Решение по дело №670/2025 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. чл. 10, ал. 6 и ал. 7 от Закона за семейните помощи за деца.

Образувано е по подадена жалба от Т. Л., срещу Заповед № ЗСПД/Д-А-П/1001 от 20.03.2025г. на директора на ДСП Поморие. Жалбоподателката, чрез процесуалния си представител, развива подробни съображения в насока, че ограничението на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, на което се позовава административният орган, не следва да се прилага, тъй като не съответства на минималните стандарти за предоставяне на временна закрила. Извършва анализ на разпоредби от Конвенцията на ООН за правата на детето и Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20.07.2001г. Обръща внимание, че заповедта не е съобразена с чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ. С тези доводи моли оспорената заповед да бъде отменена.

Ответникът - директора на ДСП Поморие, в депозиран по делото писмен отговор и чрез процесуалния си представител, моли жалбата да бъде оставена без уважение. Акцентира върху факта, че съобразно Договор за социално подпомагане между Република България и Република Украйна не е налице правно основание за получаване на тези помощи за семействата на украински граждани.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, на основание чл. 172а, ал. 2, чл. 168, ал. 1 и чл. 7, ал. 2 от АПК намира, че се установява следното от фактическа страна:

Т. Л., гражданка на Украйна, е регистрирана в държавна агенция за бежанците при МС, вкл. като придружаваща деца под 14-година възраст – К. Д. и В. Д., с дата на първоначална регистрация 19.03.2022г. и продължен срок на регистрацията – до 04.03.2026г. (регистрационна карта на л. 6 от делото).

На 17.03.2025г. жалбоподателката Т. Л. подала заявление-декларация (на л. 19 – л. 20 от делото) вх. № ЗСПД/Д-А-П/1001/17.03.2025г. до директора на ДСП Поморие - за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете с трайно уврежда по чл. 8д от ЗСПД – за детето К. Д., освидетелствано с влязло в сила решение на ТЕЛК № 90543 от 11.03.2025г. с 65 % степен на увреждането. Декларирала, че е гражданка на Украйна, като поискала помощ да бъде отпусната във връзка с детето К. Д. с гражданство: Украйна.

По така подаденото заявление от директора на ДСП Поморие била издадена Заповед № ЗСПД/Д-А-П/1001 от 20.03.2025г., с която на Т. Л. е отказано отпускането на месечна помощ по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД – за родители, когато отглеждат деца с трайни увреждания, по отношение на детето К. Д.. Отказът е мотивиран с разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и липсата на сключена спогодба с Република България за изплащане на семейни помощи за деца. Така постановената заповед е обжалвана пред настоящата инстанция и се явява предмет на делото.

При така установеното фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи по смисъла на чл. 172а, ал. 2 от АПК:

Съдът, при извършена проверка, вкл. и служебна такава по смисъла на чл. 168, ал. 1 и ал. 2 от АПК, достигна до извод, че заповедта е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 10, ал. 4 вр. ал. 5 от ЗСПД – от директора на ДСП Поморие. Същата е съставена в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, включително и мотивиране на отказа по смисъла на чл. 10, ал. 5 от ЗСПД (с посочване, че същият се основава на липсата на сключена спогодба за изплащане на семейни помощи). С оглед изложеното, съдът приема, че административният акт е и формално законосъобразен. Съдът не намира, че решението противоречи на целите на закона, тъй като преследва именно цели закрепени в ЗСПД. Не се установяват и нарушения във връзка с административнопроизводствените правила, като е спазена процедурата по чл. 10 от ЗСПД.

Настоящият съдебен състав констатира, че заповедта е издадена в противоречие с материалните разпоредби по смисъла на чл. 146, т. 4 от АПК, като съображенията за този извод са следните:

Съгласно чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД месечни помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане до 18-годишна възраст и до завършване на средното образование, но не по-късно от 20-годишна възраст, се предоставят на родители (осиновители), когато отглеждат деца с трайни увреждания, независимо от доходите на семейството, при условие че детето живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Видно от чл. 64, ал. 15, т. 3 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2025г. размерът на месечната помощ по чл. 8д от ЗСПД за дете с определени от 50 до 70 на сто вид и степен на увреждане или степен на трайно намалена работоспособност е 450 лв.

В случая няма спор, че жалбоподателката е украинска гражданка, майка на дете до 18-годишна възраст, с декларирана 65 на сто вид и степен на увреждане. Няма спор, че семейството трайно пребивава на територията на Република България и е регистрирано в държавна агенция за бежанците. Спорен по делото е въпросът дали на Т. Л., като трайно пребиваващ чужд гражданин на територията на Република България, се дължи помощта по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД, или такава не и се дължи на соченото в заповедта основание – чл. 3, т. 5 от ЗСПД.

Според чл. 3, т. 5 от Закона за семейните помощи за деца право на семейни помощи имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Действително Република България и Република Украйна са страни по Договор между Република България и Украйна за социално осигуряване. В чл. 2 от този договор е предвиден неговият обхват, като е възприето, че в Република България се отнася за изрично изброени области на социалното осигуряване, сред които не са паричните обезщетения за семейства с деца (същите са предвидени като относима към договора област, но в Република Украйна). По арг. от чл. 2, ал. 3 от договора неговите разпоредби обаче не изключват задължения на страните, произтичащи от други международни споразумения (впрочем другите международни споразумения също следва да се вземат предвид при преценката по чл. 3, т. 5 от ЗСПД).

Във връзка с горното следва да се отбележи, че Република България и Република Украйна са страни, ратифицирали (видно и от интернет страницата: https://indicators.ohchr.org/) Международен пакт за икономически, социални и културни права. В чл. 9 от пакта е въведено задължение за всички страни по него да признават на всяко лице правото на социална сигурност. Конкретно за децата подобно задължение е предвидено и в чл. 27, пар. 3 от Конвенция на ООН за правата на детето (също ратифицирана и от двете страни), според който текст държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Самият текст на Конвенцията е ясен и именно на родителите следва да се осигурят необходимите средства за отглеждане на дете.

Настоящият съдебен състав счита, че тези международни актове, попадат в обхвата на чл. 2, ал. 3 от Договор между Република България и Украйна за социално осигуряване и в тази връзка в обхвата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и от тях произтичат задължения за българските държавни органи да осигурят социални помощи и на украинските семействата по смисъла на ЗСПД. Както се посочи всяко лице има право на социална сигурност, а децата – право на подпомагане във връзка с отглеждането им. Поради тази причина отказът да бъде отпусната помощта е в противоречие с чл. 9 от Международен пакт за икономически, социални и културни права и чл. 27, пар. 3 от Конвенция на ООН за правата на детето. След като по силата на тези актове подобна помощ следва да бъде отпусната, то същите са с приоритет пред разпоредбите на договора между Република България и Република Украйна, а от своя страна представляват международни актове по смисъла на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, които дават основание за отпускане на помощта в настоящия случай. Такъв извод напълно кореспондира и с чл. 13, пар. 2 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20.07.2001г., според който текст държавите-членки следва да осигурят предоставяне на помощи за съществуване на лицата, ползващи се с временна закрила (каквато е жалбоподателката).

При това положение са налице всички предпоставки за издаване на заповед от компетентния административен орган по чл. 10, ал. 4 от ЗСПД – за отпускане на помощ по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД, ведно с последиците от издаването на такава заповед, предвидени в чл. 8д, ал. 3, ал. 7 и ал. 8 от ЗСПД. Преписката следва да бъде върната на административния орган за издаване на административен акт по чл. 10, ал. 4 от ЗСПД – заповед за отпускане в полза на жалбоподателката на помощ по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД. По арг. от чл. 174 от АПК на административния орган следва да бъде определен 14-дневен срок за издаване на административния акт (с оглед изричната разпоредба на чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД).

При този изход на спора на адвоката, осъществил безплатна адвокатска помощ в полза на жалбоподателката, се дължи възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (съобразно приложен договор на л. 13 от делото). В рамките на предоставената му преценка, настоящият съдебен състав достигна до извод, че на адвоката следва да бъде определено възнаграждение в размер на 400 лв. От една страна с оглед текста на чл. 64, ал. 15 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2025г. делото е с материален интерес от 450 лв., поради което по арг. от чл. 8, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнаграждение от 400 лв. е минималното, което отговаря на интереса по делото. Самият спор е без фактическа сложност и с известна правна такава, изискваща тълкуване на международни актове, като именно тази правна сложност определя възнаграждението от 400 лв. като адекватно за настоящия случай, съобразно заложените критерии, вкл. в съдебната практика на Съда на Европейския съюз.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на Т. Л., гражданка на Украйна, дата на раждане: 17.03.1978г., [ЛНЧ], Заповед № ЗСПД/Д-А-П/1001 от 20.03.2025г. на директора на ДСП Поморие, с която й е отказано отпускането на месечна помощ по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД – на родители, когато отглеждат деца с трайни увреждания.

ВРЪЩА преписката на административния орган за издаване на административен акт по подаденото заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-А-П/1001/17.03.2025г. от Т. Л., съобразно указанията, дадени в мотивната част на настоящото решение, като ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 174 от АПК 14-дневен срок от връщането - за издаване на посочения административен акт.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане [населено място] да заплати на основание чл. 143, ал. 1 АПК вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат Д. Г. О. от Адвокатска колегия - Бургас, личен № **********, сумата от 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатна правна помощ.

Решението не подлежи на обжалване.