№ 1677
гр. Варна, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20213110107663 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:„
ВРС е сезиран с предявен специален положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от ищеца К. Д. К.,
ЕГН **********, с адрес: ****, против ответното дружество „Т.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, с посочена цена на ОСИ от общо 1341,15 лева.
Ищецът основава исковата си молба на следните твърдени правно релевантни
факти: В сезиращата съда молба ищецът е посочил, че по образувано частно гражданско
дело № 5095/2021 г., по описа на РС Варна, 42-ри състав е налице издадена Заповед за
изпълнение, връчена на длъжника „Т.“ ЕООД, при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. В срока
по чл. 414 ГПК длъжникът, чрез адвокат Вл. Д. депозирал писмено възражение с вх.№
7363/21 от 26.04.2021 г., с което се отричало изцяло претендираното от ищеца право. Във
връзка с изложеното, ВРС 42-ри състав с Разпореждане № 3520/27.04.2021 г. указал на
заявителя(сега ищец), че има възможност в едномесечен срок, считано от получаване на
съобщението - 17.05.2021 г., да предяви иск за установяване съществуването на оспореното
вземане по издадената Заповед за изпълнение. Поради изложеното по- горе, ищецът сочи, че
за него е налице правен интерес от предявяване на специалния положителен установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК и за представи годни
доказателства, от които да се направи обоснован извод, че иска е допустим. Твърди се в
сезиращата съда искова молба, че между страните е съществувало трудово правоотношение,
възникнало на основание Трудово договор № 637/07.10.2019 г., което приключило с
издадена Заповед за прекратяване на трудово правоотношение № 18/2020 г., считано от
01.04.2020 г. Според ищеца било видно от страница 14 - 15 на трудовата книжка и справка
за осигурителния доход за социално осигуряване по данни от декларации от Наредба Н 13
към КСО, че кредитора(ищец в исковото производство) получавал работа заплата от 610,00
лв. От приложената към исковата молба Заповед за прекратяване на трудово
правоотношение № 18/2020 г. по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, сочи ищеца, че се констатирало че
работодателят и ответник по иска не се съобразил с нормативните изисквания по чл. 335, ал.
2, т. 1 КТ, а пожелал предизвестието да не бъде спазено от негова страна и в заповедта
1
посочил момента, от които ТПО се счита за прекратено - 1.4.2020 г. На тази дата било
изпратено и уведомление до НАП Варна по чл. 62, ал. 3 КТ, вр. Наредба № 5/29.12.2002 г. В
следствие на това, според ищеца възниквало правно основание за дължимо парично вземане
в полза на кредитора по смисъла на чл. 220, ал. 1 КТ вр. чл. 86 ЗЗД с главница от 610 лева
ведно с мораторна лихва за забава в размер на 63,20 лева за периода от 1.4.2020 г. до
8.4.2021 г. На следващо място в исковата си молба ищецът сочи, че от приложените
служебна бележка № 60-30-02-28913/18.05.2021 г., издадена от Агенция по заетостта, Бюро
по труда Варна и Справка за осигурителния доход за социално осигуряване по данни от
декларации от Наредба Н 13 към КСО, се установявало, че кредиторът бил регистриран като
безработен за периода от 02.04.2020 г. до 21.03.2021 г. Това обстоятелство пораждало право
основание за дължимо парично вземане на кредитора - обезщетение за оставане без работа
по смисъла на чл. 222, ал. 1 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД, вр. с чл.19 НСОРЗ - ПМС № 4/2007, като
задължението било в размер на 610 лева главница ведно с мораторна лихва за забава от
57,95 лева за периода от 02.05.2020г. до 08.04.2021 г. Посочените по-горе дължими
обезщетения по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ, твърди ищеца, че не били осчетоводени
като разход на дружеството - ответник, не били вписани като изплатени в раздел Изплатени
обезщетения при прекратяване на трудово правоотношение на страница 26 от трудовата
книжка на ищеца. Видно било за ищеца, че тези суми не били изплатени, тъй като не били
постъпили в база данни на НАП Варна, в следствие на което не били и отразени в
Справката за осигурителния доход за социално осигуряване по данни от декларации от
Наредба № 13 към КСО.
В уточнителната си молба от дата 11.6.2021 г. (л.15) ищецът е прецизирал размера на
исковите си претенции, общо вземане в размер на 1326,74 лева представляващо сбора от
главница 1220 лв. включваща сумата от 610,00 лв. (шестстотин и десет лева),
представляваща дължимо обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване на
трудов договор по чл. 220, ал. 1 от КТ; сумата от 610,00 лв. (шестстотин и десет лева),
представляваща дължимо обезщетение за оставане без работа по чл. 222, ал. 1 от КТ;
сумата от 126,74 лв. (сто двадесет и шест лева и седемдесет и четири стотинки),
представляваща лихва за периода от 01.04.2020 г. до 09.04.2021 г., като изрично е заявено,
че не претендира мораторна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК и до окончателното изплащане на вземането.
При така въведеното уточнение, отправеното от ищеца искане до съда по
смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК е да бъде постановено Решение, по силата на което да
бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответното дружество
дължи на ищеца общо вземане в размер на 1326,74 лева представляващо сбора от главница
1220 лв. включваща сумата от 610,00 лв. (шестстотин и десет лева), представляваща
дължимо обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване на трудов договор по чл.
220, ал. 1 от КТ; сумата от 610,00 лв. (шестстотин и десет лева), представляваща дължимо
обезщетение за оставане без работа по чл. 222, ал. 1 от КТ; сумата от 126,74 лв. (сто
двадесет и шест лева и седемдесет и четири стотинки), представляваща лихва за периода
от 01.04.2020 г. до 09.04.2021 г., т.е. паричните вземания за които заповедния съд е издал по
частно гр.д. № 20213110105095/2021 г., по описа на съда за 2021 г., 42 състав, Заповед №
932/ 13.04.2021 г.за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.В подкрепа на
исканията си ищецът желае по делото да бъдат приобщени като писмени доказателства
представените с исковата молба и описани в т.1 - 5 заверени за вярност с оригинала копия на
документи.
В срока за отговор ответникът е депозирал писмено становище по исковата
молба Емил Тодоров Бакърджиев, в качеството си на управител на „Т.“ ЕООД, ЕИК ***,
седалище в гр. Варна чрез пълномощника - адвокат д-р В.Д., с адрес за получаване на
съобщения: ***.
На първо място ответното дружество, чрез процесуалния си представител е
намира с оглед наведените твърдения и заявени искания и направени уточнения,
предявените искове за допустими.На второ място са наведени възражения за нередовност
2
на исковата молба, т.к.: не била посочена банкова сметка по която ответника да има
възможност за заплати дължимата сума ; налице било различие между сумата на
претендираната мораторна лихва - по заповедното производство - 126,74 лв. със сумите на
лихвите за отделните главници, така както е записано в обстоятелствената част от исковата
молба -страница 2, съответно петитума й на стр.3 - 63.20 лв. за иска за обезщетение
неспазено предизвестие и 57.95 лв. за иска за обезщетение за оставане без работа,
пресметнато от ответната страна като общо 121,15 лв., която не е равна на сумата от
126,74 лв. вписана в заявлението по чл. 410 от ГПК. Налице също така било различие в
периодите на търсената мораторна лихва - в заявлението по чл.410 от ГПК е записан
период от 01.04.2020г. до 09.04.2021 г. за сума от 1220 лв., докато в обстоятелствената част
на исковата молба на страница 2 и в пети титулната част на страница 3 били вписани други
периоди за всяка една от претендираните главници - от 01.04.2020г. до 08.04.2021 г. за
първата парична претенция и от 02.05.2020г. до 08.04.2021 г. спрямо втората парична
претенция. Налице било противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и
петитумната част на исковата молба досежно претендираните мораторни лихви -на
страница 2 било записано, че спрямо първата парична претенция се претендира мораторна
лихва за периода от 01.04.2020г. и до 08.04.2021 г. в размер на 63.20 лв., докато в
уточнителната молба от 11.06.2021 г. била посочена сума за периода 01.04.2020г. до
09.04.2021 г. в размер на 126.74 лв. Също така на страница 2 от исковата молба била
записана и претенция за мораторна лихва от 57.95 лв. за втората търсена парична сума за
периода от 02.05.2020г. и до 08.04.2021 г., който период отсъствал в уточнителната молба
от 11.06.2021 г. Налице според ответната страна била неяснота между твърденията в
исковата молба и петитума на исковата молба, уточнен с молба от 11.06.2021 г. в частта
досежно претендираната сума за мораторна лихва от 126,74 лв. - не било ясно как е
изчислена и върху каква главница/основа, доколкото ищецът заявявал претенция за
заплащане на две отделни суми, на две различни правни основания, дължими за различни
периоди. Освен това, двете посочени суми за мораторни лихви на страница 2 и на страница
3 в петитума не били вписани в уточнителната молба от 11.06.2021 г., а там била посочена
една обща сума.Отделно от това, сборът на двете суми на мораторни лихви посочени в
исковата молба на стр.2 и 3 не формирал сумата вписана в уточнителната молба от
11.06.2021 г. Поради доводите по абзаци 2.1.- 2.5.2.от Раздел А на отговора на искова
молба ответната страна, моли исковия съд да приеме, че исковата молба е нередовна по
смисъла на чл. 129, ал. 2 от ГПК в частта досежно искът за мораторна лихва, както
поради вътрешните противоречия в нея и неяснотите между обстоятелствата и петитума,
така и с оглед на различието между твърденията в Заявлението по чл. 140 от ГПК и
обстоятелствената част на исковата молба. С оглед горното се желае исковия съд да остави
производството „без движение“, като се дадат указания на ищеца за отстраняване на
нередовностите. Горното според ответната страна е необходимо, защото за ответника
оставало неясно по какъв начин ищецът е изчислил сумата от 126,74 лв., претендирана като
мораторна лихва за периода от 01.04.2020г. и до 09.04.2021 г., след като в исковата молба са
посочени две отделни суми на мораторни лихви и то за различни периоди, чиито сбор не е
равен на така заявената окончателна мораторна лихва в уточнителната молба. Неяснотата
визирана по предходния абзац препятствала правото на защита на ответника в частта
досежно претенцията за мораторна лихва.
Във втория раздел от отговора на искова молба /Б/ и по същество ответника изразява
становището, че и двата предявени иска за обезщетения по КТ са неоснователни по
основание и размер. Предявения иск за мораторна лихва също бил неоснователен и по
основание и по размер. В раздел „В“ от отговора се сочи следното: Фактите, които се
признават от ответника са изложени по следния начин: Вярно било, че трудовото
правоотношение на ищеца е прекратено със Заповед на работодателя, представена в копие
към исковата молба. Истина било, че ответното дружество не е изплащало на ищеца,
претендираните парични суми за търсените два вида обезщетения по КТ и мораторна лихва,
до датата на депозиране на настоящия отговор. Ответникът отрича, че ищецът е представил
на работодателя преди подаване на Заявлението по чл.410 от ГПК, съответно преди
3
получаване на препис от исковата молба, писмено искане за изплащане на обезщетение за
оставане без работа на/ основание чл. 222, ал. 1 от КТ ведно с удостоверяващи този факт
доказателства. Не било вярно, че ответникът не спазил предизвестието за прекратяване на
трудовия договор на ищеца преди издаване на уволнителната Заповед. Оспорва се, че
ответното дружество дължи на ищеца претендираните от него суми в посочения размер и на
заявеното основание. В раздел „Г" от отговора на искова молба са наведени възражения
срещу исковете и обстоятелствата, на които те се основават: 1. По иска с чл. 220, ал. 1 КТ:
Твърди се, че на 2.3.2020 г. на ищеца било предоставено за запознаване и получаване 30
дневно предизвестие за прекратяване на трудовия му договор, поради намаляване на обема
на работа, в присъствието на свидетели. К.К., след като се запознал със съдържанието на
предизвестието, отказал да го подпише, който отказ бил удостоверен от двама души
свидетели , подписали се и изписали имената си. Ищецът отработил целия месец март 2020
г., съответно му било изплатено трудово възнаграждение за този месец, което се
установявало и от представената към исковата молба справка за осигурителен доход за
социално осигуряване, генерирана от масивите на НАП за м. 03.2020 г. Поради изложеното
по-горе, обобщава ответната страна, че ищецът затаил истина, съответно заявил неистина в
обстоятелствената част на исковата молба, а именно твърденията инкорпорирани на
страница втора, абзац четвърти, което според ответната страна можело да се охарактеризира
като недобросъвестно поведение по смисъла на чл. 3 ГПК.
Ответникът - работодател, чрез адв. д-р Д. на следващо място сочи, че в трудовия
договор на ищеца, представен в копие към исковата молба било посочено, че може да бъде
прекратен с едномесечно предизвестие и от двете страни в случаите, когато такова се дължи.
Според чл. 328, ал. 1 т. 3 КТ, работодателят можел да прекрати трудовия договор поради
намаляване на обема на работа, в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ. В чл. 326, ал. 2 КТ било
разписано, че безсрочен трудов договор се прекратява с 30 дневно предизвестие,
доколкото страните не били уговорили друг срок, но не повече от 3 месеца. С оглед на
горните доводи, връчвайки на 02.03.2020 г. на ищеца 30 дневно предизвестие (независимо от
отказа на ищеца да го подпише) и издавайки на 01.04.2020 г. Заповед за прекратяване на
трудовия договор на посоченото в предизвестието основание - поради намаляване на обема
на работа, ответникът бил спазил срока посочен в предизвестието, преди да прекрати
трудовия договор, а не го нарушил. Според ответната страна силогизмът на предходния
абзац водел до изводите, че: 1.Заявените твърдения на стр.2, абзац 4 от исковата молба (че
ответника не се е съобразил с нормата на чл. 325, ал. 2 , т.1 КТ - т.е. не спазил срока на
отправено до ищеца предизвестие) не били неподкрепени с доказателства; 2. Предявеният от
ищеца иск с правно основание чл. 220, ал.1 КТ - поради неспазено предизвестие от
страната изпратила предизвестието се явявал неоснователен.3.Неоснователността на
иска по чл. 220, ал. 1 КТ предпоставяла, обуславяла неоснователността на иска по чл. 86
ЗЗД за мораторна лихва, предявен в условията на обективно, кумулативно съединяване.
Нещо повече : искът за мораторна лихва в посочения размер не бил основателен поради
наличието на нормата на чл. 228, ал. 3 КТ, определяща срока за изплащане от работодателя
на дължими обезщетения, която разпоредба вероятно не била взета предвид от ищеца. 3.
Наведени са следните твърдения и възражения спрямо иска по чл.220, ал.1 КТ: Според
чл. 222, ал. 1 КТ, сочи ответната страна, когато трудовия договор на работника или
служителя е прекратен поради намаляване на обема на работа, тогава работодателят
дължал обезщетение за оставане без работа за срок не повече от един месец, при
положение, че трудещият се не започне на друго място работа след датата на
уволнението. От визираната норма следвала дедукцията, че дължимостта на
обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ е обусловена от факти, осъществили се след
прекратяване на трудовия договор между работника или служителя или работодателя ,
т.е. спрямо които работодателят нямал пряк достъп и спрямо които нямал контрол. От
извода в горния абзац следвал втори, а именно: че до момента, в който работникът или
служителят не отправи писмено искане до работодателя с предоставяне на
доказателства, че е останал без работа за период от един месец след прекратяване на
трудовия договор, съответно не получил обезщетение за безработица по чл. 54 а КСО, то за
4
работодателя не било налице задължение за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1
КТ. Т.е. за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, обобщава ответната страна чрез
процесуалния си представител, ищецът следвало да има активно поведение като
представи пред работодателя си определени документи, което не сторил до момента на
депозиране на Заявлението по чл. 410 ГПК, съответно подаване на исковата молба, че е
оставал без работа, че не е получил обезщетение за безработица. На следващо място,
ответника се позовава на нормата на чл. 54г, ал. 1 КСО съгласно която обезщетение за
безработица се спира за периода, през който се изплаща обезщетение за оставане без работа.
При така изложеното се формирала дедукцията, че обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ и
обезщетението за безработица по чл. 54а КСО обезпечавали един и същ негативен
резултат за работника или служителя - оставане без работа за определен период от време.
Извода по горния абзац налагал и втори, а именно: че двете обезщетения са
взаимоизключващи се за срок не повече от един месец, считано от прекратяване на
трудовия договор - при получаване на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, не се дължало
обезщетение по чл. 54 а КСО и обратното. С оглед изложеното в предходното изречение,
независимо от това, че от представената с исковата молба справка от НАП се
установявало, че ищецът за м. 04.2020 г. нямал вписан осигурител, т.е. нямало данни
да е работил по ТПО, и от който документ ответникът за първи път установявал, че ищецът
останал без работа за период от 1 м. след прекратяване на трудовия договор, то в случай че
на К. К. било изплатено обезщетение за безработица за м. 04.2020 г. по чл. 54а КСО , то
възразява ответната страна, че обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ не се дължало, по
аргумент на чл. 54а КСО. Или до момента, в който не се установяло дали ищецът е
получавал обезщетение за безработица по чл. 54а КСО, обобщава ответната страна, не
можело да се приеме, че работодателят има парично задължение към ищеца по чл. 222,
ал. 1 КТ. В условията на евентуалност, ако по делото се представел документ от който да
се установи, че ищецът е получил обезщетение за безработица за м. 04.2020 г., то тогава
твърди ответната страна, че и искът по чл. 220, ал. 1 КТ щял да се яви неоснователен.
Изрично е посочено още, че ако се окаже, че ищецът е получи обезщетение по чл. 54 а КСО
за процесния период, но въпреки това е предявил иск по чл. 222, ал. 1 КТ за съответния
период, то това представлявало предпоставка управителя на ответното дружество да подаде
сигнал по чл.205 НПК за извършване на проверка по чл. 56 ЗМВР за наличие или отсъствие
на данни за инкриминирано деяние „измама“ по чл. 209, ал. 1 НК, доколкото получаването
на двете обезщетения било несъвместимо. В случай, че искът по чл. 222, ал. 1 КТ е
основателен, то тогава сочи ответната страна, че искът за мораторна лихва е
неоснователен, т.к. до момента на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, съответно
до датата на депозиране на исковата молба, ищецът не бил подал до ответното дружество
писмено искане с представяне на доказателства, че останал без работа за период от повече
от един месец, след прекратяване на трудовия договор, както и че не му е изплатено
обезщетение за безработица за същия период. При това положение, твърди ответната страна,
че искът за мораторна лихва до момента на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК е
изцяло неоснователен. Позовавайки се на нормата на чл. 228, ал. 3 КТ и сочейки, че законна
лихва за забава се дължи не по-рано от изтичане на 2 месеца от представяне пред
работодателя на искане и доказателства описани в предходния абзац, за ответната страна
искът за мораторна лихва се явявал неоснователен и на това законово основание по
размер.В раздел „Д“ от отговора на искова молба ответника е изразил становище по
описаните в исковата молба доказателства, като желае да бъдат приети като относими и
допустими. В следващия раздел „Е“ от отговора на искова молба ответникът, по същество
моли да бъдат отхвърлени предявените искове за обезщетения по КТ /мораторни лихви/
изцяло или в посочените размери. Изрично е обективирано искане съдът да осъди
ищеца да заплати на ответното дружество сторените от ответника разноски за защита в
заповедното производство и в настоящото съдебно производство, съобразно на
отхвърлените искове /част от искове, така, както е посочено в абзаците на стр. 11 от
отговора, явяващи се опис на разноски по смисъла на чл. 80 от ГПК. Разноски в
заповедно производство: 120 лв. за защита по иска по чл. 220 ал. 1 от КТ; 120 лв. за защита
5
по иска по чл. 222 ал. 1 от КТ и 120 лв. за защита по иска по чл. 86 от ЗЗД. Разноски в
исковото производство:360 лв. за защита по иска по чл. 220, ал. 1 от КТ, 360 лв. за защита
по иска по чл. 222, ал. 1 от КТ. 360 лв. за защита по иска по чл. 86 от ЗЗД. В следващия
раздел от отговора на искова молба „Ж“ ответното дружество, чрез процесуалния си
представител е обективирало доказателствени искания.
В проведеното по делото открито съдебно заседание ищецът поддържа исковете
си и желае съда да ги уважи .
В същото съдебно заседание, ответното дружество представлявано от адв.д-р Вл.Д.
поддържа становището си за неоснователност на исковете, като желае същите да бъдат
отхвърлени изцяло и съда да присъди в полза на ответното дружество разноските както в
заповедното, така и в исковото производство . Изрично е заявено от процесуалния
представител на ответното дружество, че подържа възраженията в отговора на искова
молба,като с оглед процесуална икономия не ги повтаря . Краткото становище на адв.д-р Д.
