Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 14.01.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ….……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА гр.
дело №15406 по описа за 2019 година и
за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №202286 от 27.08.2019г., постановено по гр.дело №79451/2018г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, е осъден „С.Х.” ЕООД да заплати на Т.А.Д.
на основание чл.128,
т.2 КТ сумата 6275.69 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за
периода 01.04.2018г. – 27.08.2018г., на основание чл.221, ал.1 КТ сумата 1312.15 лв., представляваща брутен
размер на обезщетение поради прекратяване на трудовото правоотношение без
предизвестие на основание чл.327, т.2 КТ, заедно със законната лихва от
17.12.2018г. до погасяване на задълженията, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата
253.94 лв., представляваща
мораторна лихва върху вземането за трудово възнаграждение за периода от деня,
следващ падежа на всяко месечно вземане, до 16.12.2018г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 649.76 лв., сторени разноски по
делото за адвокатско възнаграждение, като е отхвърлен предявения иск по
чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 253.94 лв. до пълния предявен
размер от 256.78 лв. и за
17.12.2018г.. С
решението е осъден „С.Х.” ЕООД да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по
сметка на СРС сумата 232.92
лв., разноски по делото за държавна такса. С решението е допуснато на основание чл.242, ал.1 ГПК
предварително изпълнение на решението в частта, с която е уважен искът по чл.128 КТ. С решението е
върната на основание чл.130 ГПК
исковата молба от 17.12.2018г. на Т.А.Д. срещу „С.Х.” ЕООД в частта по предявения иск по чл.344,
ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението, извършено със заповед №311/27.08.2018г..
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - „С.Х.” ЕООД, с която се обжалва решение №202286 от 27.08.2019г., постановено по гр.дело
№79451/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, в частта, в която
е уважен предявения иск с правно
основание чл.128, т.2 от КТ за сумата от 6275.69 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за
периода 01.04.2018г. – 27.08.2018г., предявения иск с правно основание чл.221, ал.1 КТ за сумата 1312.15 лв., представляваща брутен размер на обезщетение поради
прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл.327,
т.2 КТ, заедно със законната лихва от 17.12.2018г. до погасяване на
задълженията, предявения
иск с правно основание чл.86,
ал.1 ЗЗД за сумата 253.94
лв., представляваща мораторна лихва върху вземането
за трудово възнаграждение за периода от деня, следващ падежа на всяко месечно
вземане, до 16.12.2018г., както и в частта на възложените в тежест разноски, дължими на основание чл.78, ал.1 ГПК за сумата 649.76 лв., сторени разноски по делото за адвокатско
възнаграждение,
както и в частта, в която е осъден ответника да заплати по сметка на СРС
сумата 232.92 лв.,
разноски по делото за държавна такса. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност
на първоинстанционното решение в обжалваните части като постановено в противоречие
на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила.
Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства,
поради което е обосновал погрешен извод, че работодателят не е заплатил на ищеца дължимото
му трудово възнаграждение за исковия период - 01.04.2018г. – 27.08.2018г.. Твърди се, че цялата дължима
сума за положеното трудово възнаграждение на ищеца за процесния период след
направени удръжки е заплатена. Поддържа се още, че предявеният иск с правно основание чл.221, ал.1 КТ
е неоснователен, тъй
като трудовото правоотношение
между страните не е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ както твърди ищеца, а на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ по съгласие на страните със заповед №311/27.08.2018г. на управителя на дружеството, в която хипотеза не се дължи
обезщетение по чл.221, ал.1 КТ. Излага се още, че предявеният иск за заплащане на
обезщетение за забава е неоснователен, тъй като съгласно Вътрешните правила за
организация на работната заплата /чл.3/ падежът на вземането за трудово възнаграждение е до 30-то число на месеца, следващ този, през който е реално извършената
работа на работника/служителя във връзка със сключения трудов
договор. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове.
Въззиваемата
страна - Т.А.Д., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност
на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното
решение първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния
закон, като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и
доказателства е обосновал законосъобразен извод, че работодателят дължи на
работника заплащане на трудово възнаграждение за периода 01.04.2018г.
– 27.08.2018г., съответно полагащото му се обезщетение по чл.221, ал.1 КТ, което е в размер на едно брутно трудово възнаграждение, както и лихви за забава върху тези
главници за исковия период от време. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно
и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар за
въззивното производство. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от Т.А.Д. срещу „С.Х.” ЕООД при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.128, т.2 от КТ, чл.221, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед петитума на въззивната
жалба, с която съдът е сезиран, предмет на въззивен контрол е постановеното
съдебно решение само в частта, в която са уважени предявените искове. В
останалите части постановеното съдебно решение като необжалвано е влязло в
сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените искове в
частта, в която са уважени, както следва: иск с правно
основание чл.128, т.2 от КТ за сумата от 6275.69 лв., представляваща брутно
трудово възнаграждение за периода 01.04.2018г. – 27.08.2018г., иск с правно
основание чл.221, ал.1 КТ за сумата 1312.15 лв., представляваща брутен размер
на обезщетение поради прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие
на основание чл.327, т.2 КТ, заедно със законната лихва от 17.12.2018г. до
погасяване на задълженията, иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата
253.94 лв., представляваща мораторна лихва върху вземането за трудово
възнаграждение за периода от деня, следващ падежа на всяко месечно вземане, до
16.12.2018г.. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
основателност на предявените искове в обжалваните части и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
По исковете с правно основание чл.128, т.2 от КТ:
В нормата на чл.128 КТ е установено по
императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника
(служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна
престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При
предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника
(служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение
действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално
уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи
изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото
възнаграждение действително е било изплатено. В конкретната хипотеза правилно и в съответствие
със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че за
исковия период от време между страните е съществувало трудово правоотношение като
ищецът е престирал на ответника работната си сила, изпълнявайки длъжността
"геодезист". С определение от 23.04.2019г. първоинстанционният съд е
приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че за целия
исков период трудово възнаграждение на ищеца в брутен размер възлиза на сумата
от 6275.69 лв.. Обоснован е правилен извод, че
за ответника като работодател предвид двустранния и възмезден характер на
трудовото правоотношение (чл.242 КТ) е възникнало основното задължение по чл.128 КТ да заплаща
месечно на ищеца в качеството му на служител уговореното трудово възнаграждение. В тази връзка съдът счита, че
са налице основанията в закона за ангажиране отговорността на
ответника-работодател да заплати на въззиваемия-ищец сумата от 6275.69 лв., представляваща брутно
трудово възнаграждение за периода 01.04.2018г. – 27.08.2018г.. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че е заплатил на ищеца дължимото му
трудово възнаграждение след направени удръжки за исковия период. Доказателства
в подкрепа на това твърдения въззивника-ответник не ангажира. Правилно СРС е
уважил предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ.
По исковете с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни
оплаквания досежно порочността на съдебен акт в частта на присъдена мораторна
лихва върху главниците за трудово възнаграждение, предвид на което съдът
споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК
препраща към тях
като счита, че решението в частта относно присъдената мораторна лихва е законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон, няма допуснати процесуални нарушения
в хода на съдебното производство. Само за пълнота въззивният съд намира да посочи, че задължението
по чл.128, т.2 КТ е срочно и следователно с настъпването на
падежа му всеки месец при неизпълнението му работодателят изпада в забава по
смисъла на чл.84, ал.1 ЗЗД. Според изрично
уговореното в чл.2.3 в сключения трудов
договор №077/31.05.2012г. основното трудово
възнаграждение на ищеца е следвало да бъде заплащано до 25-то число на месеца
за предходния месец. Възражението на ответника, че падежът на вземането за трудово възнаграждение е бил 30-то число на
съответния месец е неоснователно, тъй като изрично се опровергава от
съдържанието на трудовия договор.
По тези съображения въззивният
съд намира, че правилно е прието от СРС с оглед акцесорния характер на
претенцията за обезщетение за забава върху задължението за заплащане на
главница и предвид установеното по отношение на главното вземане, че основателна
се явява и претенцията за дължимата мораторна лихва. Първоинстанционният съд правилно е приложил нормата на чл.162 от ГПК при
изчисляване на размера на присъдената лихва за забава. В тази връзка правилно СРС е уважил предявените
искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за посочените размери.
По иска с правно основание чл.221, ал.1 от КТ:
В случая между страните не е спорно обстоятелството, че между тях е съществувало безсрочно трудово
правоотношение по чл.67, ал.1, т.1 КТ, т.е. срокът на предизвестието за прекратяването му
е бил 30 дни съгласно чл.326, ал.2, изр.1 КТ. От представено по делото заявление вх.№72/27.08.2018г. изходящо от ищеца и адресирано до ответника, се установява, че
трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно от ищеца,
считано от 27.08.2018г. на основание чл.327, т.2 КТ поради забавяне изплащането на трудовото
възнаграждение или обезщетения по КТ или по общественото осигуряване. Приетото като доказателство заявление е входирано
от ответното дружество, т.е. получено е от
него на 27.08.2018г., следователно волеизявлението на ищеца за
прекратяване на трудовото правоотношение е достигнало до адресата и е породило
правно действие. Не може да бъде споделен доводът на
въззивника, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание
чл.325, т.1 КТ, каквото прекратително
основание е вписано в заповед №311/27.08.2018г., тъй като в
конкретния случай по
делото няма ангажирани доказателства да е налице изрично писмено съгласие между ищеца и
ответника за прекратяване на трудовото правоотношение между тях на посоченото основание. По делото не са представени никакви
доказателства за отправено от ищеца
писмено предложение до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, съответно няма доказателства и за отправено от
работодателя писмено предложение по чл.325, т.1 КТ и респективно
за приемането му от ищеца. По горните съображения въззивният съд приема, че трудовото правоотношение между страните е прекратено едностранно от
ищеца на основание чл.327, т.2 КТ
и при прекратяването му за ищеца се е
породило правото по чл.221, ал.1 КТ
за обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение за срока на предизвестието съгласно чл.221, ал.1 КТ, тъй като прекратеният трудов
договор е бил безсрочен. Доколкото в случая
първоинстанционният съд с определението
по чл.140 ГПК е
приел за безспорно между страните и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че
брутното трудово възнаграждение, дължимо на ищеца за последния пълен отработен
месец преди прекратяването на трудовото правоотношение, е в размер на 1312.15 лв., до който размер възниква и
вземането за обезщетение. На следващо място доколкото по делото не са представени
доказателства тази сума да е
изплатена от ответника на ищеца, поради което тя следва да му бъде
присъдена. В тази
връзка правилно СРС
е уважил предявения иск с правно основание чл.221, ал.1 от КТ за посочения
размер.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд първоинстанционното решение в обжалваните части, в т.ч.
и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна,
като на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва
да бъде осъден да му заплати сумата от 500.00 лв., представляваща направени
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно
договор за правна защита и съдействие и списък на разноски по чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №202286 от
27.08.2019г.,
постановено по гр.дело №79451/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА „С.Х.”
ЕООД, с ЕИК ******, със съдебен адрес:***; да заплати на Т.А.Д., с ЕГН **********,
с адрес: ***; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 500.00 лв.
/петстотин лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:
1./
2./