№ 1717
гр. Варна, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20213100502266 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.
№ 291331/17.06.2021 г. , от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „П. Волов“, №
29, ет. 3 срещу Решение № 260633/24.02.2021 г., по гр.д. № 2508/2020 г., на ВРС, XXXI с., с
което е отхвърлен искът за приемане за установено, че ИВ. ИВ. К., ЕГН **********, с
местожителство в гр. Варна, ЖК „Вл. Варненчик“, бл. 406, вх. 5, ап. 10 дължи сумата
1500.00 лв., представляваща незаплатена главница по Договор за паричен заем „Вивакредит
ПЛАН“ № 5434216/23.04.2018 г., сумата 262.92 лв., представляваща договорна лихва за
периода 23.05.2018 г. - 18.01.2019 г., сумата 42.99 лв., обезщетение за забава за периода
19.01.2019 г. – 21.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. №
7823/2019 г., на ВРС, XXV с.
Въззивникът твърди, че решението е неправилно, тъй като е необосновано и
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че решаващия
довод на първоинстанционния съд за липса на съгласие между страните по процесния
договор за прехвърляне на вземания, тъй като липсвало посочване на продажна цена,
всъщност допълва разпределението на доказателствената тежест извършено с доклада, тъй
1
като на ищеца не са били давани указания на първо място да доказва този факт, а на
следващо място и указания, че не сочи доказателства за него. Сочи, че цената на договора за
цесия не касае предмета на настоящият спор. Счита, че тя касае отношенията между цедента
и цесионера, отделно сочи, че договорът за цесия е консенсуален и като такъв с постигането
на съгласие прехвърлителното му действие е осъществено. Още сочи, че на ответника са
надлежно връчени препис от договора за цесия и съпътстващите го документи, в т.ч. и
уведомление по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, заедно с исковата молба, с което интересите му са
защитени. В условията на алтернативност релевира доказателствено искане за назначаване
на ССЕ, за установяване размера на претенциите. По същество отправя искане за отмяна на
атакуваното решение и уважаване на предявения иск. Претендира разноски. В с.з. не
изпраща представител.
В границите на срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна ИВ. ИВ. К., чрез особен
представител, депозира писмен отговор, в който счита въззивната жалба за неоснователна, а
атакувания съдебен акт за правилен и законосъобразен. Счита, че от страна на ВРС не са
допуснати твърдяните процесуални нарушения във връзка с доклада и указанията. Сочи, че
ищецът в съответствие с дадената му възможност е представил оригинал на Договор за
паричен заем и предложение за сключване на такъв, но не е взел становище по останалите
оспорени документи – Приложение № 1, не е заявил ще се ползва ли от него и не го е
представил в оригинал, поради което и представеното извлечение от Приложение № 1
следвало да бъде изключено от доказателствата по делото. Счита, че дори да бъде взето
предвид представеното потвърждение от цедента „Вива Кредит“, този документ по никакъв
начин не индивидуализирал конкретното вземане срещу ответника, поради което прави
извод, че то не е обект на цедирането и въззивникът не може да се легитимира като негов
носител. Поддържа още, че не са налице доказателства за продажната цена на конкретното
вземане, поради което и договорът за цесия бил нищожен. Поддържа и останалите си
възражения изложени в отговора на исковата молба. В с.з., чрез особен представител
поддържа отговора.
Варненски Окръжен Съд по предмета на спора, съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД установителен иск за приемане за установено, че И.К.
дължи сумата 1500.00 лв., главница, сумата 262.92 лв., договорна лихва за периода
23.05.2018 г. - 18.01.2019 г., сумата 42.99 лв, мораторна лихва за периода 19.01.2019 г. -
21.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.05.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението, дължими по силата на Договор за паричен заем
№ 5434216/23.04.2018 г., сключен между с "Вива кредит" ООД, ЕИК *********, което
вземане е прехвърлено на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД ЕИК
*********, по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
01.12.2016 г. и Приложение № 1/01.02.2019 г., за които суми е издадена Заповед по чл. 410
от ГПК, по ч.гр.д. № 7823/2019 г., на ВРС, ХХV с.
Ищецът твърди, че на 23.04.2018 г. между ответника и "Вива Кредит" ООД е сключен
2
Договор за паричен заем № 5434216, по силата на който е била предоставена в заем сумата
1500.00 лв. Сочи, че сумата следвало да бъде върната на 9 месечни вноски, всяка в размер
на 264.18 лв., при което общия размер на върната сума възлизал на 2377.62 лв. Месечната
вноски включвала главница, договорна лихва и такса за експерсно разглеждане. От страна
на ответникът не била заплатена нито една погасителна вноска. Твърди, че по силата на
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г. и
Приложение № 1 към него от 01.02.2019 г., е придобил вземанията на "Вива Кредит" ООД
по договора за заем, изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Сочи, че
освен главницата, дължима се явява и договорната лихва в размер на 262.92 лв., за периода
23.05.2018 г. – датата на първата вноска до 18.01.2019 г. – настъпването на крайния падеж
на договора. След настъпването на падежа на договора дължима била и законната лихва
върху главницата за периода 19.01.2019 г. – до датата на подаване на заявлението за
издаване на Заповед – 21.05.2019 г. Претендира и законна лихва от датата на подаване на
заявлението да окончателното изплащане. По същество отправя искане за уважаване на
предявения иск..
В границите на срока по чл. 131 от ГПК, ответникът И.К., чрез особен
представител, депозира отговор на исковата молба, Твърди, че ищецът не се легитимира
като кредитор на вземания спрямо отвеника. На първо място, твърди нищожност на
сключения рамков договор за цесия, поради липсата на посочена цена в него. Отделно сочи,
че по отношение на цената Договорът препраща към Анекс, какъвто не е представен, а дори
и такъв да бъде представен, то в Приложение № 1 липсва уговорена цена за конкретното
вземане срещу ответника. Още твърди, че договорът е нищожен и поради липса на предмет,
тъй като в самия договор процесното вземане не е индивидуализирано, предвид това, че той
е „рамков“, а представеното Приложение № 1 не носи подписи на страните, видимо е с
пренесен текст, не е представено в цялост, поради което не следва да бъде приемано като
доказателство. На следващо място сочи, че прехвърлянето на вземането е следвало да бъде
съобщено на длъжника и то преди подаване на заявлението, което не е сторено, нито от
цедента, нито от цесионера-ищец. Обстоятелството, че към исковата молба е приложено
уведомление, неподписано от ответника, не е достатъчно да обоснове този извод. Счита, че
представеният частен диспозитивен документ – Приложение № 1 е неавтентичен и неверен,
тъй като върху страницата, където фигурират данните на ответника, липсват подписите на
страните и не може да се презюмира, че страницата е извадка от един и същи документ с
този, на чиято последна страница са положени електронни подписи. Още релевира
възражение за неспазване на разпоредбите на ЗПК
Прави възражение, че в сключения договор за кредит между ответника и „Вива
Кредит" ООД са спазени разпоредбите на Закона за потребителския кредит, тъй като на
ответника не е била предоставена информацията по чл. 5, ал. 1, под формата на стандартен
европейски формуляр. Сочи, че представеното по делото предложение за сключване на
договор за паричен заем, не е подписано от ответника, тъй като видимо подписът е пренесен
на следваща страница, над която няма удостоверен текст. Сочи, че възнаградителната лихва
3
по договора за кредит е изначално недействителна, т.к. е неравноправна по см. на чл. 143
ЗЗП. Счита, че договорът е нищожен, тъй като клаузата за възнаградителна лихва не би
могла да бъде заместена от повелителна норма, а от друга страна не би бил сключен от
кредитора без тази клауза. Още сочи, че уговореният размер на възнаградителната лихва -
40.30%, надвишава установения от съдебната практика трикратен размер на законната лихва
за необезпечени кредити, което е нарушение на добрите нрави.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
посочените въззивни предели, съставът на ВОС съобрази следното: Решението е
постановено от състав на ВРС, в границите на правораздавателната му компетентност,
поради което решението е валидно. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99
ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е предявен в границите на предвидения в
закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите изисквания на ГПК,
видно от приложеното ч.гр.д. № 7823/2019 г., на ВРС, ХХV с. Произнасянето на ВРС
съответства на заявената за разглеждане претенция, поради което обжалваното е и
допустимо.
По оплакванията във въззивната жалба:
По предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже, че е носител на
съществуващо и изискуемо вземане срещу ответника, придобито по силата на договор за
цесия и с произход договор за заем, сключен между ответника и цедента.
Първото и основно оплакване на въззивника касае единствения изложен от
първоинстанционния съд мотив, послужил и като основание за отхвърляне на предявения
иск, за липса на уговорена цена за прехвърляне на конкретното вземане, поради което и то
не било прехвърлено на ищеца-цесионер.
Видно от съдържанието на сделката, обективирано в представения Рамков договор за
цесия от 01.12.2016 г. е, че между страните са постигнати уговорки досежно съществените
нейни елементи. Уговорено е, че отделните вземания, предмет на цедиране ще бъдат
индивидуализирани в отделни Приложения № 1, представляващи неразделна част от
договора като покупната цена за вземанията е пакетна, определя се съгласно пар. 3 от
Договора – в Анекс към всяко Приложение № 1 и се дължи за всеки пакет от вземания,
който се прехвърля. Следователно от тези клаузи се налага извод, че цена е била уговорена и
прехвърлянето е възмездно. Въпреки, че този реквизит на цесионната сделка на практика не
4
е посочен като цифрово изражение в представения по делото Рамков договор за цесия и
последващия Анекс не е бил представен, не може да се приеме, че реквизитът изначално
липсва и цена не е била уговаряна. При извършване на преценка следва да бъде
съобразявано и, че в случая се касае за прехвърляне на пакети от вземания, доколкото
сключения договор е рамков като не съществува изискване за всяко едно от вземанията да е
посочена отделна цена. Още следва да бъде посочено, че договорът за цесия е консенсуален,
а не реален.
Пред първоинстанционния съд е представено Потвърждение за цесия подписано от
цедента на 06.02.2019 г., с което е потвърдено прехвърлянето на всички вземания
индивидуализирани в Приложение № 1/01.02.2019 г.
В резултат на допуснати процесуални нарушения от страна на ВРС и извършени
процесуални действия от въззивния съд за отстраняването им, е представено Индивидуално
потвърждение за цесия, подписано от цедента на 22.10.2021 г., с което отново е потвърдено
прехвърлянето на вземанията, съгласно Приложение № 1/01.02.2019 г. и в частност е
потвърдено прехвърлянето и на вземането срещу И.К. по процесния договор за паричен заем
от 23.04.2018 г.
Представена е и извадка от Приложение № 1/01.02.2019 г., от която се установява, че
на стр. 6, под номер 182, фигурира вземането срещу настоящият въззиваем,
индивидуализирано с белези, съвпадащи с тези по процесния договор заем. Макар и
посочената по-горе страница да не съдържа подписи на цедента и цесионера, а такива да са
налице на последната страница 20-та, извадката от Приложение № 1, ценена в съвкупност с
коментираните по-горе потвърждения за цесия, водят до безпротиворечивия извод, че
процесното вземане срещу заемополучателя Ив. К. също е било предмет на извършеното
прехвърляне и в резултат на извършеното прехвърляне, вземането е преминало към новия
кредитор – въззивникът с всичките му принадлежности и привилегии, съобразно
разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД. По изложените съображения оплакването на въззивникът
се преценява като основателно.
На следващо място, макар и от представените от ищеца доказателства да не може да
се направи извод съобщаване на цесията на длъжника да е извършено преди депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК, само по себе си това обстоятелство не може да обоснове извод
за отпадане на задължението на длъжника. Поначало съобщаването не е елемент от
фактическия състав на прехвърлянето, а има значение за противопоставимостта му на
длъжника. Възражение за липса на съобщаване на цесията би имало значение само при
наличие на твърдения от страна на длъжника за извършени плащания от негова страна в
полза на цедента, каквито по настоящото дело не са налице. За пълнота следва да бъде
посочено, че съобщаването е извършено с връчване на исковата молба на особения
представител, към която е приложено уведомлението, първоначално изпращано на адреса на
ответника.
Основателността на оплакването налага разглеждане на спора за дължимостта на
вземането по същество.
5
Съобразно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, договорът за заем за послужване е
реален и за да породи правно действие е нужно заемодателят да предаде на заемателя
собствеността върху пари или други заместими вещи, докато последния се задължава да ги
върне в същото количество и качество на уговорения падеж. Заемодателят има право да
получи възнаградителна лихва, ако такава е уговорена, съобразно разпоредбата на ал. 2 от
чл. 240 ЗЗД.
В конкретния случай, издаването на заповед по чл. 410 ГПК, в полза на ищеца не е
било предмет на спор между страните. Не са предмет на спор между страните и размерите
на претендираната главница, договорна лихва и обезщетение за забава.
За установяване съществуването на договорни правоотношения между цедента –
„Вива Кредит“ ООД и ответника, по делото е представен Договор за паричен заем №
5434216/23.04.2018 г., по силата, на който "Вива кредит" ООД се е задължило да предостави
на И.К., сумата 1500.00 лв., срещу задължението му да я върне на 9 погасителни вноски,
всяка в размер на 264.18 лв., с падеж на последната погасителна вноска - 18.01.2019 г.,
ведно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 40.30 %. В чл. 7 и
8 от договора изрично е посочено, че общият размер на всички плащания с включена такса
за експресно разглеждане е в размер на 2377.62 лв., а годишният процент на разходите е
49.46 %. Представеният по делото заверен за вярност препис от договора съдържа подпис на
ответника на всяка страница, който не е оспорен относно неговата автентичност. Договорът
е сключен при изричното посочване, че на ответника предварително е предоставен
стандартен европейски формуляр. В чл. 2, ал. 2 е посочено, че с подписването заемателят
удостоверява получаването на сумата като договора има силата на разписка. За
удостоверяване реалното получаване на сумата 1500.00 лв., по делото е представен разходен
касов ордер № 147/23.04.2018 г., подписан от ответника, чиято автентичност също не е била
предмет на оспорване. Налага се извода, че с реалното получаване на сумата е осъществен
фактическият състав на договора за заем.
Между страните е бил уговорен краен падеж на договора на 18.01.2019 г., който е
настъпил към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК, което е основано именно
на това основание за настъпване на изискуемостта.
При наведените твърдения от ищеца, за липса на каквито и да е погасявания
извършени от страна на ответника, в тежест на последния е установяване на плащане по
договора за заем. Такива твърдения и кореспондиращите им доказателства не са налице.
Нещо повече, както бе посочено по-горе в решението, размерът на претенциите не е бил
предмет на спор между страните.
Въззивният съд не споделя възраженията на ответника, релевирани пред
първоинстанционния съд, за недействителност на процесния договор поради неспазване на
императивни правни норми, съдържащи се в ЗПК. Подписаният от кредитополучателя
договор съдържа ясна информация за конкретния размер на всяко едно задължение и
основанието за неговата дължимост като е представено и детайлно описание на всеки
6
компонент на задълженията, включително чрез инкорпориране погасителен план, съдържащ
необходимата индивидуализация на отделните елементи, формиращи месечната
погасителна вноска. Договорът удостоверява предоставянето на стандартен европейски
формуляр. Общи условия не са предоставяни, доколкото същите са възпроизведени в самия
договор. Всички документи са подписани от въззивника и автентичността им не е била
предмет на спор между страните. Съобразно разпоредбата на чл. 11 ЗПК задължителен
реквизит от всеки договор за потребителски кредит са годишния процент на разходите и
годишния лихвен процент. Видно от договора е, че ГПР първоначално е в размер на 49.46 %
като са посочени допусканията взети предвид при формирането му. Безспорно приложими
към процесното правоотношение са и разпоредбите на ал. 4. и ал. 5, на.чл. 19 ЗПК, според
които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този
размер, се считат нищожни. Договореният ГПР, макар и да е в близост до горната граница,
не надвишава петкратния размер на законната лихва от 10.00 %, определена от БНБ.
Не се споделят и възраженията за нищожност на клаузата за договорно
възнаграждение като нарушаващо принципа на справедливостта и добросъвестността и като
неравноправно, по см. на чл. 143 ЗЗП. Уговореният между страните по договора ГЛП е в
размер на 40.30 %. С оглед разпоредбата на чл. 9 ЗЗД договорната свобода е ограничена,
както от повелителните норми на закона, така и от общоприетия морал. Спазването на
принципа за добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски
взаимоотношения има за цел да предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. В съдебната практика принципно се приема, че изключително
голямата разлика в престациите при договорите може да се приеме за противоречие с
добрите нрави. Не съществува и пречка страните да договарят възнаграждение за
кредитирането в размер надхвърлящ законната лихва, която е определена като минимална
компенсация за лишаване от средства от извършено кредитиране, но чрез това договаряне не
следва да се достига до резултат, несъвместим с обществения морал. Действително в случая
договорения лихвен процент надвишава четири пъти законната лихва, но отчитайки
обстоятелството, че се касае за рисково небанково кредитиране по занятие, при което цената
на обичайно предлаганата услуга следва да покрива по-големи очаквани загуби от
дейността, а това от своя страна налага по-големи лихви, липсата на предоставено
обезпечение, както и съобразявайки размера на предоставената сума с този на уговореното
възнаграждение и периода за издължаване на кредитния ресурс, то съдът намира, че
горепосочената клауза не регламентира прекомерен размер на договорна лихва, който да
обосновава нейната нищожност. Не се конститира и начисляване на договорното
възнаграждение след настъпването на крайния падеж на договора, напротив след този
момент се претендира законна лихва. Във връзка този извод, не се споделя и твърдението за
нищожност на цялото договорно правоотношение.
По изложените съображения предявените искове за главница, договорна лихва и
обезщетение за забава, се явяват основателни в пълните им предявени размери.
7
С оглед правоувеличаващия ефект на предявяването на иска, съобразно разпоредбата
на чл. 422, ал. 1 ГПК, основателно се явява искането за законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението - 23.05.2019 г., до окончателното изплащане на задължението.
По разноските. С оглед разясненията, дадени в т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г., по
тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, отговорността за разноски по издаване на заповедта за
изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото производство, или с решението си
по установителния иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на разноските за
заповедното производство. Предвид установения размер на вземането, съдът намира, че
дължима се явява сумата 63.63 лв., разноски в заповедното производство за държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на въззивника следва да бъдат присъдени
сторените за първоинстанционното и въззивното производство съдебно-деловодни разноски.
За първа инстанция дължима се явява сумата 650.80 лв., в която е включено служебно
определено от въззивния съд, на осн чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25 НЗПП, юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200 лева, държавна такса в размер на 94.39 лв. и депозит за
особен представител – 356.41 лв.. За въззивна инстанция дължима се явява сумата 536.41 лв.,
в която е включено определено по горепосочения начин юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100.00 лв., държавна такса – 80.00 лв. и възнаграждение за особен представител –
356.41 лв.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение № 260633/24.02.2021 г., по гр.д. № 2508/2020 г., на ВРС,
XXXI с. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че ИВ. ИВ. К., ЕГН **********, с местожителство в
гр. Варна, ЖК „Вл. Варненчик“, бл. 406, вх. 5, ап. 10 ДЪЛЖИ НА „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „П. Волов“, № 29, ет. 3, сумата 1500.00 лв. (хиляда и
петстотин лева), незаплатена главница, сумата 262.92 лв. (двеста шестдесет и два лева и
92 ст.), договорна лихва за периода 23.05.2018 г. - 18.01.2019 г., сумата 42.99 лв.
(четирдесет и два лева и 99 ст.), обезщетение за забава за периода 19.01.2019 г. – 21.05.2019
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на задължението, дължими по силата на Договор
за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № 5434216/23.04.2018 г., което вземане е прехвърлено
на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД ЕИК *********, по силата на
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г. и
Приложение № 1/01.02.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 7823/2019 г., на ВРС, XXV с.
8
ОСЪЖДА ИВ. ИВ. К., ЕГН **********, с местожителство в гр. Варна, ЖК „Вл.
Варненчик“, бл. 406, вх. 5, ап. 10 да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „П. Волов“, № 29, ет. 3, сумата 63.63 лв. (шестдесет и три лева и
63 ст.), разноски за заповедното производство, сумата 650.80 лв. (шестстотин и петдесет
лева и 80 ст.), разноски за първа инстанция и сумата 536.41 лв. (петстотин тридесет и шест
лева и 41 ст.), разноски за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 25
НЗПП.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9