№ 14324
гр. София, 23.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ СТ. Д.
при участието на секретаря АСЯ В. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ СТ. Д. Гражданско дело №
20221110159016 по описа за 2022 година
Предявени са от ищеца Т. Ц. К. искове с правно основание чл. 124 ГПК
вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника ..., че
сключеният между ищеца в качеството му на ... и ответника Договор за
бизнес линия „... Оборот 6%“ № 7020543/10.11.2021 г. е нищожен поради
неспазване императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.7 – 12, т. 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК И ПРИ УСЛОВИЯТА НА ЕВЕНТУАЛНОСТ
иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 7, ал. 6 от сключения
между ищеца в качеството му на ... и ответника Договор за бизнес линия „...
Оборот 6%“ 7020543/10.11.2021 г., съгласно която „при забава за връщане на
дължимите суми с повече от 2 /два/ дни от изтичане на срока на Договора по
чл. 3, ал. 1, т. 3 на 3-тия ден Кредитополучателят дължи на Кредитодателя
еднократна неустойка в размер на 30% върху всичко дължимо по договора за
кредит, в това число неплатена главница, неплатена лихва и начислени, но
неплатени неустойки, представляващи разходи за събиране на вземането”
поради неспазване императивните разпоредби на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП и
противоречие на добрите нрави.
Приети за са съвместно разглеждане в настоящото производство
насрещни искови претенции на първоначалния ответник ... за осъждане на
първоначалния ищец и ответник по насрещните искове Т. Ц. К. да заплати на
основание чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД сумата от 1500,00 лева –
главница по Договор за бизнес линия „... Оборот 6%“ № 7020543/10.11.2021
г., 630,00 лева – дължима и неплатена възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1,
т. 1 за 19.01.2022 г. – 13.04.2022 г., сумата 163,89 лева – неустойка за забава
по чл. 7, ал. 1 от Договора за периода 20.01.2022 г. – 21.02.2022 г., както и
сумата 404,78 лева – еднократна неустойка при забава за плащане на
погасителна вноска с повече от 40 календарни дни по чл. 7, ал. 2 от
1
Договора.
В подадената искова молба ищецът Т. Ц. К. сочи, че е сключил в
качеството си на ... Договор за бизнес линия „... Оборот 6%” №
7020543/10.11.2021 г. с „... ..., съгласно който му е предоставен паричен заем в
размер на 1500 лева, при фиксиран двуседмичен лихвен процент по заема в
размер на 6% от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването
на кредита, но не по-малко от 30 /тридесет/ лева. Сочи, е лихвата се начислява
на всеки първи ден от всеки 14 дневен период върху усвоената, но непогасена
главница към този ден, като срока на Договора е за една година, считано от
датата на подписването му. Навежда твърдения, че в чл. 7, ал. 1 от Договора е
уговорено, че „при забава за плащане на погасителната вноска на договорния
падеж, Кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0.3% от всичко
дължимо по договора за кредит, в това число неплатена главница, неплатена
лихва по чл. 3, ал. 1, т. 1 и неплатени неустойки за всеки ден забава до
пълното плащане на забавената сума или съответно до настъпване на
предсрочната изискуемост на задълженията по настоящия договор.”, а
съгласно чл. 7, ал. 6 от Договора „при забава за връщане на дължимите суми с
повече от 2 /два/ дни от изтичане на срока на Договора по чл. 3, ал. 1, т. 3 на
3-тия ден Кредитополучателят дължи на Кредитодателя еднократна
неустойка в размер на 30% върху всичко дължимо по договора за кредит, в
това число неплатена главница, неплатена лихва и начислени, но неплатени
неустойки, представляващи разходи за събиране на вземането....” Счита, че
сключеният между страните договор представлява договор за потребителски
кредит и при сключването му не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като в договора са посочени като абсолютни стойности само и
единствено на фиксиран двуседмичен лихвен процент но заема в размер на
6% от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването на
кредита, но не по-малко от 30 /тридесет/ лева без да е посочен погасителен
план с разбити задължения по главница, лихва, дата на плащане и без да е
посочен ГПР по кредита. Навежда твърдения, че не са спазени и изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са упоменати - условията за прилагането
на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент, поради което
договорът е недействителен. Счита, че с уговорената съгласно чл. 7, ал. 6 от
Договора неустойката не се търси обезпечаване изпълнението на
задължението, каквато е същността на неустойката, а същата представлява
такса, представляваща по своята същност допълнително възнаграждение
извън уговорения размер на възнаградителнага лихва, уговорена е в
отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, драстично нарушава принципа
па справедливост и води до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане
сума. Сочи, че неустойката е предвидена в размер на повече от 50% от
отпуснатия размер на заема от 1500лв. и е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Оспорва да са спазени императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – клаузата да е уговорена по ясен и
2
разбираем начин и да е предоставена на потребителя информация, какъв е
размера на всички разходи, за които той следва да заплати. Счита, че поради
невключването на възнаграждението за неустойка в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, а
непосочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите. Моли съда да уважи предявените искове.
Претендира присъждане на разноски.
Ответникът ... подава отговор на исковата молба, в срока по чл. 131
ГПК, като оспорва исковете като недопустими, нередовни и неоснователни.
Сочи, че ответното дружество не предоставя кредити на физически лица, а
само на юридически лица - търговци и договорът е сключен с ... в неговото
търговско качество. Счита, че ищецът като физическо лице не е процесуално
легитимирано да е страна по делото и не се ползва от потребителската
защита. Оспорва да са създадени неясноти в отношенията между страните и
невъзможност кредитополучателят търговец да прецени икономическите
последици в случай, че е била положена дължимата грижа на добрия
търговец. Навежда твърдения, че предвидената в чл. 7, ал. 6 от договора
неустойка се дължи след изтичане срока на договора, същата не е била
претендирана за плащане от ответника, оспорва да е налице правен интерес от
обявяването й за нищожна, респ. от водене на исково производство. Оспорва
неустойката да е предназначена да санкционира заемателя за виновно
неспазване на договореното задължение за предоставяне на обезпечение, да
съставлява „скрито оскъпяване“ и „сигурна печалба“ на кредитора да е
прекомерна, да излиза извън присъщите и функции и да накърнява добрите
нрави. В случай че съдът приеме, че е налице нищожност на чл. 7, ал. 6 от
договора, прави искане да бъде дадена алтернатива за кредитора ответник
какъв размер на неустойка при пълно неизпълнение на кредитополучателя, би
счел за справедлив. Моли съда да отхвърли предявените искове и претендира
присъждане на разноски.
Ответникът ... в срока за отговор подава насрещна искова молба срещу
първоначалния ищец. Сочи, че кредитополучателят е заплатил единствено 4
вноски по договора, поради което задължението по договора е обявено за
предсрочно изискуемо, за което длъжникът е уведомен, а и е налице покана
като приложение към насрещната искова молба. Моли съда да уважи
предявените искове за заплащане на главница по Договор за бизнес линия „...
Оборот 6%“ № 7020543/10.11.2021 г., остатък от дължима и неплатена
възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1, т. 1, неустойка за забава на ден по чл. 7,
ал. 1 и еднократна неустойка при забава за плащане на погасителна вноска с
повече от 40 календарни дни по чл. 7, ал. 2 от договора. Претендира
присъждане на разноски.
Първоначалният ищец и ответник по насрещните искове Т. Ц. К. подава
отговор на насрещната искова молба, в срока по чл. 131 ГПК. Оспорва
насрещните претенции като изцяло неоснователни. Поддържа, че договорът
3
за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на
чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК и навежда твърдения, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но
не дължи лихва и други. Счита, че са нищожни като противоречащи на
добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК
клаузите от договора за заем, в които е посочено, че заемателят заплаща
лихва по заема в размер на 6% от усвоената главница за всеки 14-дневен
период от ползването на кредита, но не по-малко от 30лв., която лихва
представлява възнаграждението, което заемателят се задължава да заплати на
кредитодателя за ползването на заемната сума, а действителният ГПР е в
различен размер от посочения, с което потребителят е бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема. Излага идентични съображения като в подадената
искова молба. Предявява при условията на евентуалност възражение за
прихващане с недължимо платени суми по договора в размер на 630 лева,
представляваща възнаградителна лихва и 404,78 лева, представляваща
присъдено вземане за неустойка въз основа на нищожни договорни клаузи от
договора за паричен заем. Моли съда да отхвърли предявения иск като
неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото относими доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По предявените искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на договор
за потребителски кредит със соченото в исковата молба съдържание,
включително клаузата за неустойка; че клаузата противоречи на моралните
разбирания за справедливост и излиза извън присъщите и функции, както и че
същата е уговорена във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните.
В тежест на ответника е да докаже валидно сключен обвързващ
страните договор за бизнес кредит със соченото съдържание, включително
договорна клауза за неустойка, както и всички обстоятелства, от които
произтичат възраженията му.
Страните не спорят, поради което и с доклада по делото е признато за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между Т. Ц. К. в
качеството му на ... и ... е сключен Договор за бизнес линия „... Оборот 6%“ №
7020543/10.11.2021 г. със соченото съдържание, включително клаузата на
чл. 7, ал. 6, съгласно която „при забава за връщане на дължимите суми с
повече от 2 /два/ дни от изтичане на срока на Договора по чл. 3, ал. 1, т. 3 на
3-тия ден Кредитополучателят дължи на Кредитодателя еднократна
неустойка в размер на 30% върху всичко дължимо по договора за кредит, в
това число неплатена главница, неплатена лихва и начислени, но неплатени
неустойки, представляващи разходи за събиране на вземането”, както и че
4
кредитът е усвоен в пълния размер от 1500 лева.
Следва да се отбележи, че длъжникът физическо лице, независимо дали
се индивидуализира с фирмата, с която е вписан в търговския регистър, или с
името, с което е вписан в регистъра на населението, е един и същ правен
субект. Едноличният търговец е физическо лице, което извършва по занятие
търговски сделки.
Настоящият състав приема, че възраженията за нищожност на договора,
изложени в исковата молба и за които съдът следи и служебно не са налице,
тъй като предвид характеристиката на договора, за него не следва да бъдат
прилагани разпоредбите на Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит. Съгласно чл.9, ал. 3 от Закона за потребителския
кредит „потребител“ е всяко физическо лице, което при сключването на
договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност. В случая едноличния търговец е
сключил договор за кредит бизнес линия във връзка с търговската си дейност
поради което ЗПК не се прилага. Съгласно §13 от ДР на Закона за защита на
потребителите „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. По изложените вече съображения относно липсата
на качество на „потребител“ на кредитополучателя за конкретния договор не
се прилагат и правилата на Закона за защита на потребителите. Предявеният
главен иск за нищожност на договора поради неспазване императивните
разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.7 – 12, т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК е
изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.
По предявения евентуален иск за нищожност на договорната клауза за
неустойка:
В чл. 7, ал. 1 от процесния договор е предвиден размер на дължимата
неустойка 0,3% от всичко дължимо от договора, в това число неплатена
главница, неплатени лихви и неплатени неустойки, при забава на плащане при
погасителна вноска до пълното плащане на забавената сума или до
настъпване на предсрочна изискуемост. В чл. 7, ал. 2 е предвидено, че при
забава в плащането на погасителна вноска повече от 40 дни се дължи и
еднократна неустойка в размер на 20 % върху дължимото по договора.
Разпоредбата на чл. 7, ал. 3, предвижда, че при просрочие над 40 дни
кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем, чрез изпращане на
писмо до кредитополучателите - с обратна разписка или по електронна поща.
Чл. 7, ал. 6 от сключения договор сочи, че при забава за връщане на
дължимите суми с повече от 2 /два/ дни от изтичане на срока на Договора по
чл. 3, ал. 1, т. 3 на 3-тия ден Кредитополучателят дължи на Кредитодателя
еднократна неустойка в размер на 30% върху всичко дължимо по договора за
кредит, в това число неплатена главница, неплатена лихва и начислени, но
неплатени неустойки, представляващи разходи за събиране на вземането.
За ищеца е налице правен интерес от предявяване на иск за
5
прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка по чл. 7, ал. 6 от
договора и обстоятелството, че не са начислявани и не се претендират такива
неустойки не оборва извода на съда и не изключва допустимостта на
производството в посочената част.
Спорен по делото е въпросът дали клаузата за неустойка, в частност за
неустойка по чл. 7, ал. 6 от сключения договор е нищожна поради
противоречие на добрите нрави. Не следва да се обсъждат наведените доводи
за евентуални противоречия на клаузата със ЗЗП и ЗПК, доколкото, както
беше посочено по-горе, ищецът не притежава качеството потребител.
Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват
в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното
си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване
на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато с така уговореното задължение се
нарушават принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските
и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на неоправдано
имуществено разместване.
Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за
гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ /в
този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, Решение № 135 от 19.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1066/2019
г., II т. о., ТК, Решение № 148 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 219/2018 г., II
т. о., ТК/.
Настоящият състав счита, че начинът, по който е уговорена неустойка
за забава в процесния необезпечен договор не обуславя нищожност на
клаузата, тъй като е поставен в зависимост от волята и отговорността на
неизправния длъжник и е в съгласие с призната на съконтрахентите договорна
свобода по чл. 9 ЗЗД, вкл. да придадат превес на санкционната функция на
неустоечната клауза. При неточно изпълнение на задължението такава
неустойка е дължима от кредитополучателя, тъй като не излиза извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не се
6
установява да води до неоснователно обогатяване на кредитора.
Поради изложеното предявеният евентуален иск за нищожност на
клаузата на чл. 7, ал. 6 от сключения между ищеца в качеството му на ... и
ответника Договор за бизнес линия „... Оборот 6%“ 7020543/10.11.2021 г.,
съгласно която „при забава за връщане на дължимите суми с повече от 2 /два/
дни от изтичане на срока на Договора по чл. 3, ал. 1, т. 3 на 3-тия ден
Кредитополучателят дължи на Кредитодателя еднократна неустойка в размер
на 30% върху всичко дължимо по договора за кредит, в това число неплатена
главница, неплатена лихва и начислени, но неплатени неустойки,
представляващи разходи за събиране на вземането” поради неспазване
императивните разпоредби на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП е изцяло неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
По предявените насрещни искови претенции: по делото е безспорно
доказано възникването на валидно облигационно отношение между страните
по сключен договор за бизнес кредит и обстоятелството, че първоначалният
ищец и ответникът по насрещния иск е усвоил кредита пълния в размер.
Като приложение към отговора на исковата молба е приложено
надлежно уведомление за обявяване на кредита на предсрочно изискуем,
което е връчено на кредитополучателя при размяна на книжата по делото.
Още повече – крайният срок на договора е настъпил в хода на процес – на
10.11.2022 г., поради което посочените факти и обстоятелства следва да бъдат
отчетени от съда на основание чл. 235 ГПК, ал. 3 ГПК.
По въпроса за размера на възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, в
практиката на ВКС се приема, че няма пречка страните да уговарят
възнаградителна лихва над размера на законната, като тяхната свобода на
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По
действащото право максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна) е ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на добрите нрави (В този смисъл решение № 61 от
21.10.2015 г. по т. д. № 894/2014 г., т. к., І ТО на ВКС).
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице,
когато се нарушават принципите на справедливостта и на добросъвестността
в гражданските и търговските взаимоотношени я, за да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на
другата. Според решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС,
ІV г. о., "понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност." Следователно във всички случаи, когато
е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
за нея цена се нарушава принципът на добросъвестност в облигационните
отношения.
Настоящият състав изцяло възприема преобладаващото становище в
съдебната практика, че няма пречка страните да уговорят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, стига да не
7
противоречи на добрите нрави. Такова противоречие ще е налице във всички
случаи, когато неравноправно се третират икономически по-слаби те
участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг.
При преценка дали уговореният размер на договорната лихва
противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и
справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, с оглед
въведените критерии в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, следва да се отчете характера на договора, неговата цел,
задължението на кредитора да предостави договорената сума в уговорения
срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и
с лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва
следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради
накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора. Настоящият случай касае
необезпечен заем, отпуснат за не дълъг период от време, при това от
небанкова финансова институция и поради това същият е високорисков за
кредитора. В този смисъл рискът следва да бъде отчетен чрез заплащане на
по-високо възнаграждение по кредита. Въпреки това предоставената на
ищеца сума по кредита не е на голяма стойност от гледна точна на самата
финансова институция, която извършва дейност по предоставяне на парични
заеми по занятие и доколкото възнаградителната лихва представлява цена за
предоставеното ползване на кредита, съдът намира, че размер на
възнаградителната лихва, а именно 6 % от усвоената главница за всеки 14
дневен период от ползването на кредита обуславя извода, че на месечна база
лихвата е в размер на над 12% на годишна база над 144%, а за целия срок на
кредита 156 %. Размерът на отпуснатия кредит е 1500,00 лева, като с оглед
клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Договора, ищецът, в качеството му на
кредитополучател дължи договорна лихва в размер на 156 %, който процент
представлява 2340,00 лева. Уговореното възнаграждение на кредитора
надвишава един път и половина размера на отпуснатия заем, поради което
съдът намира, че клаузата от договора е нищожна, доколкото същата
противоречи на добрите нрави. Същата е несравнима с разходите, които
прави кредитодателя и с размера на добросъвестно очакваната от търговската
сделка печалба. Фактът, че кредитополучателят е търговец и би следвало да е
наясно с поетите рискове, не може да обоснове извод, че посочената клауза е
съвместима с добрите търговски нрави. Уговарянето в договора на подобна
печалба на кредитора значително надхвърля присъщата функция на
възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение за
кредитора за това, че е предоставил заем и води до неоснователното му
обогатяване. Възнаградителната лихва, не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
8
задълженията на страните по договора за кредит, като съобразно размера на
предоставената сума, срока за който е предоставена и размера на
възнаградителната лихва, съдът приема, че се касае до нищожна клауза,
сключена при нееквивалентност на престациите.
Съдът след извършените по-горе преценки за действителността на
уговорените в договора клаузи, намира за нищожна единствено клаузата в
договора, установяваща задължение за заплащане на възнаградителна лихва,
което не влече като последица нищожност на целия договор. Прилагане на
договора без нищожната клауза не възпрепятства изпълнение на останалите
условия по договора и не променя характера на договора.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно счетоводна
експертиза, изготвено от вещото лице В. Д. П., което не е оспорено от
страните и съдът възприема като обективно безпристрастно и компетентно
дадено, с платените от кредитополучателя суми в общ размер на 360,00 лева
са погасени договорни лихви в размер за периода 10.11.2021 г. – 15.01.2022 г.
Вещото лице сочи, че действителния размер на задълженията по договора за
кредит са както следва 1500,00 лева – главница; 630,00 лева –
възнаградителна лихва за периода 19.01.2022 г. – 13.04.2022 г.; 163,89 лева –
неустойка по чл. 7, ал. 1 от Договора за периода 20.01.2022 г. – 21.02.2022 г. и
404,78 лева – еднократна неустойка по чл. 7, ал. 2 от Договора (начислена
върху сбора от предходните задължения). В алтернативен вариант 2 е дадено
заключение за размер на главницата в случай, че не са погасявани
възнаградителни лихви с направените от кредитополучателя плащания, а
именно – сумата от 1140,00 лева.
По гореизложените съображения, съдът намира, че от предявените в
настоящото производство насрещни искови претенции, ответникът и
първоначален ищец дължи главницата в размер на 1140,00 лева (съгласно
втория алтернативен вариант на заключението на приетата ССчЕ), тъй като е
налице частично плащане от страна на кредитополучателя преди предявяване
на претенцията по съдебен ред (които суми неправилно са били отнесени по
нищожните клаузи за възнаградителна лихва). Поради изложеното
предявения иск за главница се явява частично основателен до посочената
сума, а за горницата над посочената сума до пълния предявен размер следва
да бъде отхвърлен като неоснователен.
Не се доказва възражението за прихващане на първоначалния ищец и
ответник по насрещния иск – не се установява същият да има валидно
възникнало вземане срещу ищеца по насрещния иск или да е заплатил по
договора твърдяните суми в размер на 630,00 лева – недължимо платена
възнаградителна лихва 404,78 лева – присъдена неустойка.
Не следва да се присъжда претендираната от ищеца по насрещния иск
сума от 630,00 лева за възнаградителна лихва по приетата за нищожна клауза
по договора. Предявеният насрещен иск в тази насока следва да бъде изцяло
отхвърлен като неоснователен.
Предвид основателността на главната претенция и констатираната
забава на изпълнение, основателна се явява и акцесорната такава за
9
заплащане на неустойка за забава по чл. 7, ал. 1 от Договора за периода
20.01.2022 г. – 21.02.2022 г. Настоящият състав счита, че начинът, по който е
уговорена неустойка за забава по чл. 7, ал. 1 от в процесния необезпечен
договор не обуславя нищожност на клаузата, тъй като е поставен в
зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие
с призната на съконтрахентите договорна свобода по чл. 9 ЗЗД, вкл. да
придадат превес на санкционната функция на неустоечната клауза. При
неточно изпълнение на задължението такава неустойка е дължима от
кредитополучателя, тъй като не излиза извън присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и не се установява да води до
неоснователно обогатяване на кредитора. Предявеният иск за неустойка по
чл. 7, ал. 1 от договора за периода 20.01.2022 г. – 21.02.2022 г. се явява
основателен до сумата от 112,86 лева, определен от съда на основание чл. 162
ГПК на база установения за дължим размер на вземанията по договора. За
горницата над посочената сума до пълния предявен размер искът се явява
неоснователен и следва да се отхвърли.
На следващо място, съдът сччита, че начинът, по който е уговорена и
неустойката за забава по чл. 7, ал. 2 от в процесния необезпечен договор не
обуславя нищожност на клаузата, тъй като е поставен в зависимост от волята
и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие с призната на
съконтрахентите договорна свобода по чл. 9 ЗЗД, вкл. да придадат превес на
санкционната функция на неустоечната клауза. При неточно изпълнение на
задължението такава неустойка е дължима от кредитополучателя, тъй като не
излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и не се установява да води до неоснователно обогатяване на
кредитора. В Клаузата на чл. 7, ал 2 от договора е предвидено при забава на
плащане повече от 40 календарни дни на 41-вия ден да се дължи еднократна
неустойка в размер на 20% от всичко дължимо, което се дължи за забава на
плащането с повече от 40 дни. Предявеният иск за еднократна неустойка по
чл. 7, ал. 2 от договора се явява основателен до сумата от 250,57 лева,
определен от съда на основание чл. 162 ГПК на база установения за дължим
размер на вземанията по договора. За горницата над посочената сума до
пълния предявен размер искът се явява неоснователен и следва да се
отхвърли.
При този изход на спора и предвид изрично направеното искане в тази
насока, и двете страни имат право на разноски.
В полза на адв. С. Н. – процесуален представител на първоначалния
ищец и ответник по насрещния иск ищеца следва да се присъдят разноски на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК за предоставена безплатна правна помощ по
насрещната искова претенция в размер на 400 лева, определени от съда
съгласно чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3, пр. 2 от Закона за адвокатурата вр. чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно правната и фактическа сложност на
делото и извършените процесуални действия. Съгласно практиката на СЕС,
обективирана в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по
съединени дела С-427/16 и С-428/16, съдът, след като съобрази фактическата
10
и правна сложност на делото, може да присъди възнаграждение под
определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните адвокатски
възнаграждения. Още повече, разпоредбата на чл. 5, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. предвижда възможност за адвокатите да оказват безплатна
правна помощ и правна помощ при заплащане на възнаграждения под
определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. размери на материално
затруднени лица; лица, които имат право на издръжка; близки и роднини,
както и на юристи, поради което по аргумент на по-силното основание и
съдът може да им определи възнаграждение под посочените размери.
Съобразно отхвърлената част на насрещните искове в полза на адвоката
следва да се присъди сумата 177,16 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК първоначалният ответник и ищец
по насрещния иск има право на направените от него разноски, от които 210,00
лева – платена държавна такса по насрещния иск, 400,00 лева – депозит за
експертиза и реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 550,00
лева (доколкото не е посочено друго съдът приема, че се претендира по равно
по главния и по насрещния иск). Съобразно уважената част от насрещните
искове и изцяло отхвърлените първоначални в тежест на първоначалния ищец
и ответник по насрещните искове следва да се присъди сумата 768,03 лева.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Ц. К., ЕГН ********** с адрес ... срещу
„... .., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в ... иск с правно основание
чл. 124 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на сключеният
между ищеца в качеството му на ... и ответника Договор за бизнес линия „...
Оборот 6%“ № 7020543/10.11.2021 г. поради неспазване императивните
разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.7 – 12, т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Ц. К., ЕГН ********** с адрес ... срещу
„... .., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в ... иск с правно основание
чл. 124 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата
на чл. 7, ал. 6 от сключения между ищеца в качеството му на ... и ответника
Договор за бизнес линия „... Оборот 6%“ 7020543/10.11.2021 г., съгласно
която „при забава за връщане на дължимите суми с повече от 2 /два/ дни от
изтичане на срока на Договора по чл. 3, ал. 1, т. 3 на 3-тия ден
Кредитополучателят дължи на Кредитодателя еднократна неустойка в размер
на 30% върху всичко дължимо по договора за кредит, в това число неплатена
главница, неплатена лихва и начислени, но неплатени неустойки,
представляващи разходи за събиране на вземането” поради неспазване
императивните разпоредби на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП и противоречие на
добрите нрави като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Т. Ц. К., ЕГН ********** с адрес ... ДА ЗАПЛАТИ на „... ..,
ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в ... на основание чл. 240 ЗЗД вр.
11
чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД сумата от 1140,00 лева – главница по Договор за
бизнес линия „... Оборот 6%“ № 7020543/10.11.2021 г., сумата 112,86 лева –
неустойка за забава по чл. 7, ал. 1 от Договора за периода 20.01.2022 г. –
21.02.2022 г., сумата 250,57 лева – еднократна неустойка при забава за
плащане на погасителна вноска с повече от 40 календарни дни по чл. 7, ал. 2
от договора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата от 768,03 лева –
разноски по първоначалните и насрещните искове като ОТХВЪРЛЯ
насрещния иск за главница за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 1500,00 лева, насрещния иск за сумата от 630,00 лева -
дължима и неплатена възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1, т. 1 за 19.01.2022
г. – 13.04.2022 г., насрещния иск за неустойка за забава по чл. 7, ал. 1 от
Договора за горницата над посочената сума до пълния предявен размер от
163,89 лева и иска за еднократна неустойка при забава за плащане на
погасителна вноска с повече от 40 календарни дни по чл. 7, ал. 2 от договора
за горницата над посочената сума до пълния предявен размер от 404,78 лева
като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА „... .., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в ... ДА
ЗАПЛАТИ на адв. С. К. Н., АК – ..., с адрес: г... на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв сумата от 117,16 лева – адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство по насрещния иск в производството
пред СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12