е съда да съобрази първото основание за неуважаването на предявените искове -
обстоятелството, че ищецът до края на съдебното дирене не е направил искане за
приобщаване на заповедното производство така, така както е дал като указание съдът на
стр. 10-та от Определението си, нито ответното дружество направило такова искане. В
тази връзка, въпреки че било допуснато до приемане частното гражданско дело № 5095, след
като ищецът не бил поискал същото да се приобщи към настоящото производство така,
както е дал изрична възможност съдът на стр. 10-та, това било достатъчно основание да се
приеме, че исковете са неоснователни. На следващо място, твърди адв. д-р Д., че било
видно от справката от НОИ, че ищецът получил за времето, за което претендира, че е
останал без работа, обезщетение във връзка с осигурен социален риск, а именно
безработица. Поради тази причина искът, предявен от ищеца за обезщетение за оставане без
работа бил неоснователен дотолкова, доколкото за едно и също обстоятелство ищецът
претендирал обезвъзмездяване на две различни основания: на първо място получил
обезщетение за безработица от НОИ, на второ място желаел ответникът да му заплати
такова обезщетение. Така предявеният иск се явявал неоснователен доколкото изрично в
отговора била цитирана и разпоредба от Кодекса за социално осигуряване, съобразно която
следвало да се приеме, че след като е изплащано обезщетение за оставане без работа като
осигурен социален риск, а именно безработица, искът, който е предявен за обезщетение за
оставане без работа, следва да се отхвърли изцяло. На второ място, относно искането за
обезщетение за неспазено предизвестие. Безспорно, според процесуалния представител на
ответника по делото било установено от приобщеното като доказателство предизвестие, че
същото било представено на ищеца, той след като се запознал с неговото съдържание -
отказал да го получи, поради което се явявал фактът, че бил предизвестен за прекратяването
на съответно трудовия договор месец по-рано. Свидетелят, разпитан в о.с.з., изрично заявил,
че предизвестието било съставено на датата, посочена в него, както и съответно, че
подписът на връчил и за свидетел са нейни, както изрично заявила, че от страна на
работодателя й били делегирани правомощия да изготвя и да съставя такива документи,
както и да представлява работодателя, което било допустимо по смисъла на Кодекса на
труда, а представителната власт на свидетеля да съставя и да подготвя документи от името и
за сметка на работодателя не била оспорена от страна на ищеца. Напротив - същият
потвърдил, че това е лице, което подготвя документи и което му подготвило документите и
му ги предало. В тази връзка се установявало, че искът за неспазено предизвестие не
намирал своето основание по повод на събраните доказателства, а оттам, след като тези
факти липсвали, не бил налице и завършен фактически състав. Най-после, дори и съдът да
приемел евентуално, че исковете са изцяло или частично основателни, то исковете за
мораторна лихва се явявали изцяло неоснователни, като подробни доводи за това били
маркирани в отговора, поддържани и в хода по същество , а именно липсата на отправена
покана от страна на ищеца към ответното дружество по отношение на иска за оставане без
работа за срок от един месец след прекратяването на трудовия договор, тъй като в този
случай активната страна бил именно работникът, чието трудово правоотношение било
прекратено, като работодателят не знаел данните дали след прекратяването и в срок от един
6
месец от това работникът бил намерил работа, съответно работил. При така изложеното по-
горе ответната страна желае постановяване на съдебен акт в изложения смисъл ведно с
присъждане на разноските .
Ищецът от своя страна е репликирал, като е заявил, че оспорва това което е казал
адвокат Д. .
След приключване на съдебното дирене, въпреки че никоя страна не е поискала срок
за писмени бележки, ищецът е депозирал по делото становище, което съдът е приел като
писмени бележки с разпореждане № 22250/3.11.2021 г. От своя страна процесуалният
представител на ответното дружество е подал молба с искане на осн. чл.253 , вр. чл.149, ал.3
ГПК съда отмени визирания по - горе акт като е навел пет отделни групи възражения.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата
на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното от ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА
СТРАНА:
На първо място съдът намира, че исковото производство е процесуално допустимо,
като се придържа към изложените по повод възраженията на ответната страна мотиви,
почиващи на част от съдебната практика на ВКС в смисъл, че при не обезсилена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и предявен специален установителен иск
с правно осн. чл.422 ГПК в рамките на преклузивния срок, исковото производство е
допустимо, въпреки, че препис от исковата молба не е представен по заповедното дело .
По същество на спора, исковият съд констатира, че действително ищецът не е
поискал от исковия съд да бъде събрано като писмено доказателство частното гражданско
дело, инициирало исковия процес. Въпреки този пропуск на ищеца, исковият съд е
приобщил частното гражданско дело като писмено доказателство. От частното гражданско
дело № 5095/2021 г. по описа на ВРС,42-състав е видно, че на дата 09.04.2021 г. ищецът К.
Д. К. е депозирал Заявление с регистрационен вх.№ 5207 с искане за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против ответното дружество „Т.“ ЕООД
.В т. 8 от заявлението заявителят е посочил банкова сметка по която желае плащането, а в т.
9 паричното вземане – 1220 лв., лихва 126,74 лв., за периода 1.4.2020 г. – 9.4.2021 г.,
претендирано обезщетение от работодател по чл. 220, ал.1 и чл.222 , ал.1 КТ/ л.4 от
заповедното дело/. Изрично в т.12 от заявлението заявителя е уточнил, че обстоятелствата,
от които произтича обезщетението са : 1.Неспазвно предизвестие по чл. 220, ал.1 КТ от
01.4.2020 г. -610 лв. и 2. Оставане без работа по чл. 222, ал.1 КТ от 01.04.2020 г. – 610 лв.,
прекратен трудов договор по чл.328, ал.1 т.3 КТ от 01.04.2020 г.
Въз основа на Разпореждане № 2421/13.04.2021 г. заповедният съд по частно гр.д.№
5095/2021 г. е издал в полза ва заявителя и против дружеството „Т. „ ЕООД Заповед №
832/13.04.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК ца сумите посочени и
по-горе и вписани и в петитума на исковете по чл.422 ГПК, като само в разпореждането е
вписал дължимата се дружеството – длъжник държавна такса от 26,93 лв. в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на РС Варна .
Видно от листи 11, 13 – 19, заповедта е била връчена на дружеството - длъжник на
дата 14.04.2021г., на 26.04.2021 г. е било депозирано възражение по чл.414 ГПК. Установява
се от лист 20-ти от частното гр. дело, че с Разпореждане № 3520/27.04.2021 г. заповедния
7
съд е приел възражението на длъжника по чл.414 ГПК и е дал указания на заявителя да
предяви иска си за установяване на оспореното парично вземане в 1 м. срок от получаване
на съобщението и последиците от неизпълнение на указанията. Видно от л. 26 – ти на
27.05.2021г. заявителят лично е получил преписа от разпореждането , като е предявил на
дата 01.06.2021 г. иска си, посочвайки още в тутулната част на исковата молба номера на
частното дело, но е представил писмени доказателства по заповедното дело. В тази връзка и
по възражението и искането на адв.Д. за обезсилване на заповедта по чл.410 ГПК,
заповедния съд се е произнесъл с нарочен акт по заповедното дело, а именно Определение
6586/22.10.2021г.,приемайки, че не са налице предпоставките за обезсилване на издадената
заповед .
При така изложеното по -горе, след като е водено заповедно производство и
заявителят в срок е предявил специалния си положителен установителен иск за същите
парични вземания, за които е била издадена оспорената от насрещната страна заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, исковият съд счита че производството е
допустимо и надлежно учредено .
Въпросът дали исковете са основателни следва да бъде разгледан на база съвкупния и
поотделен анализ на ангажираните по делото доказателства.
Спор между ищеца и ответника затова, че са се намирали във валидно трудово
правоотношение, което е прекратено едностранно от работодателя, всъщност по делото
няма. От представения от ищеца още с исковата молба в заверено за вярност с оригинала
копие на трудов договор се установява, че на дата 07.10.2019 г. ищецът и ответното
дружество са подписали писмен трудов договор № 637. От цитираното копие, приобщено на
л. 6 – ти е видно, че ищецът е приел да работи при ответното дружество „Т.“ ЕООД на
длъжност „работник, поддръжка“ с място на работа “****“ и всички обекти на дружеството,
при 8 ч. работен ден и основно месечно трудово възнаграждение тогава от 560,00 лева, плюс
0,6% за всяка година трудов стаж, след набиране на 1 година зачетен професионален опит.
Изрично в договора е вписано, че се сключва със срок на изпитване 6 м., или остатъка от
срока на договора, уговорен в полза на работодателя съгл. чл. 68, ал.1, т.1 КТ чл. 68, ал.3 КТ,
вр. чл. 70, ал. 1 КТ , визиран е неопределен срок до 31.12.2019 г. вкл. и задължение на
работника да постъпи на работа на 07.10.2019 г.
От представената от ищеца с исковата молба също в заверено за вярност с оригинала
копие на уволнителна заповед, приложена на лист 7-ми се установява , че със Заповед №
18/2020 г. към договор № 637/2019 г. работодателят и ответник е прекратил ТПО с ищеца К.
К., считано от 01.04.2020 г. В заповедта е посочен и текста от КТ на основание на който е
прекратено ТПО – чл. 328, ал.1, т.3 : „ с намаляване обема на работа „, като се съдържа и
изречението :„на работника /служителя да се изплатят следните обезщетения : по чл.224 КТ
– 5 „.Същата заповед е подписана от работника и от работодателя, подпечатана от
последния и съдържа данни затова, че на 01.04.2020 г. ищецът е получил трудовата си
книжка.
8
Приобщеното по делото на лист 32 – ри заверено за вярност с оригинала копие на
писмено предизвестие № 004/02.03.2020 г., ангажирано от ответната страна и оспорено от
ищеца, съдържа вписване от страна на работодателя затова, че предизвестява ищеца, че е
намалял обема на работа и на осн. чл. 326 КТ, вр. чл. 328, ал.1 , т.3 КТ ; след изтичане на
законния срок от 30 дни ще прекрати ТПО на посоченото основание . При неспазен срок на
предизвестие е вписано, че на работника ще бъде изплатено обезщетение по чл.220, ал.1
КТ. Изрично е записано, че предизвестието е било изготвено в два еднообразни екземпляра,
единият за работника или служителя, а другият за съответното длъжностно лице за
изпълнение. Предизвестието носи и подпис и печат на работодател, дата на връчване
02.03.2020 г. и подписи на дама свидетели, с изписани собственоръчно две имена и
длъжност . Допуснатите в полза на ответната страна гласни доказателства чрез показанията
на счетоводителя, работещ при ответника установяват и доказват твърденията на ответната
страна, че предизвестието е връчено на ищеца на дата вписана в същото ,при условията на
отказ. От същите гласни доказателства се установява, че като счетоводител при ответника
свидетелката е изготвила предизвестието , като при връчването му ищецът е отказал да го
подпише и този отказ е бил удостоверен чрез подписите на двама свидетели. Изяснено е още
от гласните доказателства допуснати в полза на ответното дружество, че след изтичане на
срока на предизвестието е била издадена уволнителната заповед на ищеца и оформена
трудовата му книжка, като и заповедта за прекратяване на ТПО и трудовата книжка били
получени на датата на прекратяване на ТПО от ищеца.
Отделно от горното, съдът намира за безспорно доказано, че ищецът е подавал
заявления за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54 а
КСО три пъти, като относимото към спора е посоченото удостоверението на ТП на НОИ
Варна в абзац четвърти на л.67 – заявление с вх. № 031-00 – 2877/02.04.2020 г., като на
ищеца е било отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 01.04.2020 г.
до 30.11.2020 г. в размер на 15,89 лв. дневно.
По така предявените и поддържани от ищеца искови претенции съдът дължи
произнасяне по същество. За да се произнесе по същество по предявените обективно,
кумулативно съединени искове съдът се спира и на разпределението на тежестта на
доказване. Съдът в изпълнение на задължението си по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, по
предявените специални положителни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с доклада по делото е разпределил
тежестта на доказване между страните както следва: В тежест на ищеца е било
възложено да докаже, че с ответника са се намирали за посочения период във валидни
трудови правоотношения, размер на договореното трудово възнаграждение; да установи и
докаже, че трудовото му правоотношение е било прекратено от ответника работодател на
дата 01.04.2020 г. и на посоченото основание, както и че при прекратяване на трудовото
правоотношение работодателят в нарушение на КТ не му е отправил предизвестие. В
тежест на ищеца по главните осъдителни искове с цена от по 610 лева съдът е възложил да
установи и докаже наличието на фактическия състав визиран в нормата на чл.220 и чл.222
КТ а именно: че е налице фактическия състав на чл. 220, ал. 1 КТ - неспазено от ответника-
работодател предизвестие за прекратяване на ТПО и дължимост на едно брутно трудово
възнаграждение, както и че налице фактическия състав на чл. 222, ал. 1 КТ: прекратяване на
ТПО между страните поради закриване на щата с предизвестие по чл. 328 КТ при наличието
на някое от изчерпателно посочените в ал.1, изречение 1-во основания, респ. че му се дължи
9
обезщетение в размер на 1 брутно трудово възнаграждение за времето, през което е останал
без работа, но за повече от 1 месец. Ищецът е следвало и да докаже размерите на
претенциите си - двете главни по 610 лева, както и акцесорната претенция за мораторна
лихва за забава, заявена в общ размер върху общата сума от 1200 лева а именно 126,74 лева
за периода от 1.4.2020 г. до 9.4.2021 г. В тежест на ответника съда е възложил да установи
точното във времево и количествено отношение изпълнение на задължението си за плащане
на трудовото възнаграждение за последния отработен от ищеца месец - м. март 2020 г.,
наличието на материално правните предпоставки визирани в нормата на чл. 328 КТ - т.е.
основанието на което е прекратено ТПО с ищеца, датата на прекратяването, отправянето на
едномесечно предизвестие до ищеца, начина на връчване на предизвестието. Ответникът е
следвало да установи и докаже възраженията си по иска с правно основание чл. 222, ал. 1
КТ наведени в отговора на искова молба, изключващи възникване на потестативното право
на ищеца да търси обезщетение за оставане без работа, респ. получаване от ищеца на
обезщетение по чл.54 КСО. Ответникът е следвало и да установи и докаже, че при
прекратяване на ТПО е изплатил на ищеца всички дължими му се суми, респективно че не е
изпадал в забава поради което и не дължи и обезщетение под формата на мораторна лихва
за визирания от ищеца период от датата на прекратяване на трудовото правоотношение
1.4.2020 г. до датата на предявяване на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 9.4.2021 г.
Изрично е било указано с доклада по делото и на двете страни, че съгласно
задължителната съдебна практика отрицателните факти и обстоятелства не подлежат на
доказване, като за установяване на наведените от страните отрицателни факти и или
обстоятелства, страните по спора могат да ангажират доказателства в подкрепа на
твърденията и/или възраженията си в гореизложения смисъл.
С оглед наведените твърдения от двете страните, съдът е обявил на страните, че не се
нуждае от доказване, факта, че: страните са се намирали в трудови правоотношения, че
трудовото правоотношение на ищеца е прекратено със Заповед на работодателя, представена
в копие към исковата молба, че ответното дружество не е изплащало на ищеца,
претендираните парични суми за търсените два вида обезщетения по КТ и мораторна лихва,
до датата на депозиране на отговора на искова молба,т.к. съгласно чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК,
тези факти и обстоятелства се признават от двете страни.
При така разпределената тежест на доказване, съдът приема от правна страна, че
специалния положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 220, ал. 1 от КТ, е останал изцяло неоснователен.
Искът е неоснователен, по следните съображения: За да бъде присъдена търсената
обезвреда, следва да са налице всички елементи от фактическия състав: законосъобразно
прекратено трудово правоотношение; прекратяването да е на правно основание,
изискващо преди уволнението до работника/служителя да се отправи предизвестие с
определен срок; срокът на предизвестието да не е отработен; да не е заплатено
обезщетение. В КТ обезщетението по чл.220, което ищецът търси за плащане от
ответника ясно е записано, че е обусловено от наличието на визирания и по-горе
фактически състав. Нормата на чл.220 КТ гласи : чл. 220(Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.)
(1) Страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може
да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата
страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за неспазения срок на предизвестието.ал.(2) Страната, която е предизвестена за
прекратяване на трудовото правоотношение, може да го прекрати и преди да изтече срокът
на предизвестието, като дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово
10
възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестие.
Приложеното по делото предизвестие, уволнителната заповед и събраните по делото
гласни доказателства чрез показанията на свидетелката М. Л., заемаща длъжността
счетоводител при ответника, налагат еднозначния извод, че предизвестието е било
изготвено от работодателя, връчено на ищеца от счетоводителя Л., при отказ на ищеца да го
получи, на дата 02.03.2020 г., а ТПО е прекратено на 01.04.2020 г. ,т.е. срокът на
предизвестие е бил спазен. Ето защо искът на ищеца за обезщетение за неспазено
предизвестие е изцяло неоснователен.
В тази връзка съдът намира за необходимо да подчертае, че наведените от ищеца в
първото открито съдебно заседание твърдения затова, че предизвестието, както и редица
други изготвени от счетоводителя на ответника документи, по същността си били документи
с невярно съдържание, са останали неподкрепени с каквито и да е доказателства, поради
което, на база събрания писмен и гласен доказателствен материал, съдът приема, че ТПО на
ищеца е било прекратено на соченото в уволнителната заповед основание и след отправяне
на предизвестие и при спазване на срока от страна на работодателя. Съдът не коментира
изявленията в писмен вид на ищеца, депозирани след приключване на съдебно дирене, както
в частта им за извършени нарушения на трудовото законодателство от страна на ответното
дружество, така и за престъпление лъжесвидетелстване от страна на единствената разпитана
свидетелка, т.к. е недопустимо след хода на спора по същество страните в гражданския
процес да упражняват правата си, които са могли да предявят до края на съдебното дирене, а
още по-малко да искат събиране на доказателства. В тази насока е и становището на
процесуалния представител на ответника, което намира процесуална опора в императивните
норми на ГПК.
В обобщение, по първия от двата главни специални установителни иска, съдът
намира, че искът почиващ на нормата на чл.220, ал.1 КТ с цена от 610 лв. главница се
явява изцяло неоснователен и недоказан.
Предявеното и поддържано от ищеца акцесорно искане за присъждане на
мораторна лихва за забава върху претендираното обезщетение за неспазено
предизвестие, възлизащо на едно БТВ / 610 лв./ начиная от дата 01.04.2020 до 09.04.2021
г. съдът намира за напълно неоснователно. Това е така, т.к. до датата на сезиране на
заповедния съд , ищецът действително не е бил отправил искане до работодателя за
заплащане на обезщетение, както по чл.220, така и по чл.221 КТ , което изначално прави
неоснователно искането за присъждане на мораторна лихва и върху двете главни парични
вземания. Приемайки искането за присъждане на мораторна лихва с правно основание чл.
86, ал.1 ЗЗД за неоснователно, съдът не се спира върху размера му. И на последно място,
видно и от заявлението по чл.410 ГПК и от петитума на исковете по чл.422 ГПК, ищецът не
е претендирал законна лихва, поради което и съдът не обсъжда въпроса за дължимост на
законна лихва .
На второ място, по предявения обективно съединен специален положителен
утановителен иск намиращ правното си основание в нормата на чл.422,ал.1 вр.
11
чл.415,ал.1 ГПК вр. чл. чл. 222, ал. 1 от КТ, исковият съд намира за необходимо да
обобщи от правна страна, че за да бъде уважен иска по чл. 222, ал. 1 от КТ, следва да се
установи кумулативното наличие на следните предпоставки: законосъобразно прекратено
трудово правоотношение; прекратяването да е осъществено на някое от следните
основания: чл. 328, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4, 7 или 8 от КТ; работникът/служителят да е останал
без работа за срок до един месец след уволнението; при наличието на тези предпоставки
работодателят да не е заплатил обезщетението.
Установено е по делото, че ответното дружество-работодател е имало право да
прекрати трудовото правоотношение с ищеца-служител с предизвестие и законосъобразно
го е упражнило като е издало Заповед № 18/2020 г. към договор № 637/2019 г. и считано от
01.04.2020г., е било прекратено ТПО между ищеца и ответното дружество.
Видно от трудовата книжка на ищеца, вписано на стр.14,15, основното трудово
възнаграждение на ищеца преди прекратяване на ТПО е било 610 лв.
Съгласно данните на НАП /л.9/ за м.03.2020 г. за отработени 21 дни работодателя е
начислил месечен облагем доход от 408,25 лева, а за м. февруари 2020 г. , за пълен
отработен месец от 20 дни 610 лв.
Предизвестието е било връчено на ищеца на 02.03.2020 г. а ТПО е прекратено на
01.4.2020 г. Т.е. спазен е законния срок от страна на работодателя .
Данните от НОИ /л.70/ сочат, че за периода от 01.04.-30.4.2020 г. на осн. чл.54 „б“,
ал.1 КСО на ищеца е платена сумата от 317,80 лв.
От гореизложеното, при наличието само на цитираните писмени доказателства, сред
които липсват фишове за работна заплата, така и ведомости, съдът приема, че договореното
трудово възнаграждение на ищеца последно, преди уволнението е било 610 лева.
Възраженията на ответната страна затова, че ищецът е получавал обезщетения за
безработица по реда на КСО, действително са доказани на база справките на ТП на НОИ,
а и ищецът сам е представил доказателства в тази насока още с исковата си молба.
Според ответната страна е недопустимо кумулиране на обезщетение по чл.222, ал.1
КТ с доказано получаваното от ищеца по чл. 54а КСО и в размерите по чл.54“б“ КСО.
Възраженията на ответната страна обаче за това, че ищецът не би могъл да получи
обезщетение за безработица и от работодателя и от НОИ са частично верни, като затова
съдът излага следните правни доводи :
В разпоредбата на чл.222 , ал.1 КТ е предвидено изплащане на обезщетение от
работодателя на работника, в размер на брутното трудово възнаграждение на работника
за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец, като ако в този
срок работникът или служителят е постъпил на работа с по-ниско трудово възнаграждение,
той има право на разликата за същия срок.
Трайна е съдебната практика за недопустимо кумулиране на обезщетението по чл.225
КТ с други от обезщетения по КТ, но случая не е такъв.
12
Съдът намира, че въпреки че работодателя на законно основание е прекратил ТПО с
ищеца, отправяйки и спазвайки 1 м. предизвестие дължи на ищеца обезщетение по чл.222,
ал.1 КТ в размер на 1 БТВ , т. е. 610 лв. Това е така, защото в КСО правото на парично
обезщетение за безработица е уредено в чл.54“а“ .Нормата на чл. 54“а „ КСО гласи :
(Нов - ДВ, бр. 1 от 2002 г., в сила от 01.01.2002 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 115 от 2004 г., в сила
от 01.01.2005 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. - ДВ, бр. 109 от
2008 г., в сила от 01.01.2009 г., изм. - ДВ, бр. 99 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.) : Право
на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими
осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18
месеца преди прекратяване на осигуряването и които: отговорят на изчерпателно
посочените условия в същата норма, като съгл.ал.3 на чл.54 „а“: Паричното
обезщетение за безработица се отпуска въз основа на заявление до териториалното
поделение на Националния осигурителен институт подадено по електронен път с
квалифициран електронен подпис или с персонален идентификационен код в
Националния осигурителен институт, или на хартиен носител в съответната дирекция
„Бюро по труда“.
Размера на паричното обезщетение за безработица е определяем по реда на чл.
53“б „КСО (Нов - ДВ, бр. 1 от 2002 г., в сила от 01.01.2002 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 112 от
2003 г., в сила от 01.01.2004 г., изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г., в сила от 01.01.2009 г., изм. -
ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 01.01.2011 г., изм. - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от
01.01.2011 г., изм. - ДВ, бр. 100 от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г., доп. - ДВ, бр. 99 от 2017
г., в сила от 01.01.2018 г.) Дневното парично обезщетение за безработица е в размер 60
на сто от среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход,
върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ за
последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на
осигуряването, и не може да бъде по-малко от минималния и по-голямо от
максималния дневен размер на обезщетението за безработица. Съгл. ал.4 на същата
норма : Безработните лица, придобили право на парично обезщетение по чл. 54а преди
изтичането на три години от предходно упражняване на правото на обезщетение за
безработица, получават минималния размер на обезщетението за срок 4 месеца, а
съгласно ал.(5) (Изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. - ДВ, бр. 109 от
2008 г., в сила от 01.01.2009 г.) Месечният размер на паричното обезщетение за
безработица се определя, като полученият по реда на ал. 1 дневен размер се умножи по
броя на работните дни в месеца, за който се отнася.
Анализа на разпоредбите на чл.222, ал.1 КТ и чл.54“а „– чл.54 „г „ КСО налага
извод, че за времето от не повече от 1 м. след правомерно прекратяване на ТПО
работникът или служителя, чието ТПО е било прекратено има правото да получи от
работодателя обезщетение по реда на чл.222,ал.1 КТ ,а от НОИ по чл.54 “а“ КСО, при
наличието на определените затова предпоставки ,като в по КТ обезщетението се дължи
от работодателя а по КСО от НОИ.
13
За времето след 1 месец от прекратяване на ТПО,обаче работодателя не дължи
обезщетение по чл.222,ал.1 КТ.
Заплащането на обезщетението по чл. 222,ал. 1 от КТ предпоставя правомерно
прекратяване на трудовото правоотношение. Недопустимо би било , както бе посочено и
по-горе кумулиране на обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ с обезщетението за оставането
без работа поради незаконното уволнение по чл. 225, ал. 1 от КТ, както и обезщетение по
чл.222,ал.1 КТ с изплащането на обезщетение по чл.54а КСО за периода след 1 м. от
прекратяване на ТПО .
По същество, исковият съд обобщава, че обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ се
дължи единствено и само при съществуващо като юридически факт уволнение и при
наличие на другите посочени в закона предпоставки – уволнението да е извършено на някое
от лимитативно посочените основания и да е налице оставане без работа за визирания срок
от 1 месец. Размерът на обезщетението се съизмерява с размера на БТВ съобразно
установените с чл. 228 от КТ изисквания.
В случая, според настоящия съдебен състав са налице всички посочени предпоставки,
тъй като е налице уволнение, което не е отменено като незаконно и е извършено на едно от
посочените в закона основания –намаляване обема на работата. Ищецът е останал без работа
в законоустановения едномесечен срок след уволнението и е бил лишен от възможността да
получава трудово възнаграждение. Въз основа на неоспорените от страните данни от НОИ,
вписването в трудовата книжка на ищеца досежно размера на трудовото възнаграждение,
съдът приема, че за пълния отработен месец преди уволнението размерът на БТВ е бил 610
лв.
Работодателят не е изпълнил задължението си да заплати обезщетение в този размер,
а и не отрича , че не е начислявал и /или изплащал обезщетение по чл.222, ал.1 КТ. Предвид
това с настоящето решение искът следва да бъде уважен в предявения размер и
задължението бъде изпълнено, чрез заплащане на дължимата сума, при евентуално влизане в
сила на Решението.
Предвид основателността на иска за заплащане на парично обезщетение от610 лв. на
основание чл.222,ал.1 КТ, основателна би била и претенция за присъждане на законна лихва,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, но такава претенция няма
заявена.
Дължимостта на обезщетението по чл.222, ал.1 КТ действително, както възразява
процесуалния представител на ответника е обусловен от поискването, сторено от работника.
Данни затова или доказателства по делото ищецът да е поискал от работодателя плащане на
обезщетението по чл.222,ал.1 КТ по делото няма, т.к. ищецът е избрал търсенето на
обезщетенията да бъде извършено по реда на заповедното производство. Или - след като
работникът не е поискал писмено от работодателя обезщетение за безработица за 1 м. след
уволнението, не е и декларирал пред работодателя, че за този период не е работил при друг
работодател , то и претенцията за мораторна лихва за периода до дата на сезиране на
14
заповедния съд е изцяло неоснователна.
Ето защо и съдът отхвърля претенцията за мораторна лихва върху обезщетението по
чл. 222, ал.1 КТ с правно осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД като неоснователна.
Или по същество от всички заявени претенции съдът уважава само специалния
положителен установителен иск с цена от 610 лева – обезщетение за безработица за 1 м.
след прекратяване на ТПО .
С оглед изхода на спора исковият съд следва да се произнесе и по въпроса за
отговорността за разноските.
Видно от исковото и заповедното производство, единствено ответната страна е
поискала репариране на сторените съдебно - деловодни разноски, ангажирайки списък по чл.
80 ГПК и доказателства за реално извършени съдебно деловодни разноски.
При заявени от ищеца материален интерес : сбора от главница 1220 лв. включваща
сумата от 610,00 лв. (шестстотин и десет лева), представляваща дължимо обезщетение за
неспазено предизвестие за прекратяване на трудов договор по чл. 220, ал. 1 от КТ; сумата от
610,00 лв. (шестстотин и десет лева), представляваща дължимо обезщетение за оставане
без работа по чл. 222, ал. 1 от КТ; сумата от 126,74 лв. (сто двадесет и шест лева и
седемдесет и четири стотинки), представляваща лихва за периода от 01.04.2020 г. до
09.04.2021 г., общия сбор на исковете като цена възлиза на 1346,74лв., а уважената част
на 610,00 лв. В процентно съотношение исковете общо са уважени от 0,45 % или в полза на
ищеца биха се следвали разноски равни на 0,45 % от реално сторените, респ. в полза на
ответната страна се дължат 0,55 % от сторените разноски.
От материалите по заповедното дело и по исковото като листи – съответно 18 и 31 се
установява, че в заповедното производство ответната страна е претендирала след депозиране
на възражението по чл.414 ГПК разноски : сумата от по 100 лева за всяко от трите парични
вземания, без ДДС, или 120 лв. с ДДС – общо 360 лева с ДДС за платен адвокатски хонорар
съгласно фактура №**********/22.4.2021г.
В исковото производство съгласно фактура № **********/19.07.2021 г. ответната
страна претендира за всеки един от трите иска възнаграждение за процесуално
представителство от по 300 лв. без ДДС или 360 лв. с ДДС- общо 1080,00 лв. с ДДС.
Размера на разноските сторени от ответната страна в заповедното и в исковото
производство е напълно доказан на база приобщените по двете дела фактури, отразяващи
плащане на договорения адвокатски хонорар по банков път в заповедното производство и в
брой в исковото производство.
Съразмерно на отхвърлената част на исковете исковият съд следва да определи
отговорността на ищеца за сторените от ответната страна съдебно деловодни разноски .
Исковите претенции както бе посочено и по-горе, са били предявени и поддържани в
условията на ОСИ ,като за всеки отделен иск се дължи адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство.При отхвърляне на два от трите иска съразмерно , в
15
процентно отношение,разноските които следва да се присъдят в полза на ответното
дружество и в заповедното и в исковото производство възлизат на 0,55% от общия размер –
т.е. 0,55% от 360 лв. и 0,55% от 1080,00 лв. с ДДС =198лв. с ДДС за заповедното и 594,00 лв.
с ДДС по исковото.
На последно място, с оглед факта, че заявените в заповедното и поддържани от
ищеца в исковото производство претенции освобождават заявителите и ищци от плащане на
държавни такси, исковият съд следва да определи дължимата се по делото от ответната
страна държавна такса върху уважения иск от 610 лв. Дължимата се такса е равна на 4 % от
цената на иска, но не по-малко от 50 лева за 1 иск, след приспадане на таксата за водене на
заповедното производството.Заповедния съд е бил определил с разпореждането си издаване
на заповед по чл.410 ГПК размера на държавна такса върху целия материален интерес, като
е изчислил таксата в размер на общо 26,93 лв. съгл. чл. 78, ал.6 ГПК вр. чл. 12 , т.1
ТДТССГПК . При уважен иск с цена от 610 лв., дължимата се за заповедното производство
възлиза на 2 % върху този материален интерес, но не по-малко от 25 лв. ,или исковия съд
следва да редуцира размера на таксата от 26,93 лева на 25,00 лв. дължима от ответната
страна в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС Варна, с оглед изхода на
спора. В исковото производство исковия съд следва да възложи в тежест на ответната
страна съгл. чл. 78, ал.6 ГПК ,вр. чл. 12, т.1 ТДТССГПК сумата от 25,00 лева – дължима
държавна такса върху уважената част от исковите претенции.
Водим от характера на спора и нормата на чл. 83, ал.1 т.1 ГПК, съдът не възлага в
тежест на ищеца други разноски. В този смисъл е и част от съдебната практика,
обективирана в Определение № 909/22.12.2014 г.на ВКС, по ч.гр.д. № 6162/2014 г.на Трето
г.о., ГК , с докладчик съдията Любка Богданова,постановено в производство по реда на чл.
274,ал.1 ,изречение 1-во ГПК. От мотивите на цитирания съдебен акт може да бъде
прочетено, че: „отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, което
е уредено от процесуалния закон. Тази материалноправна отговорност е деликтна по
естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за
производството, направени от спечелилата делото страна. Съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК вр.
чл. 359 КТ работниците и служителите са освободени от такси и разноски по искове,
произтичащи от трудови правоотношения. Те не дължат внасянето на такива разноски по
сметката на съда, тъй като за тях производството е безплатно. Същите лица обаче, при
неблагоприятен за тях изход на делото, дължат на насрещната страна разноските, които
тя е направила в производството. От материалноправната отговорност на едната страна
пред насрещната страна за разноски по делото, не може да има освобождаване, дори със
закон, освен ако държавата поеме изплащането на дължимото обезщетение от бюджета на
съда“.
Водим от изложените съображения, Варненски районен съд
16
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено в отношенията между страните - ищеца К. Д. К., ЕГН
**********, с адрес: ****, и ответното дружество „Т.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ***, че в полза на ищеца съществува парично вземане, а именно че
ответното дружество„Т.“ ЕООД, ЕИК *** дължи на ищеца К. Д. К., ЕГН **********
СУМАТА от 610,00 лв. (шестстотин и десет лева), представляваща дължимо обезщетение
за оставане без работа по чл. 222, ал. 1 от КТ,т.е. част от паричните вземания, за които
заповедния съд - РС Варна е издал по частно гр.д. № 20213110105095/2021 г., по описа на
съда за 2021 г., 42 състав, Заповед № 932/ 13.04.2021 г.за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, на основание чл. 422,ал.1 , вр. чл. 415,ал.1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от ищеца К. Д. К., ЕГН **********, с адрес:
****,против ответното дружество „Т.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***,в останалите части, а именно – да бъде постановено Решение , по силата
на което да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответното
дружество дължи на ищеца : СУМАТА от 610,00 лв. (шестстотин и десет лева),
представляваща дължимо обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване на трудов
договор по чл. 220, ал. 1 от КТ; СУМАТА от 126,74 лв. (сто двадесет и шест лева и
седемдесет и четири стотинки), представляваща лихва за периода от 01.04.2020 г. до
09.04.2021 г., или за останалата част от паричните вземания за които заповедния съд РС
Варна е издал по частно гр.д. № 20213110105095/2021 г., по описа на съда за 2021 г., 42
състав, Заповед № 932/ 13.04.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК, на основание чл. 422, ал.1 , вр. чл. 415,ал.1 ГПК ,вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА К. Д. К., ЕГН **********, с адрес: **** ДА ЗАПЛАТИ на „****“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, СУМАТА от 198,00 лв. (сто
деветдесет и осем лева ) с вкл. ДДС, представляващи сторените от ответното дружество по
делото съдебно-деловодни разноски за заплатен адвокатски хонорар, в заповедното
производство по ч.гр.д.№ 20213110105095/2021 по описа на РС Варна,42 състав,
съразмерно на отхвърлената част на исковете и СУМАТА от 594,00 лв. (петстотин
деветдесет и четири лева ) с вкл. ДДС, представляващи сторените от ответното дружество по
делото съдебно-деловодни разноски за заплатен адвокатски хонорар пред настоящата
инстанция в исковото производство, съразмерно на отхвърлената част на исковете, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Т.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,ДА
ЗАПЛАТИ СУМАТА от общо 25,00 лева (двадесет и пет лева) в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд Варна ,представляваща дължима държавна такса
17
върху уважения иск , на основание чл. 78, ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА Т.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,ДА
ЗАПЛАТИ СУМАТА от общо 25,00 лева (двадесет и пет лева) в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд Варна ,представляваща окончателна дължима
държавна такса по частно гр.дело № 20213110105095/2021 по описа на РС Варна,42
състав, съразмерно на уважената част на исковете, вместо първоначално
определената от заповедния съд от общо 26,93 лева, на основание чл. 78, ал.6 ГПК вр.
чл. 12 т.1 от ТДТССГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи обжалване с Въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от датата на получаване на преписа от страните .
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
18