Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 19.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 2406/2019 г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258
– чл.
273 ГПК.
С Решение № 564623 от 18.12.2018 г., постановено по гр. дело
№ 18145/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 78 състав, са уважени предявените от „Ж.т.к.“ ЕООД срещу “М.е.” ЕООД осъдителни искове с правно основание чл.
267 ТЗ за заплащане на сумата от ължи на ищеца „Ж.т.к.“ ЕООД на основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3306,28 лева,
представляваща дължимо възнаграждение по договор за превод по фактура №
1237/14.07.2017 г., ведно със законната лихва от 19.03.2018 г. до окончателното
плащане на сумата и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 263,77 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 28.08.2017
г. до 19.03.2018 г. Със същото решение ответното дружество е осъдено да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1582,25 лв., представляваща
деловодни разноски.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна
въззивна жалба от ответника - “М.е.” ЕООД, чрез пълномощника си – адв. И.А., в
която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон , съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Изтъква, че в нарушение на чл. 4 от Конвенция CMR, първоинстанционният съд е приел, че сключен договор за
международен превоз може да се доказва с фактура, макар товарителницата да било
нормативно установеното изискване за доказване. Сочи, че първоинстанционния съд
не е уважил искането за предоставяне на тахошайбата на товарния автомобил, а и
в конкретния случай не бил извършен превоз на товари. Изтъква, че неправилно
бил присъдил исканата печалба, както и сумата от 600,00 лв., претендирана като
„други разходи. Моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли предявените
искове.
Въззиваемият ищец - “М.” АД,чрез пълномощника си – адв. С.Б., с надлежно учредена
представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва същата по подробно изложените съображения.
Поддържа, че решението на СРС е правилно и иска съда да потвърди същото.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради
което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинст анционния
съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци.
Съдът,
като съобрази оплакванията на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
За да
постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е
доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно сключен
между страните договор за международен превоз, обективиран във фактура № 1237/14.07.2017 г., по
който ищецът е изпълнил задължението си, но ответното дружество не е заплатило
изцяло уговореното превозно възнаграждение „навло“. Счел е, че ответното дружество надлежно е
осчетоводило процесната фактура, с което извънсъдебно е
признало наличието на валидно правоотношение.
В конкретния случай доколкото се касае за превоз на товар с
автомобил, с място на изпращане и получаване в две различни държави, правното
действие на твърдяната от ищцовата страна сделка попада в приложното поле на
чл. 372 ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 379 ТЗ и чл. 49 и сл. от Закона за
автомобилните превози (ЗАвП), тъй като съгласно чл. 1 т. 1 от ЗАвП, този
нормативен акт урежда обществените отношения, възникнали по повод
осъществяването на международни превози на товари с автомобили, извършвани от
български или чуждестранни превозвачи. За породените от този договор правни
последици следва да намери приложение и Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ № 1143/1997 г. на
Държавния съвет, обнародван в ДВ, бр. 61/1977г., като по силата на чл. 5 ал. 4
КРБ същата е част от вътрешното право и има предимство пред тези норми от
българското законодателство, които ѝ противореча.
Предвид оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че
действително съгласно разпоредбата на чл. 4 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ самият договор се установява с
товарителницата, като аналогична разпоредба се съдържа и в чл. 50, ал. 1 от
ЗАвП. Но съгласно чл. 50, ал. 2 ЗАвП
действителността на договора за превоз не зависи от
издаването, редовността или изгубването на товарителницата. При
това положение е ирелевантно обстоятелството дали за превоза е съставена
товарителница, тъй като тя служи само за доказване, но не и за действителност
на договора за международен превоз, още повече, че във връзка с доклада по делото
ищецът е представил такава /лист 67 по делото/ и същата е приета като
доказателство по делото. Макар същата да не съдържа всички реквизити по чл. 53
ЗАтП, респективно чл. 6 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR) това не води до извод, че
между страните не е възникнало правоотношение по договор за автомобилен превоз.
В тази връзка следва да се отбележи, че наличието на договор за международен
превоз възложен от ответното дружество и ищцовото се установява от представените
по делото Заявка-договор и фактура 1237/14.07.2017 г. Съгласно
трайната практика на ВКС фактурата може да се приеме като доказателство за
сключен договор ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката
- вид на договора /предоставената услуга/, стойност, начин на плащане, имена на
страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на
договора. Ето защо фактурите са годно доказателство да отразят
възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското
дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване, в който смисъл е и споделяната от състава на съда трайна практика
на ВКС – решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО, решение №
109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по
т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I
ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на II ТО, решение №
71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО. Нещо повече, дори да се
счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е
останала неподписана за "получател" от изпращача /възложител/ по
договора за превоз, тя може да послужи като доказателство за възникване на
отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи
на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван
данъчен кредит, както е и в конкретния случай, което се установява от
неоспорените от страните основно и допълнително заключение на вещото лице по
изслушаната ССЧЕ, които настоящият състав на съда намира за компетентни и
обективно дадени и кредитира с доверие /в този смисъл решение № 42/2010 г. по
т.д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на II
ТО и решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО/. Или действията по
отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество,
включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен
кредит по същата, представляват недвусмислено признание на
задължението и доказва неговото съществуване. Аргумент в тази насока е и установеното
по делото в заключението на изслушаната по делото ССчЕ, че е заплатил част от
уговореното и обективирано във фактурата превозно възнаграждение в размер на
сумата от 3500,00 лв.
В този смисъл са неоснователни оплакванията на въззивника,
че ищецът не е установил наличието на договор за международен превоз. Ирелевантно
е обстоятелството дали физически стоката е била натоварена, тъй като превозвачът
– ищец се е явил в местоназначението в Германия, а липсата на товар и връщането
празен на товарния автомобил не може да бъде вменено във вина на ищцовото
дружеството. Ето защо ответникът дължи неизплатени размер на уговореното
превозно възнаграждение „навло“ в размер на сумата от 3306,28 лв.
Тъй като СРС не се е произнесъл по евентуалния иск, предвид
неосъществяване на вътрешно-процесуалното условие, то настоящата съдебна инстанция
не дължи произнасяне по оплакването, че неправилно първоинстанционният съд бил присъдил исканата печалба, както и сумата от
600,00 лв.,
доколкото тези претенции са били заявени като евентуални.
Доколкото във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания
относно размера на предявения акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то в
съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи
проверка за правилността на решението в тази му част.
Тъй като други оплаквания не са наведени с въззивната жалба
и с оглед съвпадане на крайните правни изводи на двете инстанции обжалвано
решение следва да бъде потвърдено.
В полза на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК следва да присъдят направените пред настоящата съдебна инстанция
разноски в размер на 461,43 лв., предвид своевременно направеното и основателно
по същество, с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото, възражение
за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 564623 от 18.12.2018 г., постановено по гр. дело № 18145/2018г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 78 състав.
ОСЪЖДА „М.Е.” ЕООД, ЕИК: ******** да заплати на „Ж.Т.К.” ЕООД,
ЕИК: ********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 461,43
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: