Р Е Ш Е Н
И Е
№ 568
В
ИМЕТО НА НАРОДА
гр. Пловдив, 14.12.2017 г.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ХI
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди
и седемнадесета година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: МИГЛЕНА ПЛОЩАКОВА
при
секретаря Мая Крушева, като разгледа докладваното от съдията т. д. № 774 по описа за 2016 г., намери за установено следното:
Производството по делото е образувано по
исковата молба, подадена на 11.04.2016 год. от „Райфайзенбанк /България/” ЕАД
против И.К.К.. Исковата молба първоначално е подадена пред СГС и образувано
г.д. № 4436 / 2016 год., като впоследствие делото е изпратено по подсъдност на
Окръжен съд – Пловдив. С исковата молба са предявени обективно съединени искове
за установяване на парични вземания по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК.
Предявяването на исковете по този ред се обосновава с твърдението, че ищецът е
заявил правата си за защита по реда на заповедното производство, като е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Въз основа на
него било образувано ч.гр.д. № 65798 / 2014 год. по описа на Районен съд -
София и била издадена заповед за изпълнение, като било постановено незабавното
й изпълнение и издаването на изпълнителен лист. Но след като постъпило
възражение от И.К., на заявителя били дадени указания от заповедния съд по чл.
415, ал. 1 ГПК да установи вземанията си спрямо нея, в изпълнение на които
указания подава настоящата искова молба.
Исковите претенции се основават на
следните фактически обстоятелства:
На 27.11.2007 год. между „Райфайзенбанк
/България/” ЕАД от една страна, в качеството на кредитор и „Рика“ ЕООД, от
друга страна, в качеството на кредитополучател, бил сключен договор за овърдрафтен кредит в размер на
50 000 евро. Половината от сумата била отпусната с цел рефинансиране на
кредит, а останала част била предназначена за оборотни средства. Впоследствие
клаузите на договора били изменени с шест анекса, последният от които от
29.07.2011 год. С Анекс № 1 от 23.04.2008 год. било постигнато съгласие, че
кредитният лимит се увеличава със 60 000 евро, а размерът на овърдрафта
става 110 000 евро.
С договор за поръчителство от 23.04.2008
год., изменен с анекси № 1/15.12.2009 год., 2/30.03.2010 год. и 3/30.06.2011
год., било учредено обезпечение по договора, като И.К. приела да стане
поръчител за задълженията на кредитополучателя „Рика“ ЕООД, произтичащи от
договора за кредит от 27.11.2007 год.
В договора било постигнато съгласие,
че кредитът е лихвоносен и кредитополучателят заплаща лихва в размер на стойност на банковия ресурс за евро /СБР/
плюс 4 пункта надбавка. Редовната лихва се начислявала върху усвоената и
непогасена главница на годишна база. Размерът на лихвения процент не бил
променян, като последно неговият размер бил посочен в Анекс № 2.
В договора било постигнато и съгласие за
размера на обезщетението при забава
/неустойка/наказателна лихва/, която е в размер на СБР плюс 16 пункта
надбавка.
С Анекс № 2 било постигнато съгласие, че
кредитополучателят няма право повече да усвоява суми, считано от 30.09.2009
год., а овърдрафтът се преоформил в срочен кредит. С Анекс № 6 било постигнато
съгласие, че просрочената лихва в размер на 7 723,56 евро следва да бъде
погасена на три погасителни вноски, дължими на пето число от месеца, платими от
05.10.2011 год. до 05.12.2011 год. Просрочената наказателна лихва в размер на 7
732,59 евро следвало да бъде погасена на
05.12.2012 год., а просрочената главница в размер на 102 684,39 евро
следвало да бъде погасена чрез 35 погасителни вноски, дължими от 05.08.2011
год. до 05.06.2014 год. и една изравнителна вноска в размер на 85 184,39 евро,
дължима на 05.07.2014 год. Така, крайният срок за погасяването на задълженията
настъпил на 05.07.2014 год., която дата бил неработен ден, поради което
следвало да се счита, че окончателният падеж е настъпил на 07.07.2014 год. На
28.11.2014 год. банката подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
срещу кредитополучателя и поръчителите.
Предвид изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което
бъде признато за установено в отношенията между страните, че И.К.К., в
качеството й на поръчител по договор за овърдрафтен кредит от 27.11.2007 год. и
договор за поръчителство от 23.04.2008 год. дължи на „Райфайзенбанк /България/“
ЕАД следните суми:
Сумата
100 684,39 евро изискуема главница;
Сумата
17 568,40 евро
изискуема редовна /възнаградителна/ лихва, начислена за
периода от 05.12.2011 год. до 06.07.2014 год.;
Сумата
12 498,14 евро наказателна лихва, начислена за периода
от 05.12.2011 год. до 27.11.2014 год. вкл.;
Сумата
7 946,77 евро изискуема лихва, дължима съгласно чл.
3.1. и чл. 3.2., във вр. с чл. 1, б. „б“ и б. „в“ от Анекс № 6 / 29.07.2011
год., начислена за периода от 05.10.2010 год. до 04.04.2011 год.;
Сумата
922,80 евро изискуема комисионна за управление, дължима
съгласно чл. 5 от Анекс № 6 / 29.07.2011 год.
Претендират се разноските, сторени по
делото.
Ответницата И.К.К. е подала отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове.
Счита, че учреденото от нея поръчителство е прекратено
на основание чл. 147 ЗЗД. Писмено искане от страна на банката, отправено до
поръчителя, да плати всички изискуеми задължения по договора за овърдрафт не
било отправяно. Счита, че по аналогия са приложими разрешенията, дадени в т. 18
от ТР № 4 / 18.06.2014 год. и за да възникне отговорността на поръчителя за
задълженията на главния длъжник, следва писмено да е уведомен от банката и това
уведомление да е достигнало до него преди подаването на заявление по чл. 417,
т. 2 ГПК.
Не се оспорва, че И.К. е подписала договора за
поръчителство от 23.04.2008 год. и Анекси № 1, 2 и 3 към него. Но в Анекс № 3
от 30.06.2011 год. било посочено, че И.К. отговаря за изпълнението на всички
задължения на кредитополучателя по договора за овърдрафт и Анексите към него №№
1,2,3,4,5,6,7. Ищцата счита, че с подписването на Анекс № 3 отпаднала
отговорността й на поръчител, тъй като Анекс № 6 към договора за овъдрафт бил
подписан впоследствие, едва на 29.07.2011 год., т.е. не бил сключен към момента
на подписването на Анекс № 3 към договора за поръчителство. А Анекс № 7 не бил
подписан изобщо, което било видно от факта на непредставянето му с
доказателствата по делото. Последният известен на поръчителя анекс към договора
за кредит бил Анекс № 5, по който крайният срок за издължаване е бил 05.04.2011
год. Към 30.06.2011 год. К. не е могла да знае, че с Анекс № 6 / 29.07.2011
год. срокът на договора ще бъде продължен до 05.07.2014 год. Поради това
отговорността на поръчителя била прекратена на 05.10.2011 год.
Поради изложеното се настоява предявените искове
да бъдат отхвърлени. Претендират се сторените по делото разноски.
В допълнителната
искова молба ищецът заявява, че счита възраженията на ответната страна за
неоснователни. Позовава се на чл. 138, ал. 2 ЗЗД, според който поръчителството
може да съществува за бъдещо и за условно задължение.
Според чл. 1.1. от договора за поръчителство
поръчителят се е задължил да отговаря за изпълнението на всички задължения на
кредитопололучателя по договора за овърдрафт и последващо сключените анекси към
него за срока и при условията, уговорени в договора за овърдрафт. От текста на
Анекс № 3 към договора за поръчителство било видно, че с кредитополучателя
„Рика“ ЕООД ще се подписва Анекс № 6 към договора за овърдрафт. Изрично
посочени били и предстоящите изменения на договора за овърдрафт, включително
промяната на крайния срок за погасяването на кредита и продължаването му до
2014 год.
