Решение по дело №2657/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административнопроцесуалния кодекс АПК), във връзка с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на М. Г. В. срещу Решение № 2153-15-319/04.11.2024г. на директора на Териториално поделение на НОИ – гр. Пловдив.

В жалбата се твърди за неправилно прилагане на материалния закон. Посочва се, че разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, регламентираща понятието „действителен стаж“, е в сила от 01.01.2025 г. (ДВ, бр. 107 от 2014 г.) и не ѝ е дадено обратно действие. Посочва се, че действителността му следва да се преценява съобразно разпоредбите действали до 31.12.1999 г. В тази връзка относимите норми са чл. 80 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП), чл. 9, ал. 4 и ал. 5 от ПМС № 61/1967 г. Според жалбоподателя тези норми времето на майчинството се зачита като действителен осигурителен стаж. Поддържа, че незачитането му е в противоречие на разпоредбите на чл.17 и чл.47 от Конституцията на Република България, установено е в практиката на ВАС, че стажът е действителен. С оглед на това се иска отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и връщане за ново произнасяне.

В съдебно заседание се представлява от адв.Б., който излага аргументи за отмяна на оспреното решение на Директора на ТП на НОИ гр.Пловдив, претендира разноски.

Ответната страна – директорът на ТП на НОИ – гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. По делото в срока за произнасяне е постъпило и писмено становище с допълнителни аргументи за неоснователност на жалбата. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и съображенията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

М. Г. В. е подала до директора на ТП на НОИ – Пловдив заявление вх. № 2113-15-1162/05.04.2024 г. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.3 от КСО.

Към заявлението са представени трудова книжка №621/05.09.1973 г., издадена от ЗЗУ Пловдив, УП -13 №5507-15-593.18.05.2022 г., удостоверение за раждане на деца – 2 бр., заповеди, удостоверения и др. – 5 бр.

Не се спори, че към датата на подаване на заявлението за пенсиониране – 05.04.2024 г. М. В. има навършени 68 г, 10 м, и 11 дни. Също не се спори за придобит осигурителен стаж от 19 г., 08 м. и 1 дни за периода от 13.09.1973 г. до 17.03.2024 г.

Не се спори, че жалбоподателката се е намирала в майчинството (отпуск за отглеждане на детето до 3 години) за периодите от 16.09.1991 г. до 16.09.1994 г. и от 27.05.1997 г. до 27.05.2000 г. (общо 6 години).

С Разпореждане № 55005244373 по протокол № 2140-15-395/30.04.2024 г. на ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, на основание чл. 68, ал.3 от КСО, е отказал да отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Приел е, че зачетеният осигурителен стаж за отглеждане на дете за периодите от от 16.09.1991 г. до 16.09.1994 г. и от 27.05.1997 г. до 27.05.2000 г. г., не се зачита за действителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. По тези съображения е прието, че жалбоподателката има 13 г., 08 м. и 1 дни действителен осигурителен стаж, поради което не е изпълнено условието за наличието най – малко на петнадесет години действителен осигурителен стаж.

С жалба вх. № 1012-15-418/14.10.2024 г. на М. В. е обжалвано горепосоченото разпореждане. Изразяват се доводи за неправилно прилагане на нормата, регламентираща действителния осигурителен стаж. Позовава се на чл. 80 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП), чл. 9, ал. 4 и ал. 5 от ПМС № 61/1967 г.

Последвало е издаване на оспореното Решение № 2153-15-319/04.11.2024г. на директора на Териториално поделение на НОИ – гр. Пловдив, с което е оставена без уважение жалба на М. В. срещу Разпореждане № 55005244373 по протокол № 2140-15-395/30.04.2024 г. на ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив.

Органът изцяло е възприел фактите, изложени в оспореното разпореждане. Приел е за правилни правните доводи за приложението на нормата на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, отнасяща се за периодите 16.09.1991 г. до 16.09.1994 г. и от 27.05.1997 г. до 27.05.2000 г. г., когато жалбоподателката се е намирала в майчинство за отглеждане на дете до тригодишна възраст. В тази връзка е споделил за правилни изводите, че жалбоподателката има има 13 г., 08 м. и 1 дни действителен осигурителен стаж, с което не е изпълнено условието на чл. 74, ал. 2 КСО за наличието най – малко на петнадесет години действителен осигурителен стаж.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Жалбата срещу процесното решение е подадена в срок, срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, от активно легитимирано лице, адресат на акта, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Според чл. 146, вр. чл. 168 АПК съдът следва да провери актът издаден ли е от компетентен орган и в предписаната от закона форма, спазени ли са материалноправните и процесуалноправните разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона.

По делото няма спор, а и с оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 3, във вр. ал. 1, т. 2, б. „а“ КСО следва, че обжалваният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган.

Същият е обективиран в законоустановената писмена форма и съдържа всички реквизити, които са предвидени за спазване при издаването му, в т. ч. правни и фактически основания, които са конкретни, ясни и кореспондират помежду си.

При постановяване на оспорваното решение не са допуснати съществени процесуални нарушения. Същото е издадено в хода на контролно-административно оспорване, последното представляващо абсолютна предпоставка за провеждане на настоящото съдебно такова. Не са допуснати и нарушение при установяване на фактическата обстановка. Следва да се посочи, че страните по делото не спорят по фактите, а по правото.

Допуснати са нарушения на материалния закон.

Съгласно чл. 68 ал. 3 от КСО в случай че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и 68 мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст.

