за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ въззивна частна жалба, подадена от К. Я.
Н. срещу определение № 8725 от 10.07.2020 г., постановено по гр.дело №
18301/2019 г. по описа на РС – Варна, с което е оставена без уважение
молбата на К. Я. Н. за изменение на постановеното по делото съдебно
решение № 2535/22.06.2020 г. в частта за разноските, на основание чл.248 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10