Акцентира се върху обстоятелството, че до 2013
год. едноличен собственик на капитала и управляващ дружеството кредитополучател
„Рика“ ЕООД е била И.К., която е била наясно с кредитната сделка и последващите
й изменения. Счита, че по аналогия на правото, следва да се приложи
презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД и да се приеме, че след като Анексът към
договора за кредит е подписан от И.К. като представляващ кредитополучателя, то
и в качеството си на поръчител К. е узнала за изменението на договора за
кредит.
Прилага преписи от две частни жалби на К.,
подадени по заповедното производство, в които тя назовава себе си поръчител и
не излага доводите, визирани в отговора на исковата молба, което според ищеца
илюстрирало противоречивото й поведение и сочело на извод за злоупотреба с
права.
Отговор на допълнителната искова
молба е постъпил, като в него се
поддържат вече изложените в първоначалния отговор възражения и доводи. К. счита
изложеното от ищеца в допълнителната искова молба за неотносимо към правния
спор, предвид факта, че предявеният иск е по реда на чл. 422 ГПК. К. била
управител на дружеството кредитополучател, но към момента на подаването на
заявлението по чл. 417 ГПК вече не е била. Настоява се исковете като
неоснователни да бъдат оставени без уважение.
Съображения по същество са развити и в
представените след приключването на устните състезания писмени бележи.
Предявените по реда на чл. 422, вр. чл.
415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК установителни искове са с материално правно основание
чл. 430 и сл. от Търговския закон, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
От изискания от РС - София препис от заповедно
производство се установява, че в полза на „Райфайзенбанк /България/” ЕАД е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като е постановено незабавното й
изпълнение. Длъжници по заповедта са „Рика“ ЕООД, в качеството на
кредитополучател и „Рика В“ ЕООД и И.К.К., в качеството им на поръчители.
Възражение срещу заповедта за изпълнение е постъпило само
от И.К., поради което и исковете допустимо са предявени само спрямо възразилия
длъжник.
Възражението от И.К. е подадено на 01.09.2015 год., след
като заповедта за изпълнение, ведно с поканата за доброволно изпълнение, са
ѝ били връчени на 27.08.2015 год., поради което следва да се приеме, че
възражението е подадено в рамките на преклузивния двуседмичен срок от
връчването на заповедта по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Съобщението до заявителя по чл. 415 ГПК, че предвид
постъпилото възражение, следва да установи правата си по исков ред, е връчено
на заявителя на 14.03.2016 год. Исковата молба е постъпила в СГС на 11.04.2016
год., т.е. в рамките на едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Довнесена е дължимата за исковото производство държавна
такса по сметка на първоначално сезирания съд. Налице е идентичност в предмета
на заповедното и на исковото производство – предмет на установителните искове
са същите по вид и размер вземания, за които е издадена заповедта за
изпълнение.
Поради изложеното, съдът приема
образуваното производство по установителните искове за процесуално допустимо.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, като разгледа събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите и възраженията на страните,
намира за установено следното:
В доклада по делото е отразено изрично, че
ответникът не оспорва сключването на договора за кредит и анексите към него,
както и на договора за поръчителство и анексите към него. Съществуването им е
безспорен между страните факт.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 27.11.2007
год. в гр. Пловдив е сключен договор за
овърдрафт № 40808 между “Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и „Рика“ ЕООД,
представлявано от И.К.К., в качеството на кредитополучател. По силата на
договора банката е приела да предостави на кредитополучателя сумата 50 000
евро. Част от сумата – 25 000 евро е предназначена за рефинансиране на
договор за револвиращ банков кредит от 27.03.2006 год., а останалата част – за
оборотни средства. Кредитът може да бъде усвояван многократно в срок до
29.09.2010 год. Първоначално договореният краен срок за погасяването на кредита
е 31.10.2010 год.
За предоставения му овърдрафт кредитополучателят
се е задължил да заплаща годишна лихва в размер на стойност на банковия ресурс
/СБР/ за евро, увеличен с надбавка от 4 пункта. Уговорено е, че при забава в
плащането на дължими суми, кредитополучателят дължи неустойка /наказателна
лихва/ в размер на СБР плюс 16 пункта върху усвоената и непогасена главница за
времето на забавата.
В анекс № 1 / 23.04.2008 год. е постигнато
съгласие за увеличаване на размера на предоставения овърдрафт с 60 000
евро, общият размер на отпуснатия кредит става 110 000 евро, като крайният
срок за издължаването му остава непроменен. В чл. 9 от анекса е постигнато съгласие
вземанията на банката да бъдат обезпечени чрез поръчителството на И.К.К., която
да се задължи за изпълнението на всички задължения на кредитополучателя.
В изпълнение на така постигнатото съгласие, на
същата дата – 23.04.2008 год. между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и И.К. е
сключен договор за поръчителство, по
силата на който К. се е задължила спрямо банката да отговаря за изпълнението на
всички задължения на кредитополучателя и последващо сключените анекси към него,
в т.ч. за плащането на кредита – главници, лихви, наказателни лихви и разноски.
По силата на Анекс № 2 / 05.10.2009 год. към
договора за кредит, считано от 30.09.2009 год. овърдрафтът е преоформен в
срочен кредит, крайният срок за погасяването на който е 15.10.2014 год. В чл.
9.2. е отразен погасителният план, според който кредитът подлежи на издължаване
чрез месечни вноски с падеж 15-то число на месеца, като в периода от 2010 до
2013 год. банката преразглежда ежегодно финансовото състояние на кредитополучателя,
като в зависимост от преценката има право да прекрати договора едностранно и в
този случай крайният срок за погасяване на кредита става 15.10.2010 год.
С Анекс № 3 / 20.11.2009 год. е внесена промяна в
начина на начисляване на наказателната лихва, като е предвидено същата да се
начислява при забава, продължаваща повече от 30 дни.
На 15.12.2009 год. е сключен Анекс № 4, в който е
предвиден тримесечен гратисен период за главницата.
Анекси № 2, 3 и 4 са подписани само от
кредитополучателя „Рика“ ЕООД.
В Анекс № 5 / 30.03.2010 год. кредиторът и
кредитополучателят са се обединили около констатациите си за размера на дълга
към момента на подписването му – 109 524,47 евро, от които редовна
главница в размер на 100 850 евро и просрочена главница в размер на 7 320
евро. С подписването на анекса страните са се съгласили, че крайният срок за
погасяването на вземанията на банката става 05.04.2011 год.
Едновременно с подписването на Анекс № 5 от страна
на кредитополучателя, между банката и поръчителя И.К. е подписан Анекс № 2 към
договора за поръчителство, в който също е отразена промяната на крайния срок за
погасяване на кредита – 05.04.2011 год. С подписването на този анекс
поръчителят се е задължил спрямо банката да отговаря за всички задължения на кредитополучателя
„Рика“ ЕООД по договора за кредит, така както същият е изменен с Анекс № 1, 2,
3, 4 и 5.
Следващият и последен анекс към договора за кредит
е с номер 6 и е подписан на 29.07.2011 год.
Преди подписването му, на 30.06.2011 год., между
банката и поръчителя И.К. е подписан Анекс № 3 към договора за поръчителство. С
подписването му поръчителят К. се е съгласила да отговаря пред банката за
изпълнението на всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит,
изменен и допълнен с Анекс № 1, Анекс № 2, Анекс № 3, Анекс № 4, Анекс № 5,
Анекс № 6 и Анекс № 7 от 30.06.2011 год. В преамбюлната част на анекса изрично
е посочено, че по силата на договора и анексите към него страните са променили крайният срок за погасяване на
кредита от 05.04.2011 год. на 05.07.2014 год.
Анекс към договора за кредит с номер 7, какъвто е
посочен в анекс № 3 към договора за поръчителство, не е подписван. Последният
Анекс е с № 6 и е подписан, както се спомена, на 29.07.2011 год., около месец
след сключването на Анекс № 3 към договора за поръчителство. При подписването на
анекса кредитополучателят „Рика“ ЕООД е представляван от управителя си И.К.
/каквото качество К. има до 08.04.2013 год./. С Анекс № 6 към договора за
кредит страните са се съгласили, че крайният срок за погасяването на вземанията
на банката се променя и става 05.07.2014 год. Според чл. 3 от анекса вземанията
на банката за просрочена главница в общ размер на 102 684,39 евро стават вземания
за редовна главница, която подлежи на издължаване по следния начин: 35 месечни
вноски по 500 евро, дължими в периода от 05.08.2011 год. до 05.06.2014 год. и
една последна погасителна вноска в размер на 85 184,39 евро, дължима на
05.07.2014 год. Постигнато е и съгласие досежно плащането на просрочените
възнаградителна и наказателна лихва. Просрочената възнаградителна лихва в
размер на 7 723,56 евро подлежи на издължаване на три равни месечни погасителни
вноски, дължими от 05.10.2011 год. до 05.12.2011 год.; просрочената наказателна
лихва в размер на 7 732,59 евро, начислена за периода от 05.10.2010 год. до
04.04.2011 год., подлежи на плащане на 05.12.2012 год. Според чл. 5, на 05.10.
всяка година, считано от 2011 до 2013 год., кредитополучателят дължи на банката
комисионна за управление в размер на 0,5% от усвоената и непогасена към
съответния момент сума по кредита.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено пред СРС на 28.11.2014 год. Към този момент е настъпил крайният падеж
на задължението за връщане на кредита – 05.07.2014 год. Поради това доводите на
ответника, свързани със спазването на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 /
18.06.2014 год. са неоснователни. Разрешенията на тази част от Тълкувателното
решения касаят предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита и предвиждат, че за да
разполага банката с право да се снабди със заповед за изпълнение и изпълнителен
лист, следва преди подаването на заявлението надлежно да е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост на кредита, като му е връчила писменото си изявление в
тази насока. В случая обаче банката не е обявявала предсрочна изискуемост на
кредита. Тя се е позовала на настъпил окончателен падеж на задължението. При
настъпил окончателен падеж, банката не е имала задължение да уведомява нито
кредитополучателя, нито солидарно задължените с него лица, преди да подаде
заявлението си за издаване на заповед за изпълнение. Поради това доводите и
възраженията на ответницата, основани на твърдението, че преди подаването на
заявлението, банката не я е уведомила за изискуемостта на кредита, са
неоснователни. Банката не е имала задължение да уведомява поръчителя за
настъпването на окончателния падеж и с неуведомяването не е допуснато нарушение
на закона.
Страните в настоящото производство не спорят по
фактите. Спорът е изцяло правен и той се концентрира основно около въпроса дали
безспорно възникналата въз основа на договора за поръчителство отговорност на
физическото лице И.К. е погасена/прекратена към момента на подаването на
заявлението. Отговорът на този въпрос е свързан с предхождащия го въпрос - дали
последният падеж на задължението на кредитополучателя за връщане на кредита,
който обвързва поръчителя, е настъпил през 2011 год., както е уговорен в Анекс
№ 5 или през 2014 год., както е променен той въз основа на Анекс № 6.
Според нормата на чл. 147 ЗЗД, на която ответната
страна основава своето правопогасяващо възражение, поръчителят остава задължен
и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против
длъжника в течение на шест месеца. Според ал. 2 на същия чл. 147 ЗЗД продължаването на срока, дадено от кредитора
на длъжника, няма действие спрямо поръчителя, ако той не е дал съгласието си за
това.
Факт е, че към момента на подписването на Анекс №
3/30.06.2011 год. към договора за поръчителство, Анекс № 6/29.07.2011 год.
към договора за кредит, с който крайният
срок за погасяването на кредита се продължава от 2011 год. до 05.07.2014 год.,
не е бил все още подписан. Но от това не следва автоматично изводът, на който
настоява ответната страна, а именно, че го обвързва срокът на договора,
уговорен от действащата към 30.06.2011 год. редакция на договора за кредит –
05.04.2011 год., според чл. 2 от Анекс № 5.
Както обосновано се позовава ищцовата страна на
нормата на чл. 138, ал. 2 ЗЗД поръчителството може да се поеме и за бъдещо и
условно задължение. В случая, с подписването на Анекс № 3, поръчителят К. предварително е изразила изричното си
съгласие да отговаря за изпълнението на задълженията на кредитополучателя,
в съответствие с променения краен срок на договора, който е 05.07.2014 год.
Тази дата, като краен срок за издължаване на кредита, е посочена изрично в
Анекс № 3 към договора за поръчителство и К. е изразила писменото си съгласие с
нея.
Доколкото според изр. 1 на чл. 138, ал. 2 ЗЗД
поръчителството може да съществува само за действително задължение, то
предварителното съгласие на поръчителя с нов срок на договора до 2014 год., не
би имало действие ако в отношенията между кредитор и кредитополучател този срок
не бе действително продължен. Но след като срокът е продължен с нови три години
чрез подписването на Анекс № 6 към договора за кредит и за продължаването на
този срок поръчителят е дал своето предварително съгласие на 30.06.2011 год.,
то продълженият срок го обвързва по същият начин, както би го обвързало
поръчителство за бъдещо и условно задължение.
В случая, доколкото към момента на Анекс № 3,
сключен с ответницата, анекс № 6 все още не е подписан, съгласието на
поръчителя с продължения срок се приравнява на бъдещо и на условно съгласие –
поръчителят ще бъде обвързан със срок на договора до 2014 год., ако срокът бъде
действително продължен по споразумение с главния длъжник. И доколкото с Анекс №
6 / 29.07.2011 год. продължаването на срока е станало факт от правния мир, той
простира действието си и по отношение на отговорността на поръчителя К.. Този
факт следва да се приеме, че е станал известен на поръчителя още при самото
сключване на анекс № 6 към договора за кредит, тъй като по при подписването му
от кредитополучателя „Рика“ ЕООД, същият е представляван от управителя си И.К..
Обосновано е позоваването на ищеца на аналогия на правото по чл. 135, ал. 2 ЗЗД
– знанието на поръчителя К. за сбъдването на условието – продължаването на
срока до 2014 год., се предполага по неопроверган начин от факта, че К. е дала
съгласието си за продължаването му като представляващ кредитополучателя.
Ето защо, съдът приема, че с подписването на Анекс
№ 3 към договора за поръчителство и на Анекс № 6 към договора за кредит,
поръчителят е обвързан от продължения до м. 07.2014 год. срок на договора. Осъществила
се е хипотезата на чл. 147, ал. 2 ЗЗД – продължаването на срока, дадено от
кредитора на длъжника има действие и спрямо поръчителя, той като той е дал
съгласието си за това. Тази разпоредба на закона не предвижда изисквания към
времето, в което съгласието може да бъде дадено. Следователно, това съгласие
може да бъде не само едновременно или последващо, но и предварително. Изводът
за допустимост на предварително съгласие кореспондира с вече коментираната
норма на чл. 138, ал. 2 ЗЗД, предвиждаща допустимост на поръчителство за бъдещо
задължение. След като К. изрично се е съгласила на 30.06.2011 год. срокът на
договора да бъде продължен до 2014 год., тя е обвързана с осъщественото
продължаване на срока по силата на Анекс № 6. Отговорността на И.К. не се е
погасила с изтичането на шестмесечен срок от уговорения с Анекс № 5 падеж –
05.04.2011 год., тъй като този срок не е актуалният в отношенията между всички
страни – кредитор, кредитополучател и поръчител.
Отговорността на поръчителя би се погасила
единствено при евентуалното изтичане на шестмесечен срок, считано от
действителния падеж, обвързващ и К. – 05.07.2014 год. Този шестмесечен срок би
изтекъл на 05.01.2015 год. Но заявлението е подадено през м. 11.2014 год., а
според нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК установителният иск за вземането се смята
предявен от момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК. Следователно отговорността на поръчителя е
потърсена по исков ред на 28.11.2014 год., преди нейното погасяване с
изтичането на шестмесечен срок от крайния падеж. Поради това възражението на
ответницата по чл. 147 ЗЗД е неоснователно.
Досежно размера на вземанията на банката, по делото е допусната
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение като обективно и
безпристрастно, неоспорено от страните, съдът кредитира изцяло.
Вещото лице Т.Р. е установил, че кредитът е изцяло
усвоен – първоначално в размер на 50 000 евро, а впоследствие, до края на
м. април 2008 год. – до пълния размер на разрешения лимит от 110 000 евро.
За срока на договора след сключването на анекс № 2 са извършени погашения по
главница в общ размер на 9 315,61 евро. Неплатената главница се явява разликата между усвоения кредит в размер на
110 000 евро и върната част от него и се равнява на сумата 100 684,39
евро, идентична с исковата сума. Поради това искът за главница се явява напълно
доказан по основание и размер и следва да се уважи изцяло.
Дължимата лихва
върху редовна главница е изчислена в приложение № 1 към заключението и за
периода от 05.12.2011 год. до 06.07.2014 год. е в размер на 17 568,40
евро. Дължимата наказателна лихва за
периода от 05.12.2011 год. до 27.11.2014 год. е в размер на 12 498,15
евро, като начинът на изчислението е визуализиран в приложение № 2 към
заключението. Дължимата комисионна за
управление към момента на подаването на заявлението е 920,88 евро, от които
474,96 евро, начислена към 05.10.2012 год. и 445,92 евро,начислена към
05.10.2013 год. Основанието за дължимостта й е последно регламентирано в чл. 5
от Анекс № 6.
В заключението на вещото лице е отразена
констатацията за дължимост на сумата 7 946,66 евро, дължима съгласно чл. 3.1 и
3.2 от Анекс № 6 / 29.07.2011 год., начислена за периода от 05.10.2010 год. до
04.04.2011 год.
Вещото лице е установило, че в периода след
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до края на м.
10.2017 год. няма постъпвали плащания. Такива не се и твърдят от ответната
страна.
Така, въз основа на заключението на вещото лице,
следва да се приемат за изцяло установени и по размер вземанията на банката за
възнаградителна лихва, наказателна лихва и комисионна.
Ето защо исковете са изцяло доказани по основание
и размер и следва да бъдат уважени. Следва да бъде призната за установена
дължимостта на всички процесни суми, като главницата е дължима и ведно със законната
лихва, считано от датата на подаването на заявлението в съда – 28.11.2014 год.
до окончателното плащане.
По
въпроса за разноските:
Още в исковата молба ищецът е формулирал
искане за присъждане на разноските, сторени в хода на заповедното производство
и на исковия процес.
В хода на заповедното производство заявителят е направил разноски в размер на
5461,39 лв. внесена държавна такса и 4626,11 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Съобразно т. 12 от ТР № 4 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС разноските, сторени в
заповедното производство, се присъждат от исковия съд, в зависимост от изхода
на делото. Исковете се уважават изцяло. Ето защо, в полза на ищеца следва с
осъдителен диспозитив да се присъдят всички разноски, направени в заповедното
производство за заплащане на дължимата държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, определено по правилата на процесуалния закон, действащи към м.
11.2014 год. - въз основа на Наредба № 1 за МРАВ, така както разноските са
залегнали в двете издадени заповеди за изпълнение – от 08.12.2014 год. и от
12.03.2015 год.
А на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищеца следва да се присъдят направените в хода на настоящото производство
разноски. За разноските си ищецът представя списък по чл. 80 ГПК. Според него
разноските на ищеца са в размер на 5 487,11 лв. внесена държавна такса; 350 лв.
депозит за вещо лице по счетоводната експертиза; и 450 лв. юрисконсултско
възнаграждение или общо 6 287,11 лв. От материалите по делото се установява, че
разноските за ДТ са реално направени от ищеца. А юрисконсултското
възнаграждение в размер на 450 лв. е определено в съответствие с чл. 25, ал. 2,
вр. чл. 23, т. 1 от Наредбата към ЗПП, с оглед цената на иска, която е над
10 000 лв. и обстоятелството, че разглеждането на делото е продължило
повече от три съдебни заседания. Поради това в полза на ищеца ще се присъдят
всички разноски по настоящото дело, в съответствие с представения списък по чл.
80 ГПК.
Водим от гореизложеното, Окръжен съд -
Пловдив
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните по делото, че ответницата
И.К.К., ЕГН **********,*** качеството
ѝ на поръчител, дължи на ищеца „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК 831 558 413, със седалище и адрес на управление гр. София 1407,
община Столична, район „Лозенец”, бул. „Никола Вапцаров” № 55, представляван от
изпълнителния директор *** и прокуриста М.Т.П., следните суми, дължими по
силата на договор за овърдрафт, сключен на 27.11.2007 год. с кредитополучателя
„Рика“ ЕООД, и шест анекса към него и договор за поръчителство, сключен на
23.04.2008 год. с И.К.К. и Анекси към него № 1/15.12.2009 год., № 2/30.03.2010
год. и № 3/30.06.2011 год. към него:
Сумата
100 684,39 евро изискуема главница, ведно със законната лихва, считано от 28.11.2014 год. до
окончателното плащане;
Сумата
17 568,40 евро
изискуема редовна /възнаградителна/ лихва, начислена за
периода от 05.12.2011 год. до 06.07.2014 год.;
Сумата
12 498,14 евро наказателна лихва, начислена за периода
от 05.12.2011 год. до 27.11.2014 год. вкл.;
Сумата
7 946,77 евро изискуема лихва, дължима съгласно чл.
3.1. и чл. 3.2. във вр. с чл. 1, б. „б“ от Анекс № 6 / 29.07.2011 год.,
начислена за периода от 05.10.2010 год. до 04.04.2011 год.;
Сумата
922,80 евро изискуема комисионна за управление, дължима
съгласно чл. 5 от Анекс № 6 / 29.07.2011 год.
за които вземания в полза на „РАЙФАЙЗЕНБАНК
/БЪЛГАРИЯ/” ЕАД е издадени две заповеди за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК от 08.12.2014 год. и от 12.03.2015 год., и двете по ч.гр.д. № 65798 по описа на Районен съд - София за 2014 год.
ОСЪЖДА И.К.К., ЕГН **********,*** качеството ѝ на
поръчител, да заплати на на ищеца
„РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК 831 558 413,
със седалище и адрес на управление гр. София 1407, община Столична, район
„Лозенец”, бул. „Никола Вапцаров” № 55, представляван от изпълнителния директор
А.В.А. и прокуриста М.Т.П. сумата 5 461,39
лева внесена държавна такса и сумата
4 626,11 лева юрисконсултско възнаграждение, представляващи разноски, направени от заявителя в заповедното производство, развило се по
ч.гр.д. № № 65798 по описа на Районен съд - София за 2014 год., за които вече е
издаден изпълнителен лист, както и сумата
6 287,11 лева разноски, сторени
от ищеца в исковия процес по т.д. №
774 / 2016 год.
Решението е неокончателно и подлежи на
въззивно обжалване с въззивна жалба пред Апелативен съд - Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ……………………………….