РЕШЕНИЕ
№ 1707
гр. Пловдив, 08.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на четиринадесети септември, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330102407 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба от Т. Н. АТ., ЕГН
********** против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, с която са предявени
обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит №
*** от 10.03.2016 г., по силата на който получила 1000 лева, при фиксирана лихва от 136.61
лева – 29.73 %, ГПР – 49 %, платими в срок от 45 седмици.
Като допълнителни услуги била начислени „такса оценка на досие“ в размер на 50
лева и такса „кредит у дома“ за домашна доставка на заемната сума в брой и седмично
домашно събиране на вноските в размер на 642.80 лева.
Твърди се недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Излага
съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и
за нарушаване на добрите нрави.
Таксите за „оценка на досие“ и за „кредит у дома“ не били дължими, на основание чл.
10а ЗПК, като чрез тях се надвишавало и ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поради недействителност на договора, съответно клаузата за такса „оценка на досие“
и за „кредит у дома“, получените за тях суми над главницата били без правно основание.
Искането е да се присъдят 30 лева – недължимо платена сума по клауза за такса
„оценка на досие“ и 100 лева – недължимо платена по клауза за такса „кредит у дома“, ведно
със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното
1
погасяване. Претендира разноски.
С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 14.09.2021 г., е допуснато
изменение на предявените искове, чрез увеличение на размерите на първоначално
предявените осъдителни искове, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 50 лева – недължимо платена по клауза за такса „оценка на досие“ и 602.80 лева -
недължимо платена по клауза за такса „кредит у дома“, по Договор за потребителски кредит
№ *** от 10.03.2016 г., ведно със законната лихва върху посочените по-горе суми от датата
на депозиране на исковата молба в съда– 09.02.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
претенцията. Договорът бил действителен, а сочените нарушения не били налице – при
фиксирана лихва информацията по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК не следвало да се съдържа в
договора; общият размер на плащанията бил посочен; погасителният план бил
инкорпориран в договора, с посочване на размер, брой и периодичност на вноските;
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК било спазено, ищецът сам взел информирано решение да се
възползва от услугата „кредит у дома“, за което дължал съответната сума; липсвало
нарушение на добрите нрави – кредитът можел да бъде усвоен и без въпросната такса, която
не била дължима за действия по усвояване и управление на кредита. Тя била допълнителна
услуга в съответствие с чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на
исковете. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
По делото не се спори, че между страните е бил сключен Договор за потребителски
кредит № *** от 10.03.2016 г., по който ищецът е усвоил сумата от 1000 лева и впоследствие
– погасил.
Със същия договор е уговорена договорна лихва в общ размер на 136.61 лева при
фиксиран годишен лихвен процент по заема - 29.73 %, а годишният процент на разходите
(ГПР) е 49 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 45 седмични погасителни вноски, в
размер на 40.66 лева, като последната е в размер на 40.37 лева, като общият размер на
всички плащания е записан, че възлиза на 1829.41 лева.
Според договора за потребителски кредит, като допълнителни услуги са начислени
„такса оценка на досие“ в размер на 50 лева и такса „кредит у дома“ за домашна доставка на
заемната сума в брой и седмично домашно събиране на вноските в размер на 642.80 лева. В
договора е посочено, че „услугата Кредит у дома“, представлява допълнителна услуга,
представляваща домашна доставка на заетата сума в брой по местоживеене на клиента и
седмично домашно събиране на вноските по кредита.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Файненшъл България“ ООД
/с предишно наименование „Провидент Файненшъл България“/ е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има
качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята
2
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми
при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.
23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49 %, а възнаградителната лихва– 29.73 %,
но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
от повече от 19 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването
му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
3
Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК,
договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
На следващо място, разпоредбата на чл.10а ЗПК дава възможност на кредитора по
договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на
паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на
определения падеж.
С допълнителното плащане на „такса за оценка на досие“ се покриват разходи във
връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, при
което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му
размер и съотношението между главницата, таксата и възнаградителната лихва. Ето защо е
налице неравноправна клауза, с която реално се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл.
143 ЗЗП. Нещо повече - задължение на кредитодателя е да осъществи преценка за
платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за временно и възмездно
ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с добросъвестността е да се
възлага в тежест на длъжника такса за оценка на кредитното му досие. Осъществяването му
е в полза на кредитодателя, който, въз основа на оценката, взима информирано решение за
кредитиране на длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане
на съгласие на страните.
4
Таксата за услуга „кредит у дома“ - освен, че вземането за нея е абсолютно
недоказано /сумата да е предоставена по местоживеене на кредитополучателя, както и
седмично да са извършвани посещения за събиране на вноските/ клаузата за дължимостта й -
противоречи на добрите нрави; представлява 64.28 % от размера на предоставената сума
/(642.80/1000)*100/; води до неоснователно обогатяване за кредитора, като предвижда
допълнително възнаграждение за същия, което обаче е недължимо на основание чл. 19, ал. 5
ЗПК; следва да бъде включена в ГПР, като при това положение - заобикаля забраната на чл.
19, ал. 4 и 5 ЗПК; чрез нея се стига до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Клаузата, предвиждаща
плащане на такси „кредит у дома“ е установена и в противоречие на разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за
предоставяне на отпуснатия финансов ресурс по местожителството на длъжника и тези за
събиране на дължимите погасителни вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива
свързани с изпълнение на поетото договорно задължение, представляват разходи по
управление на договора.
Следователно, в конкретния случай, ищецът не дължи на ответника, сумата от 50
лева, представляваща задължение на ищеца за такса за „оценка на досие“, както и сумата от
642.80 лева, представляваща задължение на ищеца за такса за „услуга Кредит у дома“ по
Договора за потребителски кредит от 10.03.2016 г.
Безспорно е и, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 50 лева, с която е
погасена такса за „оценка на досие“, како и сумата от 602.80 лева, с която е погасена такса за
„услуга Кредит у дома“, видно от справката на ответника. Липсва основание за
получаването им, поради което предявените искове са основателни и следва да бъде
уважени, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като
последица.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23
ЗПК – сумите за такса за „оценка на досие“ в размер на 50 лева и за такса за „услуга Кредит
у дома в размер на 602.80 лева, и доколкото е безспорно плащането им в посочените размер,
същите са получен без основание и се дължи връщането им.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 100 лева – държавна такса.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 4-5) е посочено, че той се
представлява безплатно от АД „Г.“, поради затрудненото си материално положение, което
5
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук
следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на
Адвокатското дружество, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е
реализирал този разход. От приложеното по делото Удостоверение за регистрация по ЗДДС,
се установява, че АД „Г.“ е регистрирано по ЗДДС. Ето защо и, върху адвокатското
възнаграждение се дължи ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с
пар. 2а от ДР на Наредба № 1 за МРАВ и чл. 66 ЗДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на Т. Н.
АТ., ЕГН **********, с адрес: гр. П. ***, следните суми: сумата в размер на 50 лева
/петдесет лева/- получена без основание по клауза за такса „оценка на досие“ и сумата в
размер на 602.80 лева /шестстотин и два лева и осемдесет стотинки/ - получена без
основание по клауза за такса „кредит у дома“, по Договор за потребителски кредит № *** от
10.03.2016 г., ведно със законната лихва върху посочените по-горе суми от датата на
депозиране на исковата молба в съда– 09.02.2021 г. до окончателното им изплащане, както и
сумата в размер на 100 лева /сто лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на АД
„Г.“, Булстат *********, с адрес – гр. П. ***, сумата от 360 лева /триста и шестдесет лева/
с ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Т. Н. АТ., по
настоящото гр.д. № 2407/2021 г. по описа на РС - Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
6