№ 157
гр. Варна, 19.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:М. К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Весела Гълъбова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20233100502437 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 68986/19.09.2023г. , подадена от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №
25 срещу Решение № 2980/25.08.2023г., постановено по гр.д. № 13295/2022г.
на ВРС, 10-ти състав, с което са отхвърлени предявените от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 искове
срещу В. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ****** за признаване за установено
в отношенията между страните, че ответникът В. И. Н., ЕГН **********,
дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********,
следните суми: сумата от 553,87 лв. – главница по сключен Договор за
потребителски кредит № ********** от 17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“
ЕАД и В. И. Н., ЕГН **********, което вземането е прехвърлено в полза на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по силата на
сключен договор за цесия; сумата от 39,36 лв. – договорна лихва за периода
от 21.04.2018г. до 25.06.2019г. по сключен Договор за потребителски кредит
№ ********** от 17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н., ЕГН
**********, което вземането е прехвърлено в полза на “Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по силата на сключен договор за цесия;
сумата от 250,94 лв. – обезщетение за забава върху 553,87 лв. – главница по
сключен Договор за потребителски кредит № ********** от 17.06.2017г.
между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н., ЕГН **********, което вземането е
прехвърлено в полза на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
1
*********, по силата на сключен договор за цесия, за периода от 22.04.2018г.
до датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 ГПК в съда, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по
реда на чл. 410 ГПК – 28.06.2022г. в съда до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед № 4532/19.07.2022г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 9358/2022г.
по описа на ВРС.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението.
Сочи се, че след входиране на заявлението В. И. Н. е извършила плащане в
полза на ищеца в размер на 730 лева, което не е достатъчно да покрие
претендираните със заявлението суми. Излага се, че съобразно разясненията в
ТР № 3/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС при предложено от длъжника
изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което не е
достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой
елемент на дълга погасява, но този избор не обвързва кредитора. Въззивникът
счита, че с платената сума от 730 лева са погасени следните задължения на
длъжника: 250,94 лева – лихва за забава за периода от 22.04.2018г. до
28.06.2022г., 0,46 лева – лихва за забава за м. юли 2022г., 39.36 лева –
договорна лихва за периода от 21.04.2018г. до 25.06.2019г., 175 лева –
съдебни разноски в заповедното производство и 264,24 лева – частично
заплатена главница. Излага, че към момента на подаване на въззивната жалба
неизплатена е останала сума в размер на 289.63 лева, представляваща
неплатен остатък от главницата. Сочи се още, че с извършване на доброволно
плащане, настъпва погасителният ефект върху вземането за законна лихва
въпреки изтичането на давността. На следващо място, въззивникът счита, че
началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница и/или договорна лихва по погасителните вноски по договор за
банков кредит, за който не е обявена и настъпила предсрочна изискуемост, е
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Посочено във
въззивната жалба е, че срокът за връщане на сумата по процесния договор за
кредит е 25.06.2019г. В заключение, моли съдът да отмени обжалваното
решение като неправилно и незаконосъобразно и за присъждане на
направените разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата В. И. Н., с който се излагат доводи за неоснователност на
жалбата. Сочи се, че въззивникът за първи път в жалбата навежда твърдение,
че падежът на задължението за връщане на кредита по процесния договор е
15.06.2019г. Счита, че от 21.04.2018г. е изпаднала в забава, поради което от
този момент се е породило правото на кредитора да обяви предсрочна
изискуемост, което е упражнено едва на 28.06.2022г. с подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Сочи, че неправилно
според въззивника давността е започнала да тече от 25.06.2019г. Счита, че
същата е започнала да тече от 22.04.2018г. като всички лихви, изтекли до три
години преди депозиране на заявлението, са погасени по давност. Излага се
още, че договорна и законна лихва не текат едновременно за един и същи
период и за едно и също задължение.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е
в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269
2
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
Производството пред РС – Варна е образувано по искова молба на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №
25 срещу В. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ******, с която са предявени
искове по чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
сумата от 553,87 лв. – главница по сключен Договор за потребителски кредит
с номер ********** от 17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н.,
ЕГН **********, което вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по силата на сключен договор
за цесия; сумата от 39,36 лв. – договорна лихва за периода от 21.04.2018г. до
25.06.2019г. по сключен Договор за потребителски кредит с номер
********** от 17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н., ЕГН
**********, което вземането е прехвърлено в полза на “Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по силата на сключен договор за цесия;
сумата от 250,94 лв. – обезщетение за забава върху 553,87 лв. – главница по
сключен Договор за потребителски кредит с номер ********** от
17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н., ЕГН **********, което
вземането е прехвърлено в полза на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК *********, по силата на сключен договор за цесия, за периода от
22.04.2018г. до датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 ГПК в
съда, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по реда на чл. 410 ГПК в съда до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед № 4532/19.07.2022г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 9358/2022г.
по описа на ВРС.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 29.10.2021г. е
подписано Приложение 1 към Договор за покупко-продажба на вземания от
31.08.2018г. между „Ти Би Ай Банк“ и „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, като съгласно договора, вземането на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД спрямо В.
И. Н. е прехвърлено на ищеца. Длъжникът бил уведомен за извършената
цесия. На 17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“ и В. И. Н. бил сключен
Договор за потребителски кредит № ********** за закупуване на стока или
услуга. Кредиторът предоставил на кредитополучателя под формата на заем
парична сума в размер на 739,00 лв. – чиста стойност на кредита. Кредиторът
се задължил да върне сумата от общо 1005,01 лв., тъй като договорената
възнаградителна лихва била в размер на 266,01 лв. Сумата следвало да бъде
върната до 25.06.2019г. на 24 броя месечни погасителни вноски. Твърди се
3
още, че срокът на договора е изтекъл на 25.06.2019г. с последната
погасителна вноска и кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем.
В срока по чл.131 ГПК ответникът оспорва иска като частично
недопустим и частично неоснователен. Твърди, че на 29.07.2022г. е
извършено плащане на сумата от 730,00 лв. по банкова сметка на ищеца въз
основа на издадената заповед за изпълнение на парично задължение. С тази
сума ответницата заплатила сумата от 553,87 лв. главница и 175,00 лв. лихва
за забава за периода от 28.06.2019г. до датата на плащането. Прави
възражение за погасяване по давност на вземането за лихвата за забава за
периода от 21.04.2018г. до 28.06.2019г.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е присъединено ч.гр.д.№ 9358/2022г. на ВРС, 10 състав, от
което е видно, че е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК от ищеца срещу ответника за процесните суми. Въз основа на
подаденото заявление е издадена Заповед за изпълнение № 4532/19.07.2022г.,
която е връчена на длъжника. В законоустановения едномесечен срок
длъжникът е подал възражение, а на заявителя са дадени указания по чл.415,
ал.1, т.1 от ГПК за предявяване на иска. Заявителят е предявил установителен
иск за съществуване на вземането си в указания едномесечен срок.
Безспорно по делото е, а и се установява от представения договор, че на
17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“ и В. И. Н. е сключен Договор за
потребителски кредит № ********** за закупуване на стока, по силата на
който на В. И. Н. е предоставен кредит в размер на 739 лева, който следва да
бъде върнат на 24 месечни погасителни вноски, последната от които е с
падеж 25.06.2019г. Уговореният лихвен процент е 19,38 %, а ГПР – 35,42 %.
Общо дължимата от потребителя сума е в размер на 1005,01 лева.
Безспорно е още, че 31.08.2018г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е сключен рамков договор за
прехвърляне на вземания, както и че с Приложение № 1/29.10.2021г. е
прехвърлено и вземането спрямо В. Н. по Договор за потребителски кредит №
**********.
Видно от извлечение от банковата сметка на В. И. Н., както и от
платежно нареждане, представено с възражението в заповедното
производство, е, че същата е извършила плащане на сумата от 730 лв., с
основание: ч.гр.д. № 9358/2022г. по описа на Районен съд – Варна. Плащането
на сумата е признато от ищеца.
При така установените факти по въведените с жалбата оплаквания,
съдът намира следното от правна страна:
Спорният както в първоинстанционното, така и във въззивното
производство въпрос е кои от вземанията на кредитора са погасени с
платената от длъжника сума в размер на 730 лева, както и дали в полза на
длъжника е изтекла погасителна давност по отношение на част от вземанията,
а именно за договорна лихва и за обезщетение за забава.
Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС
когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за
законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва
4
при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 от Закона за задълженията и
договорите. В мотивите към тълкувателното решение е прието, че при
предложено от длъжника изпълнение със забава на лихвоносно парично
задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата,
длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява, но този избор не е
обвързващ за кредитора.
В настоящия случай с платежното нареждане за превод на сумата от 730
лева длъжникът не е посочил кои вземания погасява, а единствено номера на
делото. Такова уточнение той е направил едва с възражението, като е
посочил, че погасява главницата от 553,87 лева и лихвите в размер на 175
лева за периода от 28.06.2019г. до датата на изпълнение на задължението.
Дори и да се приеме, че длъжникът е упражнил правото си на избор, то както
се посочи, този избор не обвързва кредитора, доколкото касае плащане, което
не е достатъчно да покрие главницата и лихвите. В този смисъл приложимо се
явява правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД, съгласно което когато изпълнението
не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се
най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата.
С оглед направеното от ответника още в заповедното производство
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от лихвите,
същото следва да бъде разгледано преди да се извърши преценката кои
вземания са погасени с платената сума от 730 лева. Същият е посочил най-
общо, че погасени по давност са всички лихви за периода от 21.04.2018г. до
28.06.2019г., поради което следва да се приеме, че възражението касае както
договорната, така и законната лихва.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
28.06.2022г. Законната лихва се погасява с кратката тригодишна давност, на
основание чл.111, б. „в“ от ЗЗД. В този смисъл погасени по давност следва да
бъдат всички вземания на ищеца за изтекли лихви за периода преди
28.06.2019г. В настоящия случай обаче следва да се съобрази и разпоредбата
на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за
преодоляване на последиците, съгласно който за срока от 13 март 2020 г. до
отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с
изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните
субекти. Съгласно пар. 13, ал.1 от ЗИД на Закона за здравето сроковете,
спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците,
продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването „Държавен
вестник“ (13 май 2020 г.). Следователно погасителна давност за процесните
вземания не е текла в периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г., вкл. От
изложеното следва извода, че погасени по давност са вземанията за лихви,
изтекли преди 21.04.2019г., а не преди 28.06.2019г. При изчисляване размера
на дължимата лихва следва да се съобрази още, че за част от процесния
период, а именно от 13.03.2020г. до 14.07.2020г. във вр. чл.6 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на
последиците, лихви за забава не са начислявани от кредитора и не е заявена
претенция за тях. Изчислена с лихвен калкулатор дължимата законна лихва
върху претендираната главница за периода от 21.04.2019г. до 12.03.2020г.,
5
вкл. е в размер на 50,31 лева, а от 14.07.2020г. до 27.06.2022г., вкл. е в размер
на 109.86 лева, или общо дължимата законна лихва върху главницата е 160.17
лева.
Въззивната инстанция приема, че давността за договорната лихва също
се погасява с тригодишна давност, доколкото вземането има акцесорен
характер. По отношение на началото на давностния срок настоящият съдебен
състав споделя виждането на първоинстанционния съд, че давност тече от
всяка погасителна вноска. При съобразяване на изложеното по-горе за
извънредното положение, погасени по давност се явяват всички вноски за
договорна лихва с падеж преди 21.04.2019г. След посочената дата са
падежирали три вноски за договорна лихва, а именно вноските с падеж
25.04.2019г., 25.05.2019г. и 25.06.2019г. съобразно погасителния план. В
същия не е изрично посочено каква част от месечната вноска е за главница и
каква част е за лихви, но е видно, че първите 23 вноски са равни, а последната
е изравнителна. Следователно при общата сума за главница в размер на 739
лева и за договорна лихва в размер на 266,01 лева, всяка от първите 23 вноски
включва по 30.79 лева – главница и по 11.09 лева – лихва, а последната –
30,83 лева - главница и 10.94 лева – лихва. В този смисъл дължима се явява
договорна лихва в размер от 33.12 лева /за последните три вноски/.
При отчитане направеното в заповедното производство плащане, с
което следва да бъдат покрити и направените по делото разноски, следва да
се извърши преценка дали същите действително са дължими. С възражението
длъжникът е признал дължимостта на част от предявените вземания, а именно
553,87 лева – главница и 175 лева – лихви /не посочва кои лихви/. По
отношение на останалите лихви е направил възражение за погасяване по
давност. Във връзка с гореизложените съображения по отношение на
изтеклата погасителна давност, въззивният състав приема, че дължими към
подаване на заявлението са били вземанията за договорна лихва в размер на
33.12 лева и за законна лихва в размер на 160.17 лева, или общо 193,29 лева.
При съобразяване правилото на чл.78, ал.3 от ГПК, дължимите на заявителя
разноски по заповедното производство са в размер на 66,38 лева. Длъжникът
е направил и възражение, че не дължи разноски, тъй като не е дал повод за
делото, поради несъобщаване на цесията, което съдебният състав намира за
неоснователно. При липса на твърдения и доказателства за извършено
плащане в полза на цедента, обстоятелството дали цесията е съобщена на
длъжника се явява ирелевантно.
С оглед на всичко гореизложеното, въззивният състав намира, че при
прилагане последователността на чл.76, ал.2 от ЗЗД с платената в заповедното
производство сума от 730 лева длъжникът е погасил следните задължения по
заповедта за изпълнение: присъдените 66,38 лева за направени в
производството разноски, сумата от 4.77 лева /изчислена с лихвен
калкулатор/, представляваща законна лихва върху главницата от 553.87 лева
от датата на подаване на заявлението – 28.06.2022г. до датата на плащането –
28.07.2022г., сумата от 160,17 лева, представляваща законната лихва върху
главницата за периода, който не е погасен по давност, а именно от
21.04.2019г. до 28.06.2022г. /с изключение на периода от 13.03.2020г. до
14.07.2020г./, сумата от 33.12 лева, представляваща договорна лихва за
периода, който не е погасен по давност, а именно от 21.04.2019г. до
25.06.2019г. и 465,56 лева – главница. Следователно след постъпилото
плащане е останала дължима главница в размер на 88,31 лева. Дължима се
6
явява и законната лихва върху посочената главница от датата на направеното
плащане – 28.07.2022г. до окончателното плащане. В този смисъл
основателни се явяват оплакванията във въззивната жалба, че с постъпилото
плащане не са погасени всички съществуващи вземания на кредитора, както е
приел първоинстанционния съд.
Поради частично несъвпадане на правните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен предявеният от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу В.
И. Н. иск да бъде прието за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца главница по Договор за потребителски кредит №
********** от 17.06.2017г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н.,
което вземане е прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД с договор за цесия, по отношение на сумата от 88,31 лева, като вместо
него бъде постановено друго, с което предявеният установителен иск за тази
сума да бъде уважен, ведно със законната лихва от 28.07.2022г. до
окончателното плащане. Първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в частите, с които е отхвърлен иска за главница за разликата над
сумата от 88,31 лева до предявения размер от 553.87 лева, както и в частта за
предявените искове за договорна лихва и обезщетение за забава.
По разноските в процеса:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за
разноските, като по силата на настоящото решение, отговорността за разноски
се разпредели по следния начин:
В полза на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД следва да
бъдат присъдени разноски за първоинстанционното производство на
основание чл.78, ал.1 от ГПК съобразно с уважената част от исковете, а полза
на ответника – В. И. Н. на основание чл.78, ла.3 от ГПК съобразно с
отхвърлената част от исковете. Ищецът е направил разноски в размер на 125
лева за държавна такса и 100 лева за юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда съгласно чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП и
чл.25, ал.1 от НЗПП. Ответникът е направил разноски в размер на 400 лева за
платено адвокатско възнаграждение. В настоящия случай спорът между
страните в исковото производство не е за принципната дължимост на всички
вземания на ищеца по заповедта за изпълнение, а за дължимостта на
погасените по давност такива, както и за поредността на погасяването чрез
плащане в хода на процеса. Длъжникът не е оспорвал, че дължи главницата и
непогасените по давност вземания на кредитора, поради което именно е
извършил плащане, а материалният му интерес в исковото производство е в
размер на погасените по давност суми, а именно 6,24 лева за договорната
лихва и 90,77 лева за законна лихва, или общо 97,01 лева. В този смисъл при
изчислението на разноските следва да се вземе предвид съотношението между
общо дължимата сума от 844,17 лева и погасената по давност сума от 97,01
лева. Следва да се има предвид и извода на съда, че погасяването чрез
плащане в хода на процеса става по реда на чл.76, ал.2 от ЗЗД както е твърдял
кредитора, а не по начина, по който е посочен от длъжника. С оглед на всичко
изложено, настоящият въззивен състав намира, че на ищеца в
първонстанционното производство се следват разноски в размер на 199,14
лева, а на ответника – в размер на 45,97 лева. За заповедното производство не
следва да се присъждат разноски в полза на заявителя, доколкото сторените
7
такива са платени с плащането от 28.07.2022г., направено в хода на
производството и са взети предвид при определяне реда погасяване на
вземанията в съответствие с разпоредбата на чл.76, ал.2 от ЗЗД.
Пред въззивната инстанция от въззивника „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД са направени разноски в размер на 75 лева за държавна такса
и за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на 100 лева,
съгласно чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП. От въззиваемата страна В.
И. Н. са направени разноски в размер на 400 лева за платено адвокатско
възнаграждение. Разпределянето на разноските на този етап следва да бъде в
съответствие с интереса на въззивника от обжалване. В настоящия случай във
въззивната жалба е посочено, че останали дължими след извършеното
плащане в хода на процеса са 289,63 лева, представляващи част от
претендираната главница. Съдебният състав е установил, че дължими са 88,31
лева като част от претендираната главница. В този смисъл на въззивника се
следват разноски в размер на 53,36 лева, а на въззиваемата страна в размер на
278,04 лева.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2980/25.08.2023г., изменено с Определение №
13556/13.11.2023г. в частта за разноските, постановено по гр.д. №
13295/2022г. на РС-Варна, 10-ти състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявеният от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, срещу В. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ******, иск да
бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 88,31 лева, представляваща главница по сключен
Договор за потребителски кредит № ********** от 17.06.2017г. между „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н., ЕГН **********, като вземането е прехвърлено
в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по
силата на сключен договор за цесия от 31.08.2018г., за която сума е издадена
Заповед № 4532/19.07.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 9358/2022г. по описа на РС-Варна, както и изцяло в
частта за разноските, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
ответникът В. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ******, дължи на ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №
25, сумата от 88,31 лева, представляваща главница по сключен Договор за
потребителски кредит № ********** от 17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“
ЕАД и В. И. Н., ЕГН **********, като вземането е прехвърлено в полза на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по силата на
сключен договор за цесия от 31.08.2018г., ведно със законната лихва от
28.07.2022г. до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед №
4532/19.07.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. № 9358/2022г. по описа на РС-Варна.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2980/25.08.2023г., постановено по гр.д.
8
№ 13295/2022г. на РС-Варна, 10-ти състав, В ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25 срещу В. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ******,
искове да бъде прието за установено в отношенията между страните, че
ответницата дължи на ищеца разликата над 88,31 лева до предявения
размер от 553,87 лева, обезщетение за забава върху главницата, както и за
периода 05.07.2015г. до 21.02.2016г., представляваща главница по сключен
Договор за потребителски кредит № ********** от 17.06.2017г. между „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н., ЕГН **********, като вземането е прехвърлено
в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по
силата на сключен договор за цесия от 31.08.2018г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по реда на чл.
410 ГПК – 28.06.2022г. до окончателното плащане, сумата от 39,36 лева –
договорна лихва за периода от 21.04.2018г. до 25.06.2019г. по сключен
Договор за потребителски кредит № ********** от 17.06.2017г. между „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н., ЕГН **********, като вземането е прехвърлено
в полза на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по
силата на сключен договор за цесия и сумата от 250,94 лева – обезщетение за
забава върху 553,87 лева – главница по сключен Договор за потребителски
кредит № ********** от 17.06.2017г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и В. И. Н.,
ЕГН **********, като вземането е прехвърлено в полза на “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, по силата на сключен договор
за цесия, за периода от 22.04.2018г. до датата на подаване на заявлението по
реда на чл. 410 ГПК в съда, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 ГПК в съда до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед
№ 4532/19.07.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
по ч.гр.д. № 9358/2022г. по описа на РС-Варна.
ОСЪЖДА В. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ****** да заплати на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №
25, сумата от 199,14 лева, представляваща направени в първоинстанционното
производство разноски, както и сумата от 53.56 лева, представляваща
направени във въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25 да заплати на В. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ******,
сумата от 45,97 лева, представляваща направени в първоинстанционното
производство разноски, както и сумата от 278.04 лева, представляваща
направени във въззивното производство разноски.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1
ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10