Решение по дело №3023/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262903
Дата: 8 септември 2022 г. (в сила от 8 септември 2022 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20211100503023
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 март 2021 г.

Съдържание на акта

                                   

                                           

                                           Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                                           гр.София, 08.09.2022 г.

 

                                В    И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:                                                      

                  

              ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ                                                                                                               

                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3023  по описа за 2021  год., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

           С решение от 19.10.2020 г., постановено по гр.дело № 38814/2019 г. по описа на СРС, Г.О., 45 състав, е признато за установено в отношенията между страните, по исковете с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.150, ал.1 от ЗЕ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД, предявени от  „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от изпълнителния директор К.Г., срещу С.Г.С., ЕГН ********** и Ж. Г.М.- С., ЕГН **********,***, че С.Г.С. и Ж. Г.М.- С. дължат солидарно на  „Т.С.” ЕАД, сумата в размер на 2268,08 лв.- главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“ *********ап.78, абонатен №******, сумата в размер на 38,30 лв.- главница, представляваща неплатена цена за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 28.02.2019 г. до окончателното плащане, сумата в размер на 384,41 лв.- мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2016 г. до 18.02.2018 г., сумата в размер на 7,49 лв.- мораторна лихва върху главница за дялово разпределение за периода от 01.03.2016 г. до 18.02.2019 г., като е отхвърлен иска с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД за сумата в размер на 0,07 лв., разликата над уважената сума от 7,49 лв. до пълно предявената от 7,56 лв., и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.04.2019 г., издадена в производството по ч.гр.дело № 12108/2019 г. по описа на СРС, 45 състав. С решението на съда са осъдени С.Г.С., ЕГН ********** и Ж. Г.М.- С., ЕГН **********, да заплатят на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата от 103,97 лв., разноски в заповедното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК, както и сумата от 653,95 лв., разноски в исковото производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

          Постъпила е въззивна жалба от адвокат С.Г.С. и Ж.Г.М.- С., с която се обжалва постановеното решение от СРС, 45 състав, в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове.  Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендират присъждане на направени разноски по делото.

          Въззиваемата страна- ищец „Т.С.“ ЕАД, ***, чрез своя процесуален представител юрк.Г.Ч.оспорва жалбата, по съображения  изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответниците като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.              

         Третото лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.” ЕООД, ***, не взема становище по подадената въззивна жалба.   

       СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

       Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

         Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД, *** срещу ответниците С.Г.С. и Ж.Г.М.- С., установителни искове с правно основание  чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД  и чл.86, ал.1 от ЗЗД и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.  За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците топлоенергия, както и че същите са изпаднали в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:      

             Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл.153, ал.1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване на обстоятелството, че ответниците С.Г.С. и Ж.Г.М.- С. са собственици на процесния недвижим имот, придобит по време на брака им, в режим на съпружеска имуществена общност, както и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същите са имали качеството потребители на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и са страна по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г./. В случая, установено е принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение между страните в процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответниците е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.162 от ГПК.

             На следващо място съдът приема за изцяло неоснователен довода на ответниците изложен в жалбата, че не дължат претендираната сума, поради погасяване вземанията на ищеца, поради изтекла погасителна давност. Съгласно разпоредбата на чл.131 вр. чл.133 от ГПК процесуалните права на ответника по въвеждане на възражения за защита срещу заявените от ищеца искови претенции са ограничени с преклузивен срок, какъвто е едномесеченият срок за депозиране на отговор на исковата молба считано от получаване на препис от същата. С изтичането на този срок ответникът губи възможността да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни за него към този момент факти, освен ако пропускът се дължи на особени, непредвидени обстоятелства. В случая, не се спори, видно и от данните по делото, че ответниците не са направили възражение за погасяване на вземанията на ищеца поради изтекла давност в срока по чл.131 от ГПК. Следователно в приложение нормата на чл.133 от ГПК заявеното едва с въззивната жалба възражение за погасяване на вземанията на ищеца поради изтекла давност се явява преклудирано, поради което само на това основание същото не подлежи на обсъждане от въззивния съд, в какъвто смисъл е и задължителната съдебна практика по т.4 на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. В тази връзка предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване на съществуването на вземането на ищеца по отношение на ответниците се явяват изцяло основателни и доказани, и като такива правилно са били уважени от първоинстанционния съд до размер на сумите за които е признато вземането. От друга страна, съдът приема, че всички останали доводи изложени във въззивната жалба, като неотносими към предмета на спора не следва да бъдат обсъждани от настоящата въззивна инстанция.

         При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.

         По отношение на разноските за въззивното производство.

         С оглед изхода на спора на ответниците не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. В процесния случай, с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция,  искането за присъждане на юрисконсултско  възнаграждение на въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата. Съгласно чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Настоящият въззивен състав, като съобрази изключително ниската степен на фактическа и правна сложност на делото и законовата възможност то да е под минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ /приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата от 40,00 лв./ по 20 лв. дължимо от всеки един ответник/

            На следващо място, съдът намира, че след връщане на делото в СРС, следва да се извърши от съда поправка по реда на чл.247, ал.1 от ГПК на очевидна фактическа грешка в обжалваното  решение, в частта относно собственото име на ответницата Ж.Г.М.- С., погрешно посочено, като Ж., вместо Ж./ така както е по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК/.

          Водим от горното съдът

 

                                                       Р    Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 19.10.2020 г., постановено по гр.дело № 38814/2019 г. по описа на СРС, Г.О., 45 състав, в обжалваната част.

          ОСЪЖДА С.Г.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ***, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 20,00 лв. /двадесет лева/ представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.

         ОСЪЖДА Ж.Г.М.- С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ***, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 20,00 лв. /двадесет лева/ представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.     

          РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

       РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.С.” ЕООД, ***, като трето лице– помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.

 

                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

                                                                                ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                     2.