РЕШЕНИЕ
№ 82
гр. Сливен, 13.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети април през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20222200500116 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 62/28.01.2022г. по гр.д. №
2898/21 г. на СлРС, с което е:
ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО на правно основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 240 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД, по отношение на С.Г.С. с ЕГН
********** че ДЪЛЖИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *** със
седалище и адрес на управление: ***, както следва:
- сумата 813,93 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № *** от 16.08.2019 г., ведно със законна лихва,
считано от 03.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането
- сумата 14,78 лева, представляваща законна лихва, дължима за
периода от 06.01.2021 г. 01.02.2021 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 260297 от 08.02.2021 г.
ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Г.С. с ЕГН
1
********** че ДЪЛЖИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *** със
седалище и адрес на управление: ***, както следва:
- сумата 290,94 лева, представляваща договорно възнаграждение за
периода от 10.12.2019 г. до 06.01.2021 г.;
- сумата 150,46 лева, представляваща лихва за забава, дължима за
периода от 11.10.2019 г. до 06.01.2021 г., за които суми е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение № 260297 от 08.02.2021 г.
ОТХВЪРЛЕН предявеният установителен иск за дължимост на
сумата 708.75 лева представляваща неплатено възнаграждение за закупена
услуга Флекси и сумата 228.33 лева неплатено възнаграждение за закупена
услуга Фаст като НЕОСНОВАТЕЛЕН и на страните са присъдени
съразмерно разноските за заповедното и исковото производство.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува цитираното решение частично, само в
уважителната установителна част, касаеща договорното възнаграждение
от 290, 04 лв. за периода 10.12.2019г.-06.01.2021г., като твърди, че в нея то е
незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Счита, че съдът неправилно
е приел, че клаузата за допълнителното възнаграждение не е нищожна,
заащото не надвишава петкратния размер на законовата лихва.
Моли въззивния съд да отмени в обжалваната уважителна част
решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли и този
иск.
Няма заявена претенция за разноски.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор. С него заявява, че атакуваната част от решението на РС е
правилна и законосъобразна и иска тя да бъде потвърдена, а жалбата –
оставена без уважение. Развива подробни и изобилни съображения относно
дължимостта на договорното възнаграждение и съобразеността му със
законовите изисквания.
Поради това въззиваемият иска атакуваната част на обжалваното
решение да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна, а въззивната
жалба против нея да бъде оставена без уважение. Не са претендирани
2
разноски.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и моли съда да отмени в
обжалваната част решението на СлРС и отхвърли и този иск.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено от
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, оспорва
въззивната жалба, поддържа отговора и моли съда да потвърди решението
в атакуваната част, претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв., представя пълномощно.
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима,
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
По направено от ответната страна в производството по чл. 422 от
ГПК възражение за нищожност на договорни клаузи и при наличието на
служебно задължение, съдът извършва проверка по реда на чл. 411 от ГПК
на заявлението и на исковата молба, която следва да е с идентични
основание и размер, и констатира наличие на неравноправни клаузи, които
водят до отхвърляне и на искането, предмет на въззивната жалба.
3
При проверка по т. 3 на чл. 411ал. 2 от ГПК, въззивният съд намира, че
искането за вземането за договорно възнаграждение, се основава на
неравноправна клауза в представения договор.
Безусловно ответникът по заявлението има качество на потребител и
приложение намират разпоредбите на ЗЗП, а доколкото предметът на
спора има за основен източник договор за потребителски кредит – и ЗПК.
В представения договор за потребителски кредит не е ясно и
разбираемо посочено съдържанието по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК –
„годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. В
случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по
заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана
методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и
как е формиран размер от 48, 94%, което представлява почти половината
от заетата сума. Това не е изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне на
информация за потребителския кредит. След като разходът е посочен при
липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно
кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна
информация. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 48, 94 % /като
петкратният размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора са
включени два пакета „допълнителни услуги“, - „Фаст“ и „Флекси“, които
също са били предмет на заявлението, /като в тази част исковете са
отхвърлени и решението не е атакувано/ цената на тези пакети – 270 лв. и
810 лв., при размер на кредита 900лв., представлява 110 % от него и не е
включена в ГПР по кредита. Това, от своя страна, води до нарушение, както
се посочи, и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй
като при това положение ГПР надхвърля многократно петкратния размер
на законовата лихва и се получава оскъпяване на кредита с повече от сто
процента. Заплащането на стойността на тези пакети е предвидено
предварително – независимо дали се ползва някоя от услугите, което го
4
превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън
него, но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е
калкулирана в ГПР по кредита.
Съглашенията за закупуване на два пакета „допълнителни услуги“,
инкорпорирани в самия ДПК, представляват част от него, тъй като
кредиторът-ищец е очаквал плащания по тях и е отнасял получените суми и
към тези задължения – тоест ги е считал за източник на облигационно
задължение на кредитополучателя. Независимо, че по отношение на тези
вземания жалба не е подадена, те следва да се обсъдят като част от
цялостното правоотношение между страните, който рефлектира и върху
преценката за дължимостта на спорното вземане за договорно
възнаграждение.
Тези суми са уговорени при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1
от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК, които императивно
забраняват на кредитора да изисква и да събира от потребителя каквото и
да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи,
свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор
за потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Приведени към настоящия случай, тези отрицателни условия
намират своето обективно проявление в условията на „избраните и
закупени пакети допълнителни услуги“ – Фаст и Флекси, които са и
инкорпорирани в самия ДПК, тоест – представляват част от него.
Предметът на тези „допълнителни услуги“ по чл. 15.1 и 15.2 от ОУ
към ДПК е съответно – приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на потребителски кредит, нареждане до 24 часа и право да се
променя погасителния си план при изпълнение на специфични изисквания.
Сумите, търсени на базата на това съглашение, съдът намира за
недължими, поради недействителност на клаузите, с които са уговорени,
при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл.
10а ал. 2 от ЗПК, които, както бе посочено по-горе, въвеждат императивни
законови запрети. Споразумението за предоставяне на пакетите от
допълнителни услуги е внедрено в самия ДПК, тоест – представлява част от
него. Предметът, цитиран по-горе, макар да е дефиниран като
5
допълнителни „услуги“, в действителност се състои от действия, свързани
с усвояването и управлението именно на кредита, предоставен с ДПК. Така е
налице пълно покритие между естествените и закономерни права,
задължения и възможности за страните по договора за потребителски
кредит, произтичащи от неговия предмет и цел, и услугите, визирани в чл. 15
от ДПК. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй
като по този начин кредитодателят се домогва да заобиколи изискванията
на този закон, което му е забранено с чл. 21 и нормотворецът е повелил, че
такава клауза е нищожна.
Така, от своя страна, щом допълнителните услуги не могат да
съществуват в независимо и самостоятелно съглашение, тъй като са
генетично свързани и обусловени от договора за кредит, то те фактически
представляват дейности, свързани с управлението и обслужването на
кредита, поради което е следвало те да бъдат включени в ГПР като разходи
по него, съгласно чл.11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Непосочването на включените в ГПР компоненти и начина на
формиране на размера му от 48, 94 %, е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а. ал. 2 и 4
от ЗПК. Ако в посочения в договора ГПР бяха включени всички изискуеми
елементи съобразно чл. 19, ал. 1З от ЗПК - главница, договорна лихва, такси,
възнаграждение за две допълнителни услуги – то реално приложимият към
договора ГПР, би надхвърлил многократно императивно установения лимит
по чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
В обобщение – налице са от една страна нищожни по смисъла на чл.
21 ал. 1 от ЗПК и чл. 21 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 от ЗПК клаузи, а от друга – щом
бе констатирано и неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК –
то процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ал. 1 от
ЗПК, се явява недействителен.
Поради това се активира правилото на чл. 23 от ЗПК, съгласно което
„Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита“,
Това означава, че само на тази сума следва да се признае
дължимостта и да се уважи положителния установителен иск, а за
6
останалите той следва да се отхвърли, като, въпреки, че
първоинстанционният съд го е уважил и по отношение мораторните лихви
за забава, в тази част жалба не е подадена и настоящата инстанция не
може да осъществява въззивен контрол върху нея.
С оглед изложеното въззивната жалба относно вземането за
договорното възнаграждение, се явява изцяло основателна и следва да се
уважи.
Решението следва да се отмени в атакуваната част и вместо него –
да се постанови ново, с което искането за тази претенция бъде отхвърлено.
Страните не са претендирали разноски и такива не следва да им се
присъждат.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 62/28.01.2022г. по гр.д. №
2898/21 г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е признато за установено по
отношение на С. Г. С. с ЕГН ********** че дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ
България” ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: *** сумата
290,94 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от
10.12.2019 г. до 06.01.2021 г., за която е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 260297 от 08.02.2021 г. като
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК
*** със седалище и адрес на управление: *** против С. Г. С. с ЕГН
********** положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК
във вр. с чл. 240 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД, за признаване за установено между
страните, че С. Г. С. дължи на „Профи кредит България“ ЕООД, гр. София
сумата 290,94 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода
от 10.12.2019 г. до 06.01.2021 г., за която е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение № 260297 от 08.02.2021 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
7
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8