№ 211
гр. Панагюрище, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на седми
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20255230100048 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Л. И.
Н. срещу “Лендиво” ООД с искане да се осъди ответника да заплати на ищеца
сума в размер - 40 лева.- платена при изначална липса на основание поради
недействителност на договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № 75179 от 16.09.2024 г.
В исковата си молба ищецът сочи, че на 16.09.2024 г. между страните по
делото е сключен договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № 75179, чрез онлайн платформата на ответника, по който е
отпусната главница в размер на 600.00 лв. при лихвен процент по кредита:
36% ГПР: 42.58% и срок за погасяване 30 дни, като общо дължимата сума е в
размер на 618 лв.. Твърди се, че съобразно чл 17 от договора ищецът е
следвало да представи в тридневен срок от сключване на договора конкретно
обезпечение, посочено в договора, като съобразно чл. 27 (1) от договора при
непредставяне на обезпечение се дължи неустойка, която в конкретния случай
е начислена в размер на 162 лв., видно от погасителния план. Сочи се, че тази
неустойка е по същество скрита лихва, маскирана като неустойка при
практически невъзможни за изпълнение условия и именувана по този начин за
да не бъде включена в ГПР. Излага се, че договорът е недействителен, тъй
като въпросната неустойка следва да бъде включена в ГПР и същият е в
действителност неточно посочен, което влече недействителността на договора
за заем. Излага се, че в конкретния случай по договора са направени плащания
в размер на 640 лева, като сумата от 40 лв. от погасените общо 640 лв. се явява
платена при изначална липса на основание. Излагат се просторни доводи по
отношение нищожността на клаузата уреждаща начисляването на неустойка
при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора, тъй като
това вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е
било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и
1
характеризиращите я като такава функции, като се заобикаляне на
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвидената „неустойка” не изпълнява
обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението
на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък
към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката
в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на
задължението за внасяне на договорените вноски. Предвид уговорката, че
неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно
задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от
настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна
функция. Сочи се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията
на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция
като, неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение
на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора. С оглед на
това, като договорен подход неустойката цели да се заобиколи забраната на чл.
143, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва,
че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Сочи се, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1
ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите
от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката
се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и
обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й
представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл
уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява
неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал.1 от ЗЗП.
Твърди се, че посочената клауза за уговорена неустойка, следва да се счита за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с
добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката
спрямо отпуснатите суми, в който смисъл се цитира съдебна практика. Излага
се, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора. Сочи се, че процесният договор за кредит
формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в
документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на
разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини,
2
посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива
съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1
от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Сочи се, че договорът за заем е недействителен на
основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен
действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация с характер на
заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора, като се цитира практика на
СЕС.Твърди се, че в случая кредиторът е посочил сума за връщане в размер на
заетата, подлъгвайки потребителят, че кредита е безлихвен, но включвайки в
параметрите му лихва и ГПР, което допълнително обърка потребителя какво
точно ще плати за използването на заема, а неустойката при практически
невъзможно за предоставяне обезпечение е по същество скрита лихва, която е
само маскирана като неустойка за да не бъде отчетена към ГПР. Моли се за
уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в
който сочи, че предявеният иск е допустим, но неоснователен. Не се оспорва
твърдението, че между страните по делото е сключен процесния договор за
кредит, по който на ищеца е предоставена сума в размер на 600 лева за
ползване. Сочи се, че договорът за кредит е сключен от разстояние, като
подробно е описан процесът по сключване на договора, като в конкретния
случай сключването на договора е инициирано от ищеца, като с подписване на
на договора потребителят недвусмислено се е съгласил с параметрите
посочени в него., като ищецът се е запознал с погасителния план, общите
условия приложими към договора и СЕФ, в самия проект на договроа е
фигурирало задължението за заплащане на неустойка, с което ищецът се е
запознал преди сключване на договора. Сочи се, че процесната неустойка не е
начислена от ответника, като въпреки тва тя е валидна и допустима. Излага
се, че неустойката представлява самостоятелно съглашение обективирано в
договора, като за да възникне тя е необходимо кумулативното наличие на
предпоставките посочени в договора, а именно неизпълнение на
задължението, което обезпечава. Сочи се, че в конкретния случай неустойката
се определя като процент от заетата сума и се начислява докато не се изпълни
задължението, като това е изцяло във волята на заемателя. Сочи се, че
неустойката има обезщетителна и обезпечителна и санкционна функция, като
цели да се стимулира изпълнението на задължение поето с договора. Сочи се,
че настъпилите при неустойката вреди се предполагат, в който смисъл се
цитира съдебна практика. Твърди се, че основаната цел на неустойката е да
репарира причинените от неизпълнението в срок вреди, като няма въведено
3
законодателно изискване за максимален размер на неустойката, а
нищожността й поради противоречие с добрите нрави следва да се преценява
към. момента на сключване на договора. Сочи се, че правилно неустойката е
включена в падежните вноски, тъй като представлява предварително
определено обезщетение. Твърди се, че е не е налице изначална невъзможност
за осигуряване на обезпечението посочено в договора, като ищецът още преди
сключване на договора е бил запознат с това свое задължение. Сочи се, че
няма законова разпоредба, която да определя момента на предоставяне на
обезпечение. Моли се да се отхвърли предявения иск. Претендират се
разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и това се установява от приложения по
делото договор за предоставяне от разстояние на потребителски кредит №
75179 от 19.09.2024 г. сключен и между страните по делото, че между тях е
сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е задължил да
предаде в собствеността на заемателя под формата на потребителски кредит
сума в размер на 600 лв., а заемателят се е задължил да я върне в срок от 30
дни, в срок до 16.10.2024 г., заплащайки лихвен процент в размер на 36,00% и
ГПР в размер на 42,58%, като е посочено, че общата дължима сума по кредита
е в размер на 780 лева. В чл. 17 е уговорено задължението на
кредитополучателя да представи обезпечение- поръчител физическо лице или
банкова гаранция. Като съобразно чл. 27, ал.1 от договора е постигната
уговорка между страните за заплащане на неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. С Определение № 450 от 12.08.2025
г. постановено по делото е изготвен проекто доклад, с който е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че е отпусната
сума в размер на 600 лева, както и че кредитополучателят - ищец е заплатил
сума в размер на 640 лева за погасяване задълженията по процесния кредит.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от
правна страна:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални
предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от
ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на
пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се
ползва- че ответникът се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, а
именно, че ищецът е заплатил на ответника сума в размер на 40 лева, като
ответникът следа да докаже, че е налице валидно основание за това
имуществено разместване, респ., че процесния договор е действителен.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между Л. Н. и “Лендиво” ООД е
сключен договор за кредит, по силата, на който търговското дружество е
предоставило на ищеца кредит в размер на 600 лв. Уговорен е между страните
4
фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходи. Предвид
изложеното, съдът приема, че между страните по делото са възникнали
правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен служебно да следи за
неговата валидност.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби
уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В
ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези
разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят
до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г.
по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС).
Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за
нищожен, което води до връщане само на чистата стойност на отпуснатия
кредит- главница.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от
42,58%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК,
доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4
5
от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като
не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при
непредоставяне на обезпечение. В процесния случай неустойката е
предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на
главното задължение по Договора за кредит. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на
задълженията по Договора за кредит, нито вредите от неизпълнението на
задълженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на
обезпечение. Чрез неустоечната клауза от Договора се цели санкциониране на
кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума.
От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не
настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в
клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено
като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е
индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи
размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по
кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10
от ЗПК не е включен в ГПР. Друга индиция за това, че неустойката
представлява разход по кредита, който е отнапред известен за кредитодателя е
и фактът, че същата е включена в дължимата погасителна вноска посочена в
погасителния план. Съдът намира, че с процесната неустоечна клауза, се
заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на
разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в
процесния договор е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово
допустимия, без включването в него на сумата по чл. 27 от Договора, той не
отговаря на реално прилагания между страните по Договора и не може да
изпълни функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически
последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му. Посочването на стойност на ГПР по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
водещо до недействителност на целия Договор за кредит, на основание чл. 22
от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. №
578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г. по дело № С-337/23
СЕС) . С оглед изложеното съдът намира, че процесния договор за
предоставяне от разстояние на потребителски кредит се явява нищожен. Ето
защо дадената от ищеца сума по договора за кредит в размер на 40 лева
вповече от отпуснатата в заем сума подлежи на връщане, доколкото е платена
на негоден правен факт. Безспорно е между страните, че ответникът е
предоставил на ищеца сума в размер на 600 лева, като ищецът е правил
6
плащане в размер на 640 лева. Ето защо предявения иск като основателен
следа да се уважи изцяло.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноските направени от ищеца. В производството по
делото ищецът е представлявана, на основание чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА от адв.Д.
Г. от АК – Ловеч видно от представения Договор за правна защита и
съдействие (л. 15 - гръб). Според настоящия съдебен състав в случая са налице
предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищцата. Преценката дали да окаже безплатна
правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не е материално
затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода
между адвоката и клиента (в този смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по
ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по
ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно е, че договарянето на
осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и
следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА,
обективирани в Договор за правна защита и съдействие, сключен между
страна по делото и процесуалния й представител, обвързват съда и той не
дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай
нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се
провежда (в този смисъл Определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. №
2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В случая, видно от предоставения Договор за
правна защита и съдействие, сключен между ищеца Л. Н. и адв. Д. Г. са налице
изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна,
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да опровергават
това. Ето защо, в полза на упълномощения процесуален представител на
ищеца- адв. Д. Г. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
размер от 250 лв. или 300 лева с ДДС с оглед Решение на СЕС от 25.01.24 г. по
дело С-438/22, доколкото съдът не е обвързан с размерите определени в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, предвижда, че когато делото е решено в
полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по
производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се
такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. Ето защо
ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса,
съобразно цената на исковете, която е в размер на 50 лева.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „Лендиво“ ООД,
ЕИК203811241, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
Оборище, № 13Б да заплати на Л. И. Н. ЕГН: ********** сума в размер на 40
лева представляваща сума платена за погасяване на задължения по нищожен
договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 75179 от
16.09.2024 г.
7
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, „Лендиво“ ООД, ЕИК203811241,
със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да
заплати на адв. Д. Г. АК - Ловеч, с адрес: гр. Троян, ул. “З****” № 7, ет. 4,
офис 30 сумата в размер на 300 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „Лендиво“ ООД,
ЕИК203811241, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на Районен съд - Панагюрище ДТ в размер на 50 лева и такса в размер
на 5 лева, само в случай на издаване на изпълнителен лист.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
8