№ 3831
гр. София, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело №
20241100507446 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД срещу
решение № 6 057/04.04.2024 г. по гр.д. № 39 400/2023 г. по описа на СРС, 178
състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати в полза на „Бигла III“ ООД
на основание чл. 59 ЗЗД вр. с чл. 137 ал.2 ЗЕ сума в размер на 2 284 лв.
/частично от 15 000 лв./, ведно със законната лихва от 14.07.2023 г. /датата на
депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане,
представляваща неплатена цена за ползване на съоръженията за
присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда, находяща се
на адрес: гр. София, Зона Б 3, ул. **** за периода 25.06.2022 г. до 14.07.2023 г.,
както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 561, 36 лв. – съдебни
разноски.
Във въззивната жалба са наведени твърдения за неправилност и
незаносъобразност на постановеното съдебно решение. Твърди се, че от
представените по делото доказателства не можело да се обоснове извод, че
ищецът е собственик на процесната вещ. Заявени са твърдения, че
1
разрешението за ползване не представлявало документ, от който да се направи
извод за принадлежността на правото на собственост. Заявени са твърдения, че
изкупуването представлявало съглашение по своя характер, което било
доброволно, поради което не можело да се извърши против волята на ищеца.
Твърди се, че договор за присъединяване сам по себе си не е достатъчен, за да
се довърши процедурата по изкупуване на обекта, а били необходими редица
допълнителни документи и доказателства, които ищецът не бил представил.
Липсвали доказателства, че абонатната станция е заприходена като
материален актив на дружеството – ищец. Твърди се и, че ищецът симулирал
желание за изкупуване на съоръженията, но за него било по-изгодно през
няколко години да получава стойността на цената на ползване, затова не
представял на въззивника пълния комплект документи.
При тези твърдения в жалбата е заявено искане до съда да отмени
първоинстанционното решение и постанови ново, с което заявения иск за бъде
отхвърлен. Претендират се и сторените в производството съдебни разноски.
Въззиваемата страна „Бигла III“ ООД е депозирала отговор в срока по
чл. 263 от ГПК, в който се поддържат твърдения за правилност на
постановеното съдебно решение и искане същото да бъдат потвърдени.
Претендират се разноски за настоящото производство.
Производството е образувано и по частна жалба, депозирана по реда на
чл. 248 ал.1 от ГПК от „Бигла III“ ООД срещу определение 19 675/12.05.2024
г. по делото, с което е оставена без уважение молбата за изменение на
решението в частта за разноските, касаещи заплатеното адвокатско
възнаграждение. В частната жалба са развити съображения за неправилност на
обжалваното определение и искане за неговата отмяна като бъде изменено
решението в частта за разноските като ответникът бъде осъден да заплати и
сума в размер на 800 лв. – адвокатско възнаграждение пред първата
инстанция.
В срока по чл. 248 ал.2 от ГПК е депозиран отговор от „Топлофикация
София“ ЕАД, в който са развити съображения за правилност на обжалваното
определение и искане за потвърждаването му.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен
от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма,
2
по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни,
поради което е валиден и допустим.
Съдът в решаващия му състав намира, че решението е и правилно като
споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях
на основание чл. 272 от ГПК.
За пълнота, с оглед оплакванията във въззивната жалба, следва да се
посочи следното:
В първоинстанционното производство е разгледан иск с правно
основание чл. 59 от ЗЗД вр. с чл. 137 ал.2 от ЗЕ.
Не е формиран спор между страните, че същите са били в договорно
правоотношение по повод сключен предварителен договор за изграждане и
присъединяване на енергиен обект към топлопреносната мрежа на
„Топлофикация София“ ЕАД № 611/08.10.2007 г. Това се установява и от
съдържанието на самия договор, представен като доказателство по делото.
Съобразно сключения договор, изпълнителят – настоящ въззиваем се е
задължил да изгради за своя сметка строеж на присъединителен топлопровод,
съоръженията към него и абонатна станция при технически параметри,
зададени в чл. 2 ал.2 от договора.
Фактът на изграждане на топлопреносното съоръжение се установява
от ангажираните писмени доказателства – разрешение за ползване № ДК-07-
42/26.01.2009 г. на Столична РДНСК.
Не е част от спорния предмет, че между страните не е сключен договор
за прехвърляне на собствеността върху съоръжението в срока, посочен в чл.
137 ал.3 от ЗЕ – до 3 години от неговото изграждане.
Фактът на осъществено вещно право на строеж, с оглед издаденото
разрешение за строеж, се потвърждава от издаденото разрешение за ползване
на ДНСК. Същото е документ, с който се установява функционалната
пригодност на строежа за ползване съобразно издадените строителни книжа
по арг. на чл. 17 ал.2 от Наредба 3/31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на
страежите в Република България. Осъщественото вещно право на строеж е
годно придобивно основание по смисъла на чл. 77 от ЗС и легитимира ищеца
като собственик. Поради което възражението на ответното дружество, че не
било доказано правото на собственост в патримониума на ищеца не може да
се сподели от съда в решаващия му състав. Съвсем отделен въпрос, че
3
ответникът изрично е признал обстоятелството, че ищецът е собственик на
съоръжението с оглед текста на чл. 7 изр.2 от сключения предварителен
договор между страните по настоящия спор.
При ангажираните от страните доказателства, настоящият съдебен
състав намира за неоснователни възраженията на ответника, че договор за
прехвърляне на собствеността не е сключен по причина поведението на
изпълнителя – ищец, изразяващо се в липса и ненадлежно окомплектоване на
необходимите документи. Същите се опровергават от констативно –
съобразителната част на заключението на изслушаната пред СРС съдебно-
техническа експертиза, в която са описани всички изискуеми документи,
съобразно чл. 31 ал.3 т. 1- 5 от Наредба 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването /отм./, която е релевантната нормативна уредба,
представени от ищеца на вещото лице и проверени от същото с оглед нормата
на чл. 197 ал.1 от ГПК. Самата СТЕ е приета от страните без възражения и при
спазване императивните изисквания на ГПК респ. не е и заявено оспорване от
страна на настоящия въззивник, касаещо тяхното наличие в обективната
действителност. Поради което възраженията, заявени във въззивната жалба за
неокомплектоване на документите от страна на въззиваемата страна не могат
да бъдат споделени от състава на съда.
Възражението във въззивната жалба, че абонатната станция не била
заприходена като материален актив при дружеството ищец е преклудирано
като заявено за първи път пред настоящата инстанция. Съвсем отделен
въпрос, че е и неоснователно, доколкото не намира законодателна опора.
Съобразно разрешението, дадено в чл. 137 ал.1 от ЗЕ, при
присъединяване на потребители на топлинна енергия за битови нужди,
присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната
станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова
собственост. Нормата на ал. 2 на същия член установява, че в случаите, когато
изграждането на съоръженията се извършва от клиентите след съгласуване с
топлопреносното предприятие, то топлопреносното предприятие заплаща
цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите и въз
основа, на която следва да се уредят отношенията между страните по спора.
Нормата урежда разместването на имуществени блага при наличие на
функциониращ обект, изграден за сметка на потребителите, който все още не е
4
собственост на топлопреносното предприятие, но същият се ползва по
предназначение от това топлопреносно дружество, поради което до
изкупуване на съоръжението от страна на ответника, последният дължи цена
за ползването му на лицето, което ги е изградило. Страните не спорят, че
съоръжението е изградено за сметка на изпълнителя – ищец. Това се
потвърждава и от съдържанието на сключения между тях предварителен
договор. Цената на ползването, съобразно използваната формулировка на
нормата на чл. 137 ал.2 от ЗЕ е изчислена от вещото лице по допуснатата СТЕ
и е идентична като аритметично изражение с цената на заявения иск.
Предвид липсата на други възражения, заявени във въззивната жалба,
решението на СРС като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба:
За да остави без уважение искането по реда на чл. 248 ал.1 от ГПК, СРС
е приел, че липсват доказателства, установяващи по безспорен начин
плащането на договореното възнаграждение в пълен размер. За да обоснове
този извод е приел, че платежното нареждане установяващо заплащане на
сума в глобален размер на 6 700 лв., представлява плащане по няколко
фактури, издадени от процесуалния представител на ищеца без данни същите
да са платени изцяло. Този извод на СРС не може да бъде споделен от
настоящия съдебен състав, предвид ангажираните по делото доказателства.
Видно е, че на 13.07.2023 г. ищецът с процесуалния му представител са
сключили договор за правна помощ и съдействие към фактура 206. В същия е
договорено възнаграждение в размер на 800 лв., платимо еднократно и по
банков път в срок до три дни от датата на подписване на договора. Издадена е
и фактура 206/13.07.2023 г. за сумата от 800 лв. Представено е платежно
нареждане от 19.07.2023 г. за сумата от 6 700 лв. с посочено основание –
фактури 205-212/13.07.2023 г. Релевантната фактура е включена в основанието
за плащане по платежното нареждане. Липсва отбелязване да се касае за
частично плащане, такова не може да се обоснове и с оглед съдържанието на
договора за правна помощ. При съвкупен анализ на тези доказателства се
обосновава извод, че възнаграждението е реално заплатено в договорения
размер, поради което същото се следва с оглед изхода на спора по арг. на чл. 78
ал.1 от ГПК. Ответникът е заявил своевременно възражение по смисъла на чл.
5
78 ал.5 от ГПК. в тази връзка и с оглед решение на СЕС от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 съдът не е обвързан с размерите на адвокатското
възнаграждение, определени в НВАР от 09.07.2004 г., респективно с
ограничението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Трайната съдебна практика приема, че
тези размери служат на съда като ориентир, като при определяне на
справедливия размер на адвокатското възнаграждение следва да се преценят
действителната правна и фактическа сложност на делото и материалният му
интерес. В производството е заявен облигационен иск. Извършените по делото
процесуални действия, включващи изготвяне на искова молба, процесуално
представителство в открито съдебно заседание с изслушване на заключение по
СТЕ респ. изготвяне на писмени бележки от процесуалния представител на
ищеца не предполага значителна правна и фактическа стойност. Нещо повече,
видно от данните по делото и постановено съдебно решение между страните
на същото основание, производството по настоящото дело касае пореден
период на обезщетение, поради което не предполага допълнителни усилия по
проучване на делото и законодателната рамка. В този смисъл възражението на
ответника е основателно, поради което адвокатското възнаграждение следва
да бъде редуцирано до размера на 550 лв.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ал.3 от ГПК на
въззиваемата страна се следват разноски, съобразно депозирания списък по
чл. 80 от ГПК. В същия е посочена сума в размер на 820 лв. за адвокатско
възнаграждение. Депозирани са доказателства, че сумата е и реално заплатена.
Релевирано е своевременно възражение по смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира същото за основателно. Делото не се
отличава с особена фактическа и правна сложност, а извършените
процесуални действия се изчерпват с депозиране на отговор и процесуално
представителство в рамките на едно съдебно заседание, в което съществени
процесуални действия не са извършени. Поради което, настоящият съдебен
състав намира, че адекватният размер на адвокатско възнаграждение следва да
бъде редуциран до размера на 400 лв. – разноски пред настоящата инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6 057/04.04.2024 г., постановено по гр.д.
№ 39 400/2023 г. по описа на СРС, 178 състав.
ОТМЕНЯ определение 19 675/12.05.2024 г., постановено по гр.д. 39
400/23 г. на СРС, 178 състав, в частта, в която е оставено без уважение
искането по чл. 248 ал.1 от ГПК до размера на 550 лв. като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 6 057/04.04.2024 г., постановено по гр.д. № 39
400/2023 г. по описа на СРС, 178 състав, в частта за разноските като:
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на
основание чл. 78 ал.1 от ГПК „Бигла III“ ООД, ЕИК ********* сумата от 550
лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред СРС.
ПОТВЪРЖДАВА определение 19 675/12.05.2024 г., постановено по
гр.д. 39 400/23 г. на СРС, 178 състав в останалата му част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на
основание чл. 78 ал.3 от ГПК на „Бигла III“ ООД, ЕИК ********* сумата от
400 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Решението не подлежи на обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7