РЕШЕНИЕ
№ 440
гр. Русе, 04.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20224520106574 по описа за 2022 година
Р.И. – ..... на „Профи Кредит България“ ЕООД, заявява, че на 10.05.2021г.
представляваното от нея дружество сключило с К. Г. М. договор за потребителски кредит
№40004079045, по силата на който предоставило на ответника кредит при следните
параметри:
- сума на кредита: 800 лева; срок на кредита: 18 месеца; размер на вноска: 59.97 лева;
ГПР: 48.76%; ГЛП: 41.00%; общо задължение по кредита: 1079.46 лева.
- по закупена допълнителна услуга: възнаграждение за закупена услуга Фаст – 240
лева; възнаграждение за закупена услуга Флекси – 480 лева; размер на вноска по закупени
допълнителни услуги – 40.00 лева.
Общото задължение по кредита и пакета допълнителни услуги възлизало на 1799.46
лева; общ размер на вноската: 99.97 лева; дата на погасяване: 10-ти ден от месеца.
Съгласно декларация т.А към Договора, общите условия, предадени и подписани от
ответника, съставлявали неразделна част от контракта. Твърди се, че клиентът е получил
информация и разяснения във връзка с клаузите на договора, за да прецени доколко
предлагания кредит съответства на възможностите му и финансовото му състояние,
обстоятелство, което се установявало от декларации т.Г.
В изпълнение на поетите задължения, на 10.05.2021г. кредиторът превел на длъжника
заемната сума – 800 лева.
Пояснено е, че уговорената възнаградителна лихва е в размер на 235.06 лева.
Ищецът поддържа, че кредитополучателят избрал да ползва описаните в договора
услуги „Фаст“ и „Флекси“ и приел да заплати дължимото за тях възнаграждение – общо на
1
стойност 720 лева.
Твърди, че ответникът не изпълнил поетите с договора задължения – заплатил само
една пълна погасителна вноска. С оглед разпоредбата на т.12.3 от ОУ, на 05.07.2022г.
дружеството обявило предсрочна изискуемост на задължението по контракта, за което
уведомило кредитополучателят.
Към 23.12.2022г. дългът на К. М. възлизал на 1843.57 лева, формиран от: 763.72 лева
– главница; 235.06 лева – договорно възнаграждение; 226.67 лева – възнаграждение за
закупена услуга Фаст; 453.33 лева – възнаграждение за закупена услуга Флекси; 164.79 лева
– лихва за забава.
В качеството си на кредитор, „Профи Кредит България“ ЕООД входирало заявление
по реда на чл.410 ГПК и се снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение
№1439/03.10.2022г., издадена по ЧГД №4993/2022г. срещу К. Г. М. за сумите: 763.72 лева –
главница по Договор за потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 30.09.2022г. до окончателното й изплащане;
235.06 лева – договорно възнаграждение за периода 10.07.2021г. – 05.07.2022г.; 164.79 лева
– лихва за забава, дължима за периода 11.06.2021г. – 05.07.2022г.; 40.15 лева – законна лихва
за периода 05.07.2022г. – 29.09.2022г.; направените по делото разноски в размер на: 38.27
лева – заплатена държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Длъжникът депозирал възражение по реда на чл.414 ГПК.
Предвид дадените от заповедния съд указания, ..... Р. И. моли съда да постанови
решение, с което:
- да признае за установено, че К. Г. М., ЕГН ********** дължи на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление – гр.София,
бул.“България“№49, бл.53Е, вх.В сумите: 763.72 лева – главница по Договор за
потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 30.09.2022г. до окончателното й изплащане; 235.06 лева – договорно
възнаграждение за периода 10.07.2021г. – 05.07.2022г.; 164.79 лева – лихва за забава,
дължима за периода 11.06.2021г. – 05.07.2022г., предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение №1439/03.10.2022г., издадена по ЧГД №4993/2022г. и
- да осъди ответника да заплати на дружеството: 226.67 лева – възнаграждение за
закупена услуга Фаст и 453.33 лева – възнаграждение за закупена услуга Флекси, дължими
по Договор за потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 23.12.2022г. до окончателното им изплащане.
Претендира направените в заповедното и настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът К. Г. М. е депозирал отговор на исковата молба,
в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.
Не оспорват наличието на облигационна връзка, основана на процесния договор за
потребителски кредит.
Счита, че не дължи: 235.06 лева – договорно възнаграждение; 164.79 лева – лихва за
забава; 226.67 лева – възнаграждение за закупена услуга Фаст и 453.33 лева –
възнаграждение за закупена услуга Флекси. В тази връзка сочи, че не е дал изрично съгласие
2
за закупуване на допълнителни услуги. Подписал Европейския формуляр с цел да му бъде
предоставен кредит в размер на 800 лева. В този формуляр не били посочени
възнаграждения за услуги Фаст и Флекси. Клаузи във връзка с допълнителните услуги се
съдържали в Общите условия, от което ответникът прави извод, че те не се предоставят по
изрично желание на клиента, а са неизменна част от Договора за потребителски кредит, т.е.
клиентът е поставен в невъзможност да избира дали желае допълнителната услуга или не.
Твърди, че служителите на ищцовото дружество не са му разяснили последствията от
подписване на приложените към исковата молба документи. Поддържа, че допълнителните
услуги, за които се претендира възнаграждение, имат за цел да обременят финансовото
състояние на клиентите без да анализират и проучат предварително техните възможности за
обслужване на кредита.
Излага аргументи относно наличието на неравноправни клаузи в договора, които не
са били предмет на предварително договаряне между страните.
Приема, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като
оспорваните клаузи не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона,
а договорът не би могъл да бъде сключен без тези разпоредби.
Прави извод, че след като договорът е недействителен поради неспазване
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, то съобразно разпоредбата на чл.23 ЗПК
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи.
Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът
прие за установено от фактическа страна, следното:
На 10.05.2021г. между „Профи кредит България“ ЕООД и К. Г. М. е сключен договор
за потребителски кредит №40004079045 при следните параметри:
- сума на кредита: 800 лева; срок на кредита: 18 месеца; размер на вноска: 59.97 лева;
ГПР: 48.76%; ГЛП: 41.00%; общо задължение по кредита: 1079.46 лева.
- по закупена допълнителна услуга: възнаграждение за закупена услуга Фаст – 240
лева; възнаграждение за закупена услуга Флекси – 480 лева; размер на вноска по закупени
допълнителни услуги – 40.00 лева.
Общото задължение по кредита и пакета допълнителни услуги възлиза на 1799.46
лева; общ размер на вноската: 99.97 лева; дата на погасяване: 10-ти ден от месеца.
Приложени са: декларации, от които е видно, че кредитополучателят е запознат и е
приел общите условия към договора; получил е информация и разяснения във връзка с
клаузите му; Общи условия на Профи Кредит България ЕООД към договор за
потребителски кредит и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити.
Ангажирани са писмени доказателства (преводно нареждане), с което се установява,
че на 10.05.2021г. ищцовото дружество превело на ответника заемната сума – 800 лева.
Въз основа на заявление на „Профи Кредит България“ ЕООД, в РРС е образувано
3
ЧГД №4993/2022г. и издадена заповед №2439/03.10.2022г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК срещу К. Г. М. за сумите: 763.72 лева – главница по Договор за
потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 30.09.2022г. до окончателното й изплащане; 235.06 лева – договорно
възнаграждение за периода 10.07.2021г. – 05.07.2022г.; 164.79 лева – лихва за забава,
дължима за периода 11.06.2021г. – 05.07.2022г.; 40.15 лева – законна лихва за периода
05.07.2022г. – 29.09.2022г.; направените по делото разноски в размер на: 38.27 лева –
заплатена държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414 ГПК длъжникът депозирал възражение, с оглед което заповедният
съд указал на молителя възможността да предяви иск за установяване вземането и го
уведомил за последиците при непредявяване на иска.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
квалифицира правно, предявения иск по чл.422, вр.чл.415, ал.1, т.1 от ГПК – установителен
иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите:
763.72 лева – главница по Договор за потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.09.2022г. до окончателното й
изплащане; 235.06 лева – договорно възнаграждение за периода 10.07.2021г. – 05.07.2022г.;
164.79 лева – лихва за забава, дължима за периода 11.06.2021г. – 05.07.2022г., предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение №1439/03.10.2022г., издадена по ЧГД
№4993/2022г.
Предявен е и осъдителен иск за заплащане сумите: 226.67 лева – възнаграждение за
закупена услуга Фаст и 453.33 лева – възнаграждение за закупена услуга Флекси, дължими
по Договор за потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 23.12.2022г. до окончателното им изплащане.
От приложеното в настоящото производство гражданско дело ЧГД №4993/2021г. по
описа на РРС е видно, че в срока по чл.414 ГПК длъжникът е депозирал възражение, с оглед
което заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си.
Съдът намира претенцията за допустима, тъй като е предявена от „Профи кредит
България“ ЕООД в законоустановения срок, при наличие на правен интерес - запазване
действието на издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже
наличие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават или
погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
„Профи Кредит България“ ЕООД основава претенцията си на договор за
потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., по силата на който предоставило в заем
на К. Г. М. сумата 800 лева със срок на погасяване 18 месеца. Не се спори, че заемната сума
е получена от ответника.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
4
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за форма и съдържание, уредени в глава
трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност – 48.76%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Както в договора, така и в ОУ липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е
самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва са налице и други основания
за недействителност. В договора е визиран ГЛП в размер на 41.00%, както и лихвен процент
на ден – 0.11. Така уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите
нрави. Действително към датата на уговаряне размера на лихвата, няма императивни
разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено ГПР), които определят
максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на
договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при
който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена
защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице е трайно
установена практика на ВКС според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в
електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на договора,
5
основният лихвен процент е 0.00% от което следва, че размерът на законната лихва е
10.00%, т.е. уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от
четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в
размер на 41.00% годишно надхвърля 4 пъти законната, което е в нарушение на добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина
клаузата на т.VІ от Договора накърнява равноправието между страните, противоречи на
добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което
се явява нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Съдът счита за неоснователен и осъдителния иск за сумите: 226.67 лева –
възнаграждение за закупена услуга Фаст и 453.33 лева – възнаграждение за закупена услуга
Флекси.
Уговорените, като допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, клаузи са
неравноправни. Съгласно разпоредбата на чл.10а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. В случая т.нар. „допълнителни услуги“, за които е уговорено
възнаграждение в размер почти равен на този на предоставения заем, не попадат в
приложното поле на цитираната норма. Срещу тези такси (възнаграждения) не се дължи
никакво поведение от страна на кредитора – сумите се дължат за предоставени възможности
на потребителя да управлява кредита, като би могъл да променя условията на погасителния
си план, както и за ускорено разглеждане на искането му. В този аспект това вземане няма
характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, нито заради определени
действия, предприети от кредитора (арг.чл.10а, ал.2 и ал.4 ЗПК).
Наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската цел на
клаузата – увеличение възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от своя
страна води до нарушение императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Добавено към уговореното възнаграждение по
договора (а и само по себе си), възнаграждението за допълнителните услуги очевидно води
до многократно превишаване тавана на ГПР, което обуславя нищожността на уговорката за
плащане на това възнаграждение (чл.19, ал.5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на
това вземане.
Не може да се игнорира и факта, че с оглед част от изброените допълнителни услуги,
на практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има
по силата на закона, като например правото да инициира предоговаряне срока на падежа на
договора или плащане на вноските, което води до значителна неравнопоставеност на
страните в облигационното правоотношение, тъй като едната страна – потребителят заплаща
правото да договаря с другата страна – кредитора, за изменение параметрите на сключения
договор.
При така установеното, съдът счита, че процесният договор не отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК с оглед което същият е
6
недействителен. Последиците от недействителността на договора са визирани в чл.23 ЗПК, а
именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други
разходи.
Изложеното води до извод, че дължима е единствено претендираната главница в
размер на 763.72 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.09.2022г. до
окончателното й изплащане. Ответникът не е ангажирал доказателства, от които е видно, че
е погасил дълга, с оглед което претенцията за установяване дължимостта на сумите, предмет
на заповедта за изпълнение, като основателна следва да бъде уважена в размер на 763.72
лева, а в останалата част – отхвърлена, като недоказана.
Предвид горните аргументи, на отхвърляне подлежи и искът за заплащане сумите
226.67 лева – възнаграждение за закупена услуга Фаст и 453.33 лева – възнаграждение за
закупена услуга Флекси.
По разноските:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК, съдът който
разглежда установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като разпредели отговорността за разноските,
както в исковото, така и в заповедното производство.
В хода на заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 88.27
лева (държавна такса и юрисконсултско възнаграждение). Съобразно уважената част от
иска, ответникът дължи на ищеца по 36.57 лева. В исковото производство, ищецът е
направил разноски в размер на 511.73 лева (заплатена държавна такса и възнаграждение за
процесуално представителство), а съразмерно с уважената част от иска следва да се
присъдят разноски в размер на 211.99 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от иска, ищецът
дължи на ответника разноски, но в случая не са ангажирани доказателства за направени
такива. Ответната страна претендира възнаграждение за процесуално представителство на
основание чл.38 ЗА, което съдът определя в размер на 400 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл.422 ГПК, че К. Г. М., ЕГН
********** дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление – гр.София, бул.“България“№49, бл.53Е, вх.В сумата 763.72 лева –
главница по Договор за потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., ведно със
законната лихва, считано от 30.09.2022г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед
за изпълнение на парично задължение №1439/03.10.2022г., издадена по ЧГД №4993/2022г.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК ********* срещу К. Г. М., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422 ГПК за
сумите: 235.06 лева – договорно възнаграждение за периода 10.07.2021г. – 05.07.2022г.;
7
164.79 лева – лихва за забава, дължима за периода 11.06.2021г. – 05.07.2022г., дължими по
Договор за потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение №1439/03.10.2022г., издадена по ЧГД №4993/2022г.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК ********* срещу К. Г. М., ЕГН ********** иск за заплащане сумите: 226.67 лева –
възнаграждение за закупена услуга Фаст и 453.33 лева – възнаграждение за закупена услуга
Флекси, дължими по Договор за потребителски кредит №40004079045/10.05.2021г., ведно
със законната лихва върху главниците, считано от 23.12.2022г. до окончателното им
изплащане.
ОСЪЖДА К. Г. М., ЕГН ********** да заплати на „Профи Кредит България“
ЕООД, ЕИК ********* сумите: 36.57 лева – разноски по ЧГД №4993/2022г. по описа на РРС
и 211.99 лева – разноски по ГД №6574/2022г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на адв.Б.
К. С. със съдебен адрес: гр.Русе, ул.“Ц. Н.“№...., е.2, офис ... възнаграждение за процесуално
представителство в размер на 400 лева
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
8