№ 314
гр. П., 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ИВ. Юл. Колев
при участието на секретаря Л. В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от ИВ. Юл. Колев Гражданско дело №
20211720102313 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на АС. КР. Р. срещу „Изи
финанс“ ЕООД. Ищецът твърди, че на 25.08.2019 г. е сключил договор за
потребителски кредит № 263745 (Договора) с ответника в размер на 1200,00 лева.
Твърди, че на основание чл. 3. ал. 2 от Договора е начислена неустойка в размер на
600,00 лева, тъй като не е изпълнила задължението си да осигури две физически лица -
поръчители, които следва да представят служебна бележка от работодател за размера
на трудовото възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер на над
1000 лева и да работят по трудов договор без определен срок, банкова гаранция или
друг вид обезпечение. Твърди, че срокът на договора е 720 дни с фиксиран годишен
лихвен процент в размер ма 40.15 % и ГПР размер на 48.3%. Допълва, че общата сума
която следва да върне при непредставяне на обезпечение е в размер на 2295 лева.
Твърди, че задължението в общ размер на 2295.00 лева е погасено изцяло, като
счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26. ал. 1 ЗЗД,
тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Пояснява, че
Договорът е за предоставяне на финансови услуги от разстояние и попада в
приложното поле на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Намира, че тази процедура не е спазена, тъй
като ответникът не е изпълнил императивно вмененото му задължение да предостави
на потребителя А.Р. изискуемата преддоговорна информация, не е получил валидно
съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договора, както и за
условията, при които последният може да се откаже от него.
Счита, че всички разменени между доставчика и потребителя електронни
съобщения не отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ, тъй като са
неподписани /например чрез квалифициран електронен подпис/ и нямат формална
доказателствена сила.
Намира, че Договора е във формат и размер шрифт по-малък от 12, че е
нищожен на основание чл. 11. ал. 1. т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
1
разходите /ГПР/ по кредита, който е посочен единствено като процент, но без изрично
да са описани и основните данни, конто са послужили за неговото изчисляване, че
липсата на ясно разписана методика на формиране па ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР.
Позовава се на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС, съгласно което
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в
договора се съдържа само математическа формула за изчисляването па точи ГПР, без
обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.
Поддържа, че действителният ГПР е 91.25 % е над максимално установения праг
на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19. ал. 4 от ЗПК, тъй като в него
следва да бъде включена и неустойката. Позовава се на Решение от 15.03.2012 г. по
дело С—453/10 на СЕС, в което се приема, че посочването в договор та кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ по смисъла па член 6. параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО па
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г.
Счита Договора за нищожен тъй като не е посочен наличието или липсата на
право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29.
ал. 4 и 6 от 3ПК, както и за размера на лихвения процент на ден.
На следващо място счита, че Договорът е унищожаем, тъй като е сключен при
крайна нужда и явно неизгодни условия с твърдението, че към този момент не е
разполагала с достатъчно финансови сродства да задоволи своите и на нейното
семейство основни потребности - заплащаме па разходи за комунални услуги, храма и
други разходи от неотложен характер.
Ищецът признава, че му е отпуснат заем в размер на 1200.00 лева като твърди,
че е заплатил на ответника сумата в общ размер на 2295.00 лева. С оглед на
поддържаното становище за нищожност на Договора, счита че следва да възстанови
единствено стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК.
С оглед на изложеното моли съда да осъди ответника да му заплати сума в
размер на 50,00 лева, частичен иск от даденото без основание – 1095,00 лева,
посочвайки, че претенцията в размер на 50,00 лева се формира 5,00 лева от 495,00
недължимо заплатена възнаградителна лихва и 45,00 лева 600,00 лева, недължимо
заплатена неустойка, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата
молба.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок.намира исковата молба за нередовна, че е
налице конкуренция межди чл. 23 ЗПК и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както и че се твърди
едновременно нищожност и унищожаемост на Договора. Намира исковата претенция
за недопустима, поради липса на правен интерес, тъй като не претендира прогласяване
на Договора за нищожен или унищожаем.
Намира, че ищецът злоупотребява с правото си на иск целейки
незаконосъобразно облагодетелстване от адвокатски възнаграждения, както и че не
разполага с правен интерес да прогласява за нищожен договор, тъй като многократно
след това е сключвал договор със същите клаузи.
Моли настоящото производство и това по гр.д. № 2320/2021г., 3 с-в. по описа на
РС П. да бъдат обединени.
Намира искът за 5.00 лв. представляващи договорна лихва за неоснователен, тъй
кат не е конкретизиран периода, за който е заплатена тази сума. Излага същите
2
аргументи и по отношение на неустойката. Оспорва сумите да са заплатени.
Същевременно сочи, че суми от този ищец са постъпвало, но не е посочвано какво се
погасява с тях.
По отношение на твърдението на ищеца, че не е сключван договор, тъй като не е
подписан, излага че той е сключен по ЗПФУР, поради което няма как да се постави
физически подпис. Позовава се на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал.
2 от ЗПФУР и чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. на Европейския парламент и
на Съвета от 23 юли 2014г., съгласно които полагане на подпис, за да налице сключен
договор във вид на електронен документ не е необходим. Твърди, че договора е във
вид на електронен документ, вследствие на което може да се увеличава или намалява
шрифта, по желание на потребителя. Намира, че след като задължението е погасено, то
е разбираемо за кредитополучателя. Твърди, че кредитополучателя е признал, че са му
е предоставена преддоговорна информация и общи условия, след като е заявил кредит
съгласно чл. 1 от Договора.
Поддържа, че в Договора се съдържат всички изискуеми от закона данни за
изчисляване на ГПР. Съгласно формулата в ЗПК единственият компонент в договора,
който отговаря на условията да се включи при изчислението на ГПР е договорната
лихва. Друго вземане подходящо за включване във формулата няма. Намира, че
неустойката е санкция за договорно неизпълнение и тя не представлява разход по
кредита и не следва да се включва във формулата. Оспорва правните доводи на ищеца
и позоваванията на общностното право, които той прави.
Намира, че са биле налице основанията за начислявана на уговорената
неустойка, както и че същата не следва да се съпоставя с настъпили или евентуални
вреди, както и че вреди от непредставянето на обезпечение в конкретния случай не са
настъпили, защото договора е платен изцяло. Оспорва, че е налице кумулиране на
неустойка за непредставяне на обезпечение и лихва за забава, тъй като лихва за забава
не е начислявана.
Оспорва да е предоставяна непълна информация, и по този начин се е повлияло
на решението на ищеца. Твърди, че той е запознат с основните клаузи на окончателния
договор, като и че е сключил поредица от договори.
Поддържа, че лихвен процент от 40.15 % не противоречи на добрите нрави, тъй
като този вид кредитиране е по – рисково, а и закона определя таван от 50.00%.
Оспорва договорът да е нищожен на основание на чл. 11, ал. 1, т. 20 във вр. с чл.
22 от ЗПК, тъй като съгласно чл. 6, т. 3 от него правото на отказ е посочено, като е
пресъздаден законовия текст.
Оспорва прилагането на чл. 33, ал. 1 от ЗЗД тъй като това право е преклудирано
с изтичане на едногодишния срок, а и не са доказани твърденията на страната в тази
насока.
Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът не се представлява. Депозирана е писмена молба, с
която поддържа така предявените искове.
Ответникът също не се представлява, като оспорва исковете и поддържа
възраженията си, изложени в отговора на исковата молба. С поредица от молби
изразява правно си разбиране по същество на пора.
С разпореждане на съда от 16.07.2021 г. на ответника е дадена възможност да
поясни отговора си и дали изявлението в него представлява насрещен иск. В отговор,
същият е пояснил, че не предявява насрещен иск, не представя документ за заплатена
държавна такса, а служебно задължение на съда е да приложи разпоредбата на чл. 23
ЗПК.
3
По повод изготвения по делото проект за доклад, с молби от 05.10.2021 г. и
18.01.2022 г. ответникът изрично е оспорил наличието на облигационна връзка с
ищеца, като сочи, че с отговора такова обстоятелство не е признавано. В тази връзка, с
доклада по делото съдът е изключил определеното като обстоятелства, които се
признават или не се нуждаят от доказване, че договор за потребителски кредит №
263745/ 25.08.2019 г. е сключен между „Изи финанс“ ЕООД и АС. КР. Р..
С молба от 14.03.2022 г. ответникът е заявил, че е получавал плащания от ищеца,
но няма яснота с какво основание са същите, като отново оспорва между страните да е
налице договор за кредит. Мимолетно споменава „насрещен иск“, като вече ясно е
заявил, че такъв не предявява. Прави възражение за прихващане между евентуално
присъдените в полза на страните суми.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно, кумулативно съединени частични
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати сума в размер на 50,00 лева, частичен иск от даденото без
основание – 1095,00 лева, посочвайки, че претенцията в размер на 50,00 лева се
формира 5,00 лева от 495,00 недължимо заплатена възнаградителна лихва и 45,00 лева
600,00 лева, недължимо заплатена неустойка, ведно със законна лихва от датата на
депозиране на исковата молба. По молба на ищеца е допуснато изменение на
предявените искове, които са в пълен размер от 318,44 лева.
За яснота на настоящото изложение, съдът намира, че дължи пояснение.
Съгласно горе посочената разпоредба - получилият нещо без основание, е длъжен да го
върне. За да бъде уважена исковата претенция следва да бъде установено в условията
на пълно и главно доказване (проведено от ищеца), че в обективната действителност се
е осъществила единствено следната материална предпоставка - процесната сума е
заплатена от ищеца на ответника. В исковата претенция е допустимо да се въведат и
твърдения за основание, към момента на получаването на престацията от ответника и
за фактите и обстоятелствата, обуславящи липсата на такова, но същите не следва да се
установяват от ищеца.
За да бъде отхвърлена исковата претенция ответната страна трябва да
установи (пълно и главно) основанието да задържи търсената като платена сума, точно
изпълнение и фактите, изключващи правото на ищеца да получи връщане на даденото,
ако се твърдят такива разбира се.
Така е била разпределена доказателствената тежест и в изготвения по делото
доклад. Въпреки това, ответникът през цялото производство поддържа, че договор с
ищеца не е сключван. Заявил е, че е получавал суми от него, но не може да посочи
основание за това. В случая не е налице система от доказателствени факти, която да
създаде необходимата сигурност, че индицираният факт наистина се е осъществил. В
случай, че страната не установи фактите, на които се основава субективното
материално право, съдът дължи прилагане на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест. Според тези последици
недоказаният факт се счита неосъществил се – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Тази
процесуална санкция е свързана с процесуалното бездействие на страната и
неизпълнението на изрично възложената процесуална (доказателствена) тежест (в
този смисъл и Решение № 136 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2013 г.).
Доколкото ищецът твърди, че Договорът е нищожен, а ответникът оспорва да е
сключван такъв, съдът намира, че е безпредметно да изследва облигационна връзка, за
която и двете страни се обединяват в становищата си, че не съществува.
4
Относно размера на исковата претенция, по делото е прието заключение по ССЕ,
неоспорено от страните, което съдът кредитира изцяло като обосновано, обективно и
компетентно изготвено, отговарящо на всички поставени задачи. В заключението е
отразено, че ищецът е заплатил в полза на ответника сума в общ размер на 378,00 лева,
което заключение кореспондира и с приложените към исковата молба две платежни
нареждания. Вещото лице е заявило, че ответникът отказва да предостави информация,
тъй като оспорва наличието на договор с ищеца, както и че по делото не са
представени доказателства за усвояване на суми по договор за кредит.
При горните правни изводи и фактически констатации съдът приема, че
ответникът е получил от ищеца сума без основание в общ размер на 378,00 лева.
Предявеният иск е за сума в размер на 318,44 лева, поради което следва да бъде уважен
изцяло.
Отново, само за яснота, следва да бъде посочено, че чл. 23 ЗПК представлява
правна последица, в случай че договор за потребителски кредит бъда признат за
недействителен. Тази конкретна разпоредба не е иск и съдът я прилага в горната
хипотеза по искове за реално изпълнение, насочени срещу длъжника. Съдът не може да
се произнесе по непредявена претенция, след като ответникът изрично е заявил, че не
предявява насрещен иск, тъй като това би било в разрез с диспозитивното начало. Не
са налице предпоставки за прихващане, доколкото не е посочено вземане,
индивидуализирано по основание и размер, а и при този изход от спора, ответникът
няма с какво да прихваща, включително и за разноски, тъй като такива не му се дължат
По разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този изход от спора по правилото на чл.
78, ал. 1 такива следва да му бъдат присъдени съобразно изхода от спора. Ищецът е
доказал разноски в размер на 300,00 лева и е претендирано възнаграждение по чл. 38
ЗА в полза на адв. Г. Ч., поради което в полза на страната следва да бъде присъдена
сума в размер на 300,00 лева, а в полза на адв. Г. Ч. 300,00 лева.
Ответникът няма право на разноски.
В светлината на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Изи финанс“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати на АС. КР. Р. , ЕГН ********** сума в размер на 318,44
лева – дадено без основание, ведно със законна лихва от датата на депозиране на
исковата молба.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Изи финанс“ ЕООД да заплати на
АС. КР. Р. сума в размер на 300,00 лева - разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38 ЗА ГПК „Изи финанс“
ЕООД да заплати на адв. Г. Ч. сума в размер на 300,00 лева, разноски за оказаната
безплатна правна помощ.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
5
6