Р Е Ш Е Н И Е
№
...............
гр.София, 11.04. 2016 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а въззивен
състав, в публично заседание на осми
февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА
ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело №
11667 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Р.П.Н. срещу решението на СРС, 64 ти състав от
16.06.2015г. по гр.д. № 66329/2014г., с което са отхвърлени исковете й срещу „Б.П.”
ООД по чл. 224, ал.1 КТ за 1500 лева, по чл. 86, ал.1 ЗЗД за 15 лева, по
чл.222, ал.3 КТ за 3600 лева и по чл.86, ал.1 ЗЗД за 36 лева, и са присъдени
разноски.
Въззивницата
твърди, че решението е неправилно. Сочи, че изводът на съда, че не е полагала
реално труд за периода след 01.10.2010г. до 01.07.2013г. е направен въз основа
на недопустимо събрани гласни доказателства, а изведените от обсъждането им заключения
са необосновани. В противоречие със закона били и изводите на
първоинстанционния съд за основателността на иска по чл. 222, ал.3 КТ. След
като моментът на прекратяване на трудовия договор и този на придобиване право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст съвпадали, както в случая,
обезщетението по чл. 222, ал.3 КТ се дължало. Иска се отмяна на решението и
постановяване на ново, с което исковете бъда уважени.
Въззиваемият
„Б.П.” ООД оспорва жалбата. Заявява, че отсъствието то работа на ищцата е било
напълно допустимо да бъде установено със свидетели, а единствено близките роднински
отношения между ищцата и управителя на ответника ( те са брат и сестра)
възпряло последният да ангажира дисциплинарната й отговорност за неявяване на
работа. Твърди, че след като за процесния период ищцата е отсъствала от
работното си място, не й се полага отпуск, тъй като в подобна хипотеза той би
бил лишен от социалното му предназначение. По същата причина – неявяване на
работа в продължение на три години, не се следвало на ищцата и обезщетението по
чл. 222, ал.3 КТ, тъй като то се дължало за проявена лоялност към работодателя,
каквато в случая не била налице.
Софийският
градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира обжалваното решение за валидно, допустимо и
неправилно.
Съображенията
на съда са следните:
Няма спор
между страните, че същите са се намирали в трудово правоотношение за периода
01.01.1995г.- 01.07.2013г., по силата на което ищцата е изпълнявала при
ответника длъжността ”организатор търговска дейност”. Трудовият й договор е
прекратен по взаимно съгласие, считано
от 01.07.2013г. Считано от 01.07.2013г. й е признато и право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст.
За периода
от 01.01.2011г. до прекратяване на трудовото й правоотношение, ищцата не е
ползвала платен годишен отпуск и има право на общо 50 дни платен годишен отпуск
за този период. Размерът на обезщетението за неизползването му е 1500 лева.
Ищцата е
работила 18 години при ответника към момента на прекратяване на
правоотношението. Размерът на обезщетението по чл. 222, ал.3 КТ възлиза на 3600
лева.
За периода
01.10.2010г. - 01.07.2013г. ответникът е начислявал месечно трудово
възнаграждение на ищцата в размер на 580 лева и го е превеждал в края на всеки
месец по банковата й сметка.
На
14.10.2014г. ответникът е поканен да
плати на ищцата полагащите й се обезщетения по чл. 224, ал.1 КТ и чл.222, ал.3 КТ. В счетоводството на
ответника няма данни тези обезщетения да
са изплатени на ищцата.
Във връзка
с възражението на ответника, че ищцата е спряла да ходи на работа след
01.10.2010г. пред първата инстанция са слушани свидетелски показания. Същите са
допустими, доколкото касаят изпълнение на дължимата по трудовия договор престация
на служителя да предоставя работната си сила, но са напълно неотносими към
предмета на спора.
Правото на обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ
възниква при наличието на две предпоставки : прекратяване на трудовото правоотношение
и неползване от работника или служител на полагащия му се платен годишен отпуск
за календарната година на прекратяването или за предходни години. И двете
предпоставки в случая са установени от събраните по делото доказателства, а и
не са били спорни между страните.
Правото на платен
годишен отпуск е периодично субективно право, което се поражда за служителя за
всяка една календарна година, за която той е в трудово правоотношение. От
значение за полагаемия се брой дни платен годишен отпуск е прослуженото време
т.е. това, през което съществува трудово правоотношение, а не реално
отработеното т.е. това, през което реално е престирана работна сила в
изпълнение на трудовия договор. Реалното отработване т.е. фактическото полагане на труд в изпълнение на
трудовия договор е от значение за определяне на месеца, който служи за база за
изчисляване на обезщетението по чл. 224 КТ / вж. чл. 177 КТ/, а не за пораждане
на правото на платен годишен отпуск. В тази връзка и доколкото между страните
не е имало спор, че размерът на брутното трудово възнаграждение на ищцата за
целия исков период е било 580 лева, а и предвид нормата на чл.177, ал.2 КТ, обстоятелството
престирала ли е ищцата работната си сила
за исковия период е ирелевантно. Постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение
на ВКС, на което се е позовал първоинстанционният съд, за да обоснове извода
си, че ищцата няма право на платен годишен отпуск ( № 564/05.10.2010г. по гр.д.№
100/2010г. на ІІІ ГО), е неприложимо за случая. То касае различна от настоящата
хипотеза, като дава отговор на въпроса има ли служителят право на платен
годишен отпуск, съотв. на обезщетение за неползването му, за времето от
незаконосъобразното прекратяване на трудово му правоотношение до отмяната на
това прекратяване по реда на чл. 344 КТ. Настоящият казус не касае подобна фактическа хипотеза -
трудовото правоотношение между страните не е било прекратявано преди
01.07.2013г.
Броят на
полагащите се дни платен годишен отпуск е установен на 50 от вещото лице, не е доказано, при тежест на ответника, че
част от тях или всички са използвани от ищцата, а размерът на обезщетението за
тях възлиза на 1500 лева, съгласно
неоспореното заключение на ССчЕ. Следователно искът по чл. 224, ал.1 КТ
е изцяло основателен. Възражението на ответника за погасяване по давност на
обезщетението за неползван платен годишен отпуск за 2011г. е
неоснователно. Нормата на чл.176а КТ касае
погасяване на правото на ползване на платения отпуск, а не на вземането за
обезщетение по чл.224 КТ.
По реда на чл.
84, ал.2 ЗЗД ответникът е поставен в забава за изплащане на обезщетението по
чл. 224, ал.1 КТ на 24.10.2014г., когато
е изтекъл дадения в нотариалната покана срок за изплащането му, но ищцата
претендира присъждане на лихва за забава от по – късен момент – 28.10.2014г. За
периода 28.10.2014г.- 02.12.2014г. размерът на мораторната лихва върху главница от 1500, определен по реда на чл.
162 ГПК, възлиза на 15 лева или искът по чл. 86, ал. ЗЗД е изцяло основателен.
По иска по
чл.222, ал.3 КТ и акцесорният му по чл.86, ал.1 КТ:
Предпоставките за възникване на правото на обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ са: 1. прекратяване на трудовото отношение на което и да било правно
основание и 2. придобиване на право на пенсия за прослужено време / за
осигурителен стаж и възраст/ към момента на това уволнение. Гратификационното
обезщетение поради пенсиониране по чл. 222, ал.3 КТ се дължи само веднъж - при първото прекратяване на трудово правоотношение,
което съвпада с момента на придобиване на право на пенсия по чл.6 ЗП или следва
този момент. В случая цитираният фактически състав е изпълнен към 01.07.2013г.,
когато ищцата е придобила право на пенсия и
считано от която дата правоотношението й е прекратено. Към този момент
ищцата е била в трудово правоотношение с ответника, което е продължило повече
от 10 години, поради което има вземане за обезщетение в размер на брутното й
трудово възнаграждение за 6 месеца. Размерът му е 3600 лева. За изплащането му
ответникът е изпаднал в забава на 24.10.2014г. За исковия период 28.10.2014г.-
02.12.2014г., размерът на мораторната лихва, определен по реда на чл.162 ГПК,
възлиза на 36 лева.
В заключение, въззивният съд намира за основателни оплакванията в
жалбата и като достига до различни крайни изводи от първоинстанционния съд,
следва да отмени обжалваното решение и постанови ново, с което уважи изцяло
предявените искове.
При този изход на спора на ищцата се следват разноските пред двете
инстанции. Доказателства такива да са направени пред настоящата инстанция обаче
няма, поради което следва да й се присъдят само тези за адвокатско
възнаграждение пред първата инстанция, които са в размер на 744 лева.
На основание чл.78, ал.6 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да плати по сметка на СГС сумата 406 лева за
платеното от бюджета на съда на вещото лице по приетата съдебно счетоводна
експертиза възнаграждение и дължимата за
двете инстанции държавна такса.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението
на СРС, 64 ти състав от 16.06.2015г. по гр.д. № 66329/2014г. И ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Б.П.”
ООД, ЕИК **** , съдебен адрес *** да плати на Р.П.Н. ЕГН **********, съдебен
адрес ***:
на
основание чл. 224, ал.1 КТ сумата 1500 лева – обезщетение за 50 дни неизползван
платен годишен отпуск за периода 01.01.2011г.-01.07.2013г., ведно със законната
лихва от 03.12.2014г. до окончателното й изплащане, а на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата 15 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата от 1500 лева, в периода 28.10.2014г.- 02.02.2014г.
на
основание чл.222, ал.3 КТ сумата 3600 лева –обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
за 6 месеца за прекратяване на трудовото правоотношение при придобиване на
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от
03.12.2014г. до окончателното й изплащане, а на основание по чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 36 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата от 3600 лева, в периода
28.10.2014г.-02.12.2014г.
на
основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата 774
лева – разноски по делото за адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА Б.П.” ООД,
ЕИК **** , съдебен адрес *** да плати, на основание чл. 78, ал.6 ГПК , по
сметка на СГС сумата 406 лева.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: