№ 13441
гр. София, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. К.А
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20221110132698 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявени от ищеца Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – града Лабиринт, ет. 2, офис 4 срещу ответника В.
К. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ******, обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД за установяване съществуването на
вземане на ищеца за сумата от 4512,33 лв., представляваща главница по договор за
****** , сключен на 22.10.2021 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2022 г. до изплащане на
вземането, с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99
ЗЗД за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 339,72 лв.
възнаградителна лихва за периода 14.01.2021 г. – 15.11.2021 г. и с правно основание
вр. 86, ал.1, вр. чл. 99 ЗЗД във за установяване съществуването на вземане на ищеца
за сумата 378.77 лв. – лихва за забава за периода 15.01.2021 г. – 24.01.2022 г. , за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
07.02.2022 г. по ч.гр.д. № 3419/2022 г., по описа на СРС, 157 с-в.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД извежда съдебно предявените
субективни права при твърденията, че на 22.10.2020 г. ответникът сключил с „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ договор за ******, по силата на който била
предоставена сума в размер на 5000 лв., който заемателят усвоил изцяло, която сума
заемателят се задължил да върне заедно с уговорената възнаградителна лихва в размер
674.21 лв. и застрахователна премия в размер 355.80 лв. в срок до 15.11.2021 г. на 12
равни месечни вноски от по 500.03 лв., което задължение не изпълнил и дължи сумата
4512,33 лв. главница; сумата 339,77 лв. възнаградителна лихва за периода 14.01.2021 г.
– 15.11.2021 г. и лихва за забава в размер 378.77 лв. за периода 15.01.2021 г. –
24.01.2022 г. Твърди, че на 07.07.2021 г. по силата на сключен между него и „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ договор за продажба и прехвърляне на вземания,
вземанията на кредитодателя по договора, били прехвърлени на ищеца, за което
1
ответникът е уведомен. Предвид изложеното твърди, че ответникът дължи посочените
по – горе суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.01.2022 г.
до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение, срещу
вземанията, по която постъпило от ответника възражение, обосноваващо интереса от
предявяване на искове за установяването им.
Ответникът В. К. С., в депозиран в срока по чл.131 отговор на исковата молба,
оспорва предявените искове като неоснователни при твърдения, че договорът за цесия
е сключен за срок от 1 година, който не е продължен, в приложение на чл.6, т.3, поради
което към момента на подписване на приложението за процесните вземания не е
съществувало облигационно отношение по силата на договор за цесия и ответникът не
е кредитор. Отделно от това твърди, че цесията не му е съобщена преди предявяване на
иска, а към исковата молба не е приложено уведомление, поради което твърденията за
уведомява, чрез връчването й са неоснователно, а приложеното уведомително писмо не
е надлежно връчено, тъй като клаузата на чл.9 от договора е нищожна. С уточнителна
молба ответникът пояснява възражение за неравноправност на клаузата на договора, в
която е посочен размера на лихвата, тъй като не стават ясни критериите, въз основа на
които е определен, не става ясно с погасителната вноска какви компоненти се
погасяват – главница, лихва, застраховка, нито пък как е изчислен ГПР и какви услуги
се предоставят за удържаната „такса ангажимент“. Нищожна била и клаузата на чл. 16,
с която е предвидено, че кредиторът може незабавно след сключване на договора или
по всяко друго време да прехвърли правата по договора на трето лице. Поддържа, че
посочените клаузи нарушават принципа на добросъвестност във вреда на
кредотопалучателя.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК е образувано ч.гр.д. № 3419/2022 г. по описа на СРС,
157 състав, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца за
процесните суми. Срещу заповедта за изпълнение е постъпило възражение от
длъжника в срок, поради което на ищеца - заявител са дадени указания за предявяване
на иск за установяване на вземането по издадената заповед, като в законоустановения
срок ищецът – заявител е предявил настоящия иск.
По делото е представен Договор за кредит за потребителски кредит номер PLUS-
18178821, сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. клон България и
ответника за сумата 5000 лв., при лихвен процент 20,47 %, ГПР 30,19 %, срок за
връщане на сумата на 12 месечни погасителни вноски, с последна вноска с падеж
15.11.2021 г. По кредита е начислена и застрахователна премия „Застраховка на
плащанията” в размер на 355,80 лв.
Представени са общи условия на договора за кредит, Догов рза застрахователно
посредничество, Сертификат за сключена застраховка от 22.10.2020 г., както и общи
условия към застрахователния договор.
Видно от приложения по делото Рамков договор за покупко-продажба на
вземания от 19.08.2019 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. клон
България и ищеца и Приложение № 1 от 07.07.2021 г., кредитодателят е прехвърлил на
ищеца вземанията си по процесния договор за паричен заем, което прехвърляне е
потвърдено от цедента.
Представено е пълномощно от цедента, с което упълномощава цесионера да
уведоми всички длъжници за извършеното прехвърляне на вземанията по кредити,
както и уведомително писмо до ответника, ведно с разписка за получаването му.
По делото е прието заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът възприема изцяло като обективно и професионално изготвено. Вещото
2
лице след проверка в счетоводството на ищеца е установило, че кредита е усвоен на
23.10.2020 г., като за погасяването му са постъпили суми в общ размер на 1000,06 лв., с
които са погасени 606,27 лв. главница, 88,95 лв. застрахователна премия и 304,84 лв.
възнаградителна лихва. По кредита са останали неплатени 4393,73 лв. главница, 118,60
лв. застрахователна премия и 339,72 лв. възнаградителна лихва. Вещото лице и
изчислило и обезщетението за забава до датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК, а именно 395,40 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съдът намира искът за допустим – предявен в срока по чл. 415 ГПК за вземане,
за което е издадена заповед за изпълнение, произтичащо от същото основание, която
заповед е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
За основателността на исковете в тежест на ищеца е да докаже, че му е цедирано
вземане срещу ответника в претендираните размери, произтичащо от валидно
възникнало правоотношение по договор за кредит с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А. клон България, съответстващ на изискванията на ЗПК, по силата на което
кредитадателят е предоставил на ответника претендираната сума, а ответникът се е
задължил да я върне при уговорените условия и в уговорените срокове, настъпване на
предсрочна изискуемост на задълженията по договора или настъпване на крайния
падеж на договора, както и, че е уведомил на длъжника за извършеното прехвърляне.
Съдът намира, че въз основа на събраните по делото доказателства ищецът се
легитимира като кредитор спрямо ответника въз основа на договор за цесия, сключен с
първоначалния кредитор БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. клон България.
Уведомлението за цесията, както и пълномощното, с което цесионерът е упълномощен
да изпрати уведомление до длъжника са приложени като доказателства към исковата
молба и същите са надлежно връчени на ответника. При тези обстоятелства следва да
се приеме, че уведомяването на ответника за прехвърлянето на вземането срещу него е
станало в хода да исковото производство, което следва да бъде съобразено от съда,
като факт настъпил в хода на делото (в този смисъл - Решение № 198 от 18.01.2019 г.
по т. д. № 193/2018 г. и др.). В тази връзка, константна е практиката на ВКС, че
уведомяването за цесията по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД може да бъде от пълномощник на
цедента, какъвто в случая е цесионерът (в този смисъл - Решение №78 от 09.07.2014г.
по т.д.№2352/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение №109/13.07.2016 по дело
№1050/2015 на ВКС, ТК, I т.о.).
Доказано бе и съществувалото договорно правоотношение между
първоначалния кредитор БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. клон България и
ответника по силата договор за паричен заем в размер на 5000 лв., който е усвоен на
23.10.2020 г. до размера на 4825 лв., и по който договор ответникът е заплатил общо
1000,06 лева. Без значение по отношение на действието на цесионния договор е
обстоятелството, че е изтекъл крайния срок на договора, доколкото задълженията по
него не са погасени, а предмет на настоящото дело е именно установяване
съществуването на задълженията по този договор.
Съдът дължи произнасяне по възраженията за нищожност на някои от клаузите в
договора, релевирани с отговора на исковата молба и допълнителна уточнителна
молба, като дължи и самостоятелна преценка на действителността на
правоотношението при предпоставките, обсъдени в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело
№ 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът не споделя довода на ответника за нищожност на клаузата на чл. 16 от
договора, с която е предвидено, че кредиторът може незабавно след сключване на
договора или по всяко друго време да прехвърли правата си по него на трето лице без
да е необходимо предварително да получи съгласие от кредитополучателя. Съгласно
разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 16 от ЗЗП, неравноправна е клауза, която дава
3
възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли
правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на
гаранциите за потребителя. Съдът намира, че с подписването на сключения между
страните договор с включен в него посочената клауза, кредитополучателят е изявил
съгласие за прехвърляне на правата на кредитора по договора. От друга страна, не е
налице втората предпоставка за да е налице неравноправност на клаузата, а именно
прехвърлянето на правата по договора да води до намаляване на гаранциите за
потребителя. Договорът е такъв за предоставяне на кредит, по който задълженията на
кредитодателя се изчерпват с предоставянето на сумата по договорения кредит на
кредитополучателя. Следователно при този вид договори прехвърлянето на вземанията
по тях не би могло да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя, доколкото
при тяхното действие след усвояването съществува единствено задължение на
кредитополучателя да върне заетата сума, съгласно условията на договора. В този
смисъл, разпоредбите на чл. 99 и сл. ЗЗД дават достатъчно гаранции на длъжника при
погасяване на задължението преди да е уведомен за цесията, поради което по арг. от
чл. 99, ал. 4 ЗЗД в случай, че плати на стария кредитор преди да е уведомен за цесията,
същият се освобождава от задължението.
Съдът следва да извърши проверка на клаузата на чл. 2 от договора за кредит,
съгласно която кредитополучателят заплаща такса ангажимент, срещу което
кредиторът сключва договор при фиксирана лихва, която такса се заплаща при
усвояване на кредита и се удържа от кредитополучателя. В случая таксата е в размер на
175 лв. и съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза е удържана при
усвояването на кредита. Съдът намира, че така уговорената такса ангажимент пряко
противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, съгласно която, кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, а според ал. 2 на същата разпоредба кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Уговорената такса за предоставяне на договор за кредит при
фиксиран лихвен процент не попада в изключението по чл. 10а, ал. 1 ЗПК, доколкото
това не представлява допълнителна услуга, а представлява такса свързана с
усвояването и управлението на договора. Таксата за предоставянето на фиксиран
лихвен процент е свързана с поетия кредитен риск от страна на кредитодателя, свързан
с възможни съществени промени в икономическите условия, които в друг случай биха
довели до повишаване на лихвата, поради което този разход следва да намери
отражение в лихвата, респективно да бъде включен в годишни процент на разходите.
Или казано с други думи, при поемане на кредитния риск от страна на кредитодателя
да предостави кредит с фиксирана лихва, последният има основателна причина да
предостави кредита при по-висока от стандартната лихва при договори с плаващ
лихвен процент. Следователно, таксата ангажимент по съществото си представлява
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2
ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
По отношение на задължението за застрахователна премия, съдът намира, че не е
доказано сключването на застрахователен договор. Съгласно Кодекса за
застраховането застрахователният договор се сключва писмено във формата на
застрахователна полица или на друг писмен акт. Така предвидената форма е такава за
действителност на договора, поради което за да се приеме, че е налице валидно
сключен такъв, ищецът е следвало да представи застрахователна полица или друг
4
писмен акт. В случая към договора за кредит е приложен единствено посоченият
сертификат, в който е отразено, че застрахователите "Кардиф Животозастраховане,
Клон България" и "Кардиф Общо застраховане, клон България" срещу заплащане на
застрахователна премия се задължават да застраховат ответника съгласно Общи
условия на застраховка "Защита на плащанията". Този сертификат не представлява
застрахователна полица, нито може да бъде разглеждан като друг писмен документ,
доказващ сключването на застрахователен договор, тъй като не е подписан от
представител на посочените застрахователи "Кардиф Животозастраховане, Клон
България" и "Кардиф Общо застраховане, клон България", а носи само подписите на
ответника и на представител на кредитора по договора за потребителски кредит.
Действително съгласно КЗ може да бъде издадено застрахователно удостоверение,
сертификат или свидетелство, но този документ се издава от застрахователя и има
удостоверителен характер за сключването на застрахователния договор, а не замества
самия договор. Ето защо, съдът намира, че ищецът не е доказал сключването на
застрахователен договор, по силата на който ответникът да дължи месечни вноски за
застрахователна премия, заплащани на застрахователя чрез кредитора по договора за
потребителски кредит. При това положение не може да се приеме, че е налице и
основание за включване на дължимата сума за застрахователна премия в главницата по
кредита. Следва обаче да се вземе предвид, че ищецът е включил размерът на
застрахователните вноски в погасителните вноски. Освен това, застрахователната
премия по сключен договор за застраховка на плащанията представлява разход, пряко
свързан с договора за кредит и същият следва да намери отражение в размера на
годишния процент на разходите.
В случая в договора за кредит ГПР е посочен във фиксиран размер – 20,47 %, но
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е
взето предвид при формирането му. Такава конкретизация липсва и в общите условия,
към които препраща договора. Както беше посочено и по-горе според чл. 19, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Следователно в ГПР следва да намерят отражение освен
уговорената лихва и всички допълнителни разходи, свързани с кредита, в това число
„такса ангажимент“ и застрахователната премия по сключения договор за застраховка
на плащанията. След като не е сторено съдът намира, че договорът за кредит не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит,
според който следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит ГПР е
посочен във фиксиран размер – 20,47 %, но липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му.
Такава конкретизация липсва и в условията на договора.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са
регламентирани в разпоредбата на чл.23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по
кредит. Съдът намира, че за установяване дължимостта на чистата стойност на кредита
може да се извърши в настоящото производство по чл.422 ГПК, а не в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако
се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
5
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто
смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК (в този
смисъл Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV го).
Предвид изложеното и като взе предвид, че чистата стойност на предоставения
кредит, съгласно заключението по приетата ССчЕ е в размер на 4825 лв. – сумата,
която е получил ответника и като взе предвид постъпилите плащания в общ размер на
1000,06 лв., намира, че дължимата и незаплатена главница е в размер на 3824,94 лв., до
който размер се явява основателна исковата претенция. В останалата част исковете
следва да се отхвърлят като неоснователни.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
При този изход на делото право на разноски имат и двете страни, но искане в този
смисъл е направил единствено ищецът. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят
(ищец) има право на направените от него разноски в заповедното производство в
размер 104,62 лева – заплатена държавна такса в заповедното производство и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева, определено от съда съгласно чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26 от Наредба за заплащане на правната помощ,
при съобразяване извършените действия, материалния интерес, фактическата и правна
сложност на делото), от които съобразно уважената част на иска следва да се присъди
сумата от 113,06 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец) има право на
направените от него разноски в исковото производство в размер на 175,87 лева –
платена държавна такса в исковото производство, 300 лв. депозит за вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение определено от съда в размер на 150 лева съгласно чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната
помощ, при съобразяване извършените действия, материалния интерес, фактическата и
правна сложност на делото, от които съобразно уважената част на иска следва да му се
присъди сумата от 457,66 лв.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – града Лабиринт, ет. 2, офис 4, че В. К. С., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ****** ДЪЛЖИ НА „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – града Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл.
79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 3824,94 лв.,
представляваща главница по договор за ******, сключен на 22.10.2021 г., сключен с
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 25.01.2022 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.02.2022 г. по
ч.гр.д. № 3419/2022 г., по описа на СРС, 157 с-в, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените
искове с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД
за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата над 3824,94 лева до
пълния предявен размер от 4512,33 лв. - главница по договора, предявения иск с
правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД за
установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 339,72 лв.
6
възнаградителна лихва за периода 14.01.2021 г. – 15.11.2021 г. и предявения с правно
основание вр. 86, ал.1, вр. чл. 99 ЗЗД във за установяване съществуването на вземане
на ищеца за сумата 378.77 лв. – лихва за забава за периода 15.01.2021 г. – 24.01.2022 г. ,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК от 07.02.2022 г. по ч.гр.д. № 3419/2022 г., по описа на СРС, 157 с-в., като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА В. К. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ****** ДА ЗАПЛАТИ
НА Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – града Лабиринт, ет.
2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 113,06 лв. – разноски в
заповедното производство, както и сумата от 457,66 лв. – разноски в исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7