РЕШЕНИЕ
№ 311
гр. Русе, 28.11.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, ІХ -ти
състав, в публично заседание на шестнадесети
ноември, през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Съдия: ГАЛЕНА ДЯКОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от съдия
ДЯКОВА адм. дело № 320 по
описа за 2023 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и
сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с
чл. 64,
ал. 7
от Закона за Министерството
на вътрешните работи /ЗМВР/.
Образувано е по жалба на Р.С.С.
***, против Разпореждане
на полицейски орган при ОДМВР – Русе с Рег. № 1882р-8305 от 23.05.2023 г. , издадено
на основание чл.64, ал. 1 от ЗМВР от С.Й.Г. – полицейски инспектор при Първо РУ
при ОДМВР – Русе. С оспореното разпореждане на жалбоподателката е разпоредено в
срок от 30 дни ( до 23.06.2023 г.) да заяви в Община Русе за промяната
на настоящия си адрес, на който ще живее.
Навеждат се доводи за незаконосъобразност на
административния акт, предмет на съдебен контрол. Твърди се, че оспореното разпореждане е издадено в нарушение на материалния
закон – липса на правно основание за издаването му, постановено при
допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила и необосновано.
Искането към
съда е да отмени издаденото
разпореждане.
Претендира
присъждане на направените разноски.
В съдебно
заседание ответникът, чрез процесуалния си представител – гл. юрисконсулт Г. Д., оспорва
жалбата. Излага
съображения за законосъобразност на издаденото
разпореждане. Искането към съда е да отхвърли жалбата като
неоснователна и недоказана.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Административен съд – Русе, като
обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във
връзка с чл. 144 от АПК, във вр. с чл. 186, ал. 4 от ЗДДС събраните по делото
доказателства, приема
за установено от фактическа страна следното:
Предмет на оспорване в настоящето съдебно производство е
Разпореждане на полицейски орган с Рег. № 1882-8305 от 23.05.2023 г., издадено
от С.Й.Г. – полицейски инспектор при Първо РУ при ОДМВР – Русе. С оспореното
разпореждане на жалбоподателката е разпоредено в срок от 30 дни ( до 23.06.2023
г.) да
заяви в Община Русе за промяната на настоящия си адрес, на който ще живее.
В разпореждането е посочено, че е издадено на основание
чл. 64, ал. 1 от ЗМВР и в изпълнение на възложените функции по спазване на чл.
99, ал.1, във вр. чл. 90, ал.1 от Закона за гражданската регистрация.
Преписката представена по делото от Първо РУ – Русе към
ОДМВР – Русе съдържа, освен оригинала на жалбата, копие от разпореждането и Заповед
№ РД-01-3545/26.10.2022г./л.1 пр./ на Кмета на Община Русе, с която е наредено
изземване на общински жилищен имот в гр. Русе, бул. Цар Освободител“ № 64,
актуван с Акт за частна общинска собственост № 7551/05.04.1995 г. от Р.С.С., К.И.Р.,
А.И.И. и М.И.Р. Като в писмото е определен срок за доброволно предаване на
имота до 09.00 ч. на 04.11.2022 г. за която дата е насрочено и принудително
изземване на имота в 10.00 ч. Представено е и писмо от Община Русе изх. №
306/28.10.2022 г./л.2 пр./ до Началника на Първо РУ, в което се сочи, че гореописания
общински имот се държи без правно основание от Р.С.С. и членовете на
домакинството й. Посочва се, че на 04.11.2022 г. от 10.00 ч. е насрочено принудително
изземване на имота, поради което се очаква бившите наематели да пристъпят към
унищожаване на имуществото, собственост на Община Русе, както и да окажат
съпротива при освобождаване на имота, което може да доведе до нарушаване на
обществения ред, поради което молят да им бъде оказано съдействие от страна на
служители на Първо РУ на МВР – Русе, с цел избягване на нежелани конфликтни
ситуации. На писмото е поставена резолюция „г-н С.Г., за отношение и съдействие
на Община Русе и поставен щемпел с дата 31.10.2022 г.“ В писмото най-отдолу с ръкописен текст е
отбелязано „съдействието оказано 04.11.2022 г., положен е подпис и име Ст. С.“.
В жалбата е наведено твърдение, че съгласно Наредбата за
общинска собственост в отдел „Наемни отношения“ върви процедура, по предложение
за настаняване на жалбоподателката в друг общински имот. Това твърдение се
поддържа и в съдебно заседание от процесуалния представител на
жалбоподателката, поради което съдът е изискал от трета неучастваща в спора
страна – Община Русе да представи справка за това жалбоподателката Р.С.С. и
нейното домакинство настанени ли са по реда на ЗОС в общински жилищен имот,
след изземване на общинския имот, ползван от тях в гр. Русе, бул. „Цар
Освободител“ № 64 със Заповед № РД-01/3545/26.10.2022 г., както и информация за
това открита ли е процедура по настаняване в общински жилищен имот.
По делото е представено писмо с изх.№ 261 от 31.10.2023г. от ОП“Управление
на общински имоти“-Русе, в което се посочва, че на свое заседание Комисията по
чл.6 от Наредба №6 от ОбС Русе е взела решение да издаде настанителна
заповед и жалбоподателката и
домакинстовото й да бъдат настанени в общинско жилище с адм.адрес в жк „Дружба“
Издадена е Заповед №РД-91-2380/02.08.2023г. от Кмета на Община Русе за
настаняване, връчена лично на жалбоподателката на 30.08.2023г. За фактическото
предаване на имота същият е огледан два пъти, като са проведени два огледа на 31.08.2023г.
и на 08.11.2023г. По данни от писмото жалбоподателката отказва да се настани в
имота , както и да подпише договор, поради което Кметът на Община Русе отменил
настанителната заповед с последваща своя заповед от 08.12.2022г., след което не
е откривана нова настанителна процедура.
Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът
направи следните правни изводи:
Жалбата е подадена от лице с активна процесуална
легитимация, имащо пряк и непосредствен интерес като адресат на оспорения акт,
в установения по чл. 149, ал.1 от АПК преклузивен срок, пред местно
компетентния да я разгледа административен съд и от външна страна отговаря на
изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК. Насочена е срещу подлежащ на
обжалване административен акт. Изложеното обуславя процесуалната допустимост на
жалбата.
Разгледана по същество в съвкупност със събраните по
делото доказателства и становищата на страните, и като извърши цялостна
проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание
чл.168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, настоящият съдебен състав намира
жалбата за основателна, по следните
съображения:
Съгласно чл.64, ал.1 от ЗМВР полицейските органи могат
да издават разпореждания до държавни органи, организации, юридически лица и
граждани, когато това е необходимо за изпълнение на възложените им функции.
Разпорежданията се издават писмено. В оспореното разпореждане е посочено, че същото
се издава от подписания С.Й.Г., ПИ при Първо РУ при ОДМВР – Русе, в качеството
му на полицейски орган, в изпълнение на възложените му функции по спазване на
Закона за гражданската регистрация, чл. 99, ал. 1 във вр. чл.90, ал.1,
респективно същият е служител на Министерство на вътрешните работи /МВР/, при
което съгласно чл.57, ал.1 от ЗМВР има качеството на полицейски орган,
притежаващ правомощието да издава разпореждане във връзка с дейностите,
разписани в чл.14 от ЗМВР. Според чл.37, ал.1 , т.2 от ЗМВР Областната дирекция
е основна структура на МВР за осъществяване на дейностите по чл.6, ал.1, т.2
във връзка с чл. 14 от същия закон. Следователно оспореното разпореждане е
издадено от материално компетентен
административен орган, в кръга на правомощията му по смисъла на чл. 64, ал. 1
от ЗМВР.
В чл. 64, ал. 5 от ЗМВР са посочени реквизитите на
полицейското разпореждане. Съгласно т. 3 на същия текст полицейското разпореждане
следва да съдържа фактически и правни основания за издаване. Това изискване в
случая не е спазено. Видно от съдържанието на процесния акт, в същия като
правно основание е посочена само разопредбата на чл. 64 от ЗМВР. Липсват
правните и фактически основания обосноваващи издаване конкретно на разпореждане
с рег. № 1882р-8305 от 23.05.2023 г. При запознаване с акта, адресатът му не
може да разбере причината, поради която се издава полицейското разпореждане.
Самата норма на чл. 64, ал. 1
от ЗМВР предвижда издаването на писмени
разпореждания, като възлага материална компетентност, но не предвижда кога се
издават те, а препраща към необходимост, произтичаща от изпълнението на
възложени на органа функции. Това означава, че при издаването на разпореждането,
в мотивите си, органът следва да посочи
защо това се налага. Тези обстоятелства и норми не са посочени в обжалваното
разпореждане. Не са посочени конкретните факти, въз основа на които
полицейският орган е счел, че следва да упражни предоставените му властнически правомощия срещу
оспорващата. В случая липсва изложение в каква връзка се дава това
разпореждане, на какво фактическо основание, във връзка с какви настъпили
обстоятелства, защо се дава именно на жалбоподателката и в какво качество. Не е
обозначено и не става ясно каква е необходимостта от издаването на полицейското
разпореждане, а бланкетно е посочено, че разпореждането е издадено за
изпълнение на възложените функции по спазване на чл. 99, ал. 1, вр. чл. 90, ал.
1 от ЗГР. Следва да се посочи, че такива мотиви не се съдържат и в друг
документ, изхождащ от органа, издал разпореждането, към които да е направено
препращане в оспореното разпореждане, които да налагат издаването на
разпореждане в постановения смисъл, за да се приложи Тълкувателно решение № 16
от 1975 г. на ОСГК на ВКС. Едва в съдебно заседание ответникът прави пояснения
относно издаването на разпореждането, но
тези обяснения са наведени едва във фазата на съдебното произвоство и
същите не могат да заместят мотивите в издаденото разпореждане. Макар по делото
да са приложени писмени доказателства от които се извличат определени данни
относно фактическата обстановка по случая - заповед за изземване на общинския
имот и писмото за поискано съдействие от полицейските служители на Първо РУ, то
в разпореждането не е направено позоваване на тях. Съдът намира, че те не представляват
такива, които да съдържат мотиви към акта по смисъла и критериите залегнали в тълкувателното
решение и същите не могат да компенсират липсата на мотиви, тъй като административният
орган не е посочил същите в оспореното разпореждане, поради което не може да се
приложи тълкуването на закона дадано с ТР №16/1975 г. на ОСГК на ВС на
Република България и да се преодолее липсата на мотиви в издадения акт, което
от друга страна не може да бъде сторено и в хода на развилото се съдебно
производство.
Органът – издател на оспорения акт – е длъжен да
обоснове с изрични мотиви издаването на полицейско разпореждане във всеки
конкретен случай, за да може съдът да упражни правомощията си по контрол за
законосъобразността на административния акт, т.е. да провери наличието на
материалноправните предпоставки за постановяването. Възможността за издаване на
разпореждане по чл. 64, ал.1 от ЗМВР не е императивна, а органът следва да я
упражни в рамките на оперативната си самостоятелност, но само ако аргументира наличие
на съответните законови предпоставки за това. Мотивите, които следва да изложи
административният орган, трябва задължително да са съобразени с естеството на
административния акт и по ясен и недвусмислен начин да излагат съображенията на
компетентния административен орган, който е издал акта, така че да дадат
реалната възможност на лицето, чиито права са засегнати от акта, да се запознае
с основанията за издаване на административния акт, а на компетентния съд да се
даде възможност по този начин да упражни своя контрол. След като в случая такава
аргументация липсва, съдът намира липса на мотиви по отношение на
обстоятелствата регламентирани в чл. 64, ал. 5, т. 3 от ЗМВР. Липсата на мотиви
е съществен порок на административния акт, тъй като той не отговаря на
изискването за форма, което от своя страна е самостоятелно основание за отмяна
по чл. 146, т. 2 от АПК. Съдът не констатира съществени нарушения на
административно-производствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК, но
поради порокът на формата е невъзможна проверката на основанието по чл. 146, т.
4 от АПК.
По изложените съображения обжалваното разпореждане
следва да бъде отменено на основание чл. 146, т. 2 от АПК, във вр. с чл. 64,
ал. 5, т. 3 от ЗМВР, във връзка с чл. 59, ал. 2 , т. 4 от АПК.
С оглед изхода на спора на жалбоподателя се дължат
разноски.
В съдебното производство от
жалбоподателката са направени разноски за държавна такса в размер на 10 лв. Упълномощеният
адвокат С.А.М. е оказал безплатно правна помощ на жалбоподателя като на лице по
Закона за адвокатурата/ЗА/ и това е посочено в договора за
правна защита и съдействие /л. 26 от делото/. Адвокатът е заявил своевременно
искане ответникът да бъде осъден да му плати дължимото за оказаната безплатна
помощ възнаграждение. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което съдът определя в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 от закона. За случая то възлиза на 750 лева на
основание приложимата хипотеза на чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съгласно чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата (ЗА) в случаите по ал. 1,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съгласно цитираната норма и установената практика, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение в размер не по-малък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2
ЗА, ако са налице следните предпоставки: 1. ако осъществява
безплатно адвокатска помощ и съдействие на някое от посочените в чл. 38, ал. 1
лица (лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица; на
негови роднини или близки, или на друг юрист) и 2. ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски.
Настоящият съдебен състав намира, че
нормата на чл. 38 от ЗА
задължава съда да присъди поне минималното като размер адвокатско възнаграждение,
но само ако представляваната страна е сред посочените в чл. 38, ал. 1
от ЗА лица. В случая пред настоящата съдебна инстанция не са
представени доказателства, че жалбоподателката е в материално затруднено
състояние. При липсата на твърдения и данни в този смисъл съдът не може да
приеме за установено действително наличие на посоченото в договора основание за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ в посочената законова хипотеза.
Законодателят е регламентирал правото
на адвоката да предостави безплатна адвокатска помощ на "материално
затруднени лица" / чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА/, поради което обстоятелствата,
свързани с т. н. "материално затруднено състояние" следва да бъдат
безспорно установени. Само ако представлявания жалбоподател лице попада в
категорията "материално затруднени лица", за съда възниква задължение
да определи дължимото на адвоката възнаграждение и да осъди насрещната по спора
страна да го заплати. Касае се за изключение от общите правила за присъждане на
разноски и в този смисъл не е достатъчно само представянето на сключен договор
за процесуално представителство, сочещ че "оказаната правна помощ" е
по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Необходимо е представянето на
надлежни писмени доказателства, установяващи по несъмнен начин, че безплатната
адвокатска помощ се предоставя на лице, отговарящо на изискването да е
материално затруднено, за да възникне правото на присъждане на адвокатско
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.
В случая, макар насрещната страна да
следва да е осъдена за разноски, не е
доказано процесуалното представителство да е осъществено в полза на лице по
чл. 38, ал. 1
от ЗА.
Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал.
2 от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по
жалба на Р.С.С. ***, Разпореждане на полицейски орган при ОДМВР – Русе с Рег. №
1882р-8305 от 23.05.2023 г.
ОТХВЪРЛЯ искането на адв. С.А.М.
***, пълномощник на Р.С.С.,*** да му плати дължимото за оказаната безплатна помощ
възнаграждение по чл. 38 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: