Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 05. 01. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
с участието на
съдебния секретар Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 11486 по
описа на Софийския градски съд за 2018
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от
Министерството на отбраната, адрес град София, ул. „*****(въззивник) чрез процесуалния представител В.П., срещу решение № 283560 от 01. 12. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. № 72201 по описа за 2014 г. (обжалвано решение). С
обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл отрицателен
установителен иск (чл. 124, ал. 1 ГПК), като е признал за установено, че
държавата и Министерството на отбраната не са собственици на следния недвижим
имот: поземлен имот с идентификатор 68134.4324.149,
адрес на имота град София, район „Овча купел“, в. з. „Люлин“, с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване:
незастроен имот за жилищни нужди, при съседи – имоти с номера 68134.4324.1020, 68134.4324.1063,
68134.4324.148 и 68134.4324.150 (процесен недвижим имот). Освен това с
обжалваното решение районният съд е прекратил производството като недопустимо в
частта, в която е било направено искане за отмяна на акт за държавна
собственост № 0330/05.02.2002 г. на Министерството на регионалното развитие и
благоустройството.
Министерството
на отбраната обжалва решението в частта,
в която първоинстанционният съд е уважил отрицателния установителен иск. Твърди, че в тази част то е
необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че
всъщност процесния недвижим имот попада в границите на по-голям недвижим имот,
който му е предоставен въз основа на разпореждане № Р-2637/1951 г. на
Министерския съвет за отчуждаване на частни имоти (ниви и ливади) за нуждите на
армията. Посочва, че след отчуждаването имотът е бил ползван непрекъснато за
учебни цели (учебен полигон), поради което твърди, че целият имот е бил
придобит и по давност от държавата. Посочва, че правото на собственост на
държавата върху имота е установено с акт за публична държавна собственост №
0330/05.02.2002 г., съставен от Отдел „Държавни имоти“ към Министерството на
отбраната. Поддържа, че актът за държавна собственост е издаден законосъобразно
и че първоинстанционният съд е бил обвързан от материалната му доказателствена
сила. Оплаква се, че районният съд е възприел изцяло представените от ищците
доказателства и е игнорирал представените от него. Изразява съмнение в някои от
представените от ищците доказателства, като оспорва процесният недвижим имот да
е бил внесен в ТКЗС. Намира, че държавните имоти, които са станали публична
държавна собственост, не подлежат на възстановяване. Иска от въззивния съд да
отмени обжалваното решение в съответната част и да отхвърли отрицателния
установителен иск. Претендира разноски.
Срещу обжалваното
решение в същата част е постъпила и въззивна жалба от държавата (втори
въззивник) чрез процесуалния представител юрисконсулт З.И., надлежно
упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Намира
обжалваното решение за недопустимо, съответно за неправилно като постановено в
нарушение на материалните и процесуалните правила и необосновано. Твърди, че
надлежен ответник по иска е единствено Министерството на отбраната. Намира, че
Министерството на отбраната е процесуален субституент (и по-точно процесуален
суброгант) на държавата, във връзка с което се позовава на чл. 14, ал. 1 от
Закона за държавната собственост (ЗДС) и съдебна практика. Поддържа, че
районният съд е обсъдил само фактите и обстоятелствата в полза на ищците, като
е игнорирал аргументите от отговора на исковата молба за наличието на право на
собственост на държавата върху процесния недвижим имот. Позовава се на разпореждане
№ Р-2637/1951 г. на Министерския съвет за отчуждаване на частни имоти (ниви и
ливади) за нуждите на армията и на други документи. Посочва, че първата
инстанция е отхърлила верността на акт за публична държавна собственост №
0330/05.02.2002 г. въпреки материалната му доказателствена сила и без да изложи
мотиви. Оспорва извода на районния съд, че процесният недвижим имот правомерно
е бил реституиран на ищците, защото не е била проведена процедурата по чл. 78,
ал. 3 ЗДС, била е налице пречка по чл. 24, ал. 3, изр. първо от Закона за
собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), както и защото имотът
е публична държавна собственост. Освен това районният съд не е обсъдил
възражението за нищожност на решението на Общинската поземлена комисия; че то е
било постановено в административно производство без участието на държавата,
поради което не я обвързва. Намира, че представеният от ищците нотариален акт е
констативен и няма правопораждащо действие и не се ползва с материална
доказателствена сила спрямо констатацията на нотариуса за принадлежността на
правото на собственост, във връзка с което се позовава на Тълкувателно решение
№ 11 от 21. 03. 2013 г. по тълкувателно дело № 11 от 2012 г. на Общото събрание
на Гражданската колегия на Върховния касационен съд (ОСГК на ВКС). Иска от
въззивния съд да обезсили обжалваното решение в частта, в която е постановено
спрямо държавата. Алтернативно иска въззивният съд да го отмени изцяло.
Претендира разноските за
юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба на Министерството на отбраната от ищците в първоинстанционното производство А.Й.К., ЕГН **********, и Г.Й.К., ЕГН **********,***, ж.
к. „Княжево“, ул. „*****(въззиваеми). Оспорват въззивната жалба.
Твърдят, че обжалваното решение е правилно, обосновано и почиващо на събраните
доказателства. Намират, че правото им на собственост по наследство върху
процесния недвижим имот. Излагат подробни доводи във връзка с правото на
собственост върху него от 1935 г. нататък. Твърдят, че през 1959 г.
наследодателят им е внесъл недвижимия имот в ТКЗС, а през 1993 г. му е бил
реституиран от Поземлената комисия при община Овча купел, град София, като
имотът е подлежал на реституиране. Посочват, че към 2011 г. в кадастъра като
собственик на процесния недвижим имот обаче е посочено и Министерството на
отбраната въз основа на акт за публична държавна собственост № 0330 от 05. 02.
2002 г. и твърдят, че държавата отказва да го деактува. Посочват, че имат интерес
от предявяването на отрицателен установителен иск, след като се легитимират
като собственици на самостоятелно правно основание, което не е свързано с
Министерството на отбраната. Поддържат, че процесният недвижим имот всъщност не
е бил сред отчуждените с разпореждане № Р-2637/1951 г. на Министерския съвет за
отчуждаване на частни имоти (ниви и ливади) за нуждите на армията и че никога
не е бил отчуждаван. Споделят извода на районния съд, че актът за държавна
собственост има само констативен характер. Добавят, че предвид чл. 114, ал. 1 ЗДС, отразеното в него е било оборено от събраните по делото доказателства.
Твърдят, че по делото липсва спор, че те (въззиваемите) осъществяват фактическа
власт върху него. Искат от въззивния съд да остави в сила обжалваното решение.
Претендират разноските пред
въззивната инстанция.
Въззивният съд, след като прецени становищата на
страните и събраните пред първата инстанция доказателства
и правото, направи
следните фактически и правни изводи.
Въззивните жалба са редовни и допустими. Вследствие на служебна проверка въззивният съд
установява, че обжалваното решение е валидно. По
допустимостта му в обжалваната част намира следното.
Предмет на
делото е спор за собствеността върху недвижим имот, като едната страна в спора
твърди, че имотът е държавна собственост и е бил предоставен за управление на
Министерството на отбраната. При това положение Министерството на отбраната,
макар и да не е собственик на имота, има пасивна процесуална легитимация и
участва в процеса като процесуален субституент на държавата. Пасивната му
процесуална легитимация обаче не изключва тази на държавата. Настоящият съдебен
състав споделя виждането, според което държавата трябва да бъде конституирана
като съответник по така предявения иск (решение № 308 от 12. 12. 2014 г. по гр.
д. № 7585 по описа за 2013 г., IV г. о. на ВКС). Щом държавата и
Министерството на отбраната твърдят, че държавата е носител на правото на
собственост, то участието на държавата като главна страна в процеса е
най-пълноценна гаранция за защитата на правото ѝ. От друга страна, с
оглед твърдението, че тъкмо държавата е собственик на имота, ищците имат
интерес силата на пресъдено нещо да се разпростре и спрямо нея.
Въз основа на
служебна проверка въззивният съд установява, че решението в обжалваната част е
постановено по допустим отрицателен установителен иск. В дадения случай ищците
са обосновали наличието на правен интерес с твърдението, че са носители на
правото на собственост върху процесния недвижим имот. Следователно е налице
правен интерес предвид даденото с т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2013 г.
по тълкувателно дело № 8 от 2012 г. на Общото събрание на Гражданската и
Търговската колегия на ВКС разяснение.
По изложените
съображения въззивният съд намира обжалваното решение за допустимо в
обжалваната част. Относно правилността му в обжалваната част намира следното.
Доколкото
предмет на делото е отрицателен установителен иск, тежестта на доказване е
разпределена по следния начин. Въззиваемите (ищците) трябва да докажат юридическите
факти, които пораждат правния им интерес. В случая те обуславят правния си
интерес с обстоятелството, че са собственици на процесния недвижим имот и че в
кадастъра Министерството на отбраната също е отбелязано като собственик, което
накърнява правото им на собственост. При това положение в тяхна тежест е да
докажат правопораждащия правото им на собственост юридически факт и съответното
отбелязване в кадастъра (което обуславя правния им интерес).
От друга страна, въззивниците (ответниците)
трябва да докажат правото си на собственост върху процесния недвижим имот.
От събраните
от първата инстанция данни се установява следната фактическа и правна обстановка.
През 1951 г. процесният недвижим имот не
е бил сред недвижимите имоти, отчуждени с разпореждане № Р-2637/1951 г. на
Министерския съвет за отчуждаване на частни имоти (ниви и ливади) за нуждите на
армията. Освен това процесният недвижим имот не е бил внесен в ТКЗС. През 1965 г. е била извършена делба на
недвижим имот и И.К.М.е получил като реална част в свой дял процесния недвижим
имот. През 1997 г. И.К.М.е починал и правото на собственост е било наследено от
въззиваемите (ищците). През 2002 г. с акт № 0330 за публична държавна
собственост процесният недвижим имот са били установени (констатирани) правото
на собственост на държавата и предоставено управление на Министерството на
отбраната върху процесния недвижим имот като част от по-голям недвижим имот въз
основа на разпореждане № Р-2637/1951 г. на Министерския съвет (както и указ № 2
от 1942 г. и указ № 29 от 1946 г.). Актът за публична държавна собственост не е
бил вписан в имотния регистър въз основа на чл. 70, ал. 2 ЗДС във връзка с чл.
104, ал. 2 от Правилника за прилагането на ЗДС. През 2011 г. въззиваемите са
установили, че в кадастъра като собственик на процесния недвижим имот фигурира
Министерството на отбраната.
Така
изложената обстановка се установява от представените по делото доказателства. Правният
интерес на въззиваемите (ищците) е доказан с представените по делото
доказателства: свидетелства за наследници и съдебно решение за одобряване на
разделителен протокол. Възражението на въззивниците, че районният съд
неправилно е приел, че имотът е бил внесен в ТКЗС и след това реституиран, е
основателно. Ако имотът е бил действително внесен в ТКЗС като част от по-голям
имота от И.К.М.през 1959 г., нямало е как впоследствие по-големият имот да бъде
допуснат до делба и И.К.М.да получи процесния недвижим имот в свой дял през
1965 г. (л. 33 и следващите от делото на районния съд). Същото се потвърждава и
от представеното удостоверение от ликвидационния съвет при ТКЗС „Г. Кирков“
Суходол (л. 24 от делото на районния съд). При това положение няма как да е
настъпила реституция с решението на поземлената комисия. Въпреки това обаче са
представени достатъчно други доказателства, които легитимират въззиваемите като
собственици на процесния недвижим имот: вече посоченото съдебно решение, с
което е извършена делбата през 1965 г., експертното заключение по назначената
съдебна техническа експертиза, според което процесният недвижим имот е
идентичен с имота, поставен в дял на И.К.Младжов, както и удостоверението за
наследници на И.К.М.(л. 8 от делото на районния съд).
Държавата и
Министерството на отбраната установяват правото си на собственост върху
процесния недвижим имот с акт № 0330