Материалните предпоставки за придобиване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ако не са налице общите изисквания по чл.68, ал.1 от КСО са очертани от нормата на 3 КСО, която изисква наличие на доказан осигурителен стаж към тази дата.

Спорът между страните е правен и се свежда до въпроса дали периодите на майчинство от 16.09.1991 г. до 16.09.1994 г. и от 27.05.1997 г. до 27.05.2000 г., съставляват действителен осигурителен стаж и следва ли да се вземат предвид при преценката относно придобиването на право на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО.

Разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО дефинира понятието „действителен стаж“ като действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски.

В случая спорният стаж е придобит от 16.09.1991 г. до 16.09.1994 г. и от 27.05.1997 г. до 27.05.2000 г., поради което на основание § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО неговата действителност следва да се преценява съобразно действалите разпоредби до 31.12.1999 г. Очевидно е в случая, че единствено периода от 01.01.2000 г. до 27.05.2000 г. излиза извън приложното поле на разпоредбата на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, тъй като е осигурителния стаж за този период е придобит след 31.12.1999 г.

Приложимата материалноправна разпоредба към датата на ползване на двата отпуска по майчинство е нормата на чл. 80 от Правилника за приложение на Закона за пенсиите (ППЗП, отм.), която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на Закона за пенсиите (ЗП, отм.) се зачита времето, прекарано в законно установения платен и неплатен отпуск, който се признава по КТ, какъвто несъмнено е и отпускът по майчинство. В същия смисъл е и действащата към това време Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж, издадена от Министерството на финансите, Комитета по труда и работната заплата и ЦС на Профсъюзите, в сила от 29.12.1967 г. (ДВ. бр.20 от 12 март 1968г.) (отм.), съгласно която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск се зачита за трудов стаж по ЗП (отм.). Към процесните периоди е било в сила и ПМС № 61/ 28.12.1967 г. за насърчаване на раждаемостта, в чл. 9, ал. 3 от което изрично е записано, че платеният отпуск поради бременност и раждане и неплатеният отпуск за отглеждане на дете се зачитат за трудов стаж по КТ (отм.) и по ЗП (отм).

При сега действащата нормативна уредба за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита и времето на платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане - чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 от . В този смисъл е и разпоредбата на чл. 38, ал. 3, т. 6 от НПОС, която гласи, че за осигурителен стаж се зачита и изчислява времето на отпуските за бременност, раждане и отглеждане на дете в размерите, определени от КТ - изцяло, независимо от продължителността на работното време.

Очевидно е, че при общественото осигуряване при майчинство и преди, и сега законодателят не прави разлика между жените, които не работят, защото са майки на малки деца, и другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск, включително и в хипотезите на чл. 68 КСО. Ето защо и в § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО изрично е регламентирано, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс.

Следователно и при двата пенсионни режима - по отменения Закон за пенсиите и по сега действащия КСО, отпускът по майчинство се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, респективно осигурителен стаж при пенсиониране, поради което липсва правно основание за приложение на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Със създаването на тази разпоредба не отпада правото на зачитане на отпуска по майчинство за трудов и осигурителен стаж, поради което неправилно и незаконосъобразно пенсионният орган е отказал да признае процесните периоди за действителен осигурителен стаж и ги е изключил от натрупания от жалбоподателката общ осигурителен стаж. Незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж противоречи и на разпоредбите на чл. 14 и чл. 47 от КРБ, регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са изложени в решение № 2 от 04.04.2006 г. по конституционно дело № 9/2005 г. на Конституционния съд на Република България.

В горния смисъл са Решение № 6866 от 05.06.2024 г. по адм. д. № 10838 / 2023 г. на ВАС, Решение № 1536 от 09.02.2024 г. по адм. д. № 5108 / 2023 г. на ВАС и други.

По изложените съображения съдът намира, че на жалбоподателката следва да бъде признати за действителен осигурителен стаж изцяло периода на майчинство от 16.09.1991 г. до 16.09.1994 г. и частично от 27.05.1997 г. до 31.12.1999 г. - общо 5 години, 7 месеца и 4 дни. Към него следва да се добави приетият от органа действителен осигурителен стаж от 13 години, 8 м. и 1 ден. В този смисъл общият действителен осигурителен стаж е над 15 години и към датата на подаване на заявлението за пенсиониране, поради което са осъществени кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 68, ал. 3 от КСО.

Горното налага извод за основателност на жалбата, поради което оспореното решение следва да се отмени и преписката да се върне на органа за ново произнасяне, като се отпусне исканата лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 68, ал.3 от КСО.

По разноските:

С оглед изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК оспорващата страна има право на разноски, които са в размер на 500 лева за адвокатски хонорар.

По изложените съображения, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на М. Г. В. срещу Решение № 2153-15-319/04.11.2024г. на директора на Териториално поделение на НОИ – гр. Пловдив и потвърденото с него разпореждане Разпореждане № 55005244373 по протокол № 2140-15-395/30.04.2024 г. на ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив.

ВРЪЩА преписката на ръководителя на Териториално поделение на НОИ – гр. Пловдив за ново произнасяне по заявление вх. № 2113-15-1162/05.04.2024 г. на М. Г. В. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал.3 от КСО при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите към настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на М. Г. В., [ЕГН] сумата в размер на 500 лева, представляваща направени разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в 14 – дневен срок от съобщаването му на страните, а в прекратителната му част в 7 – дневен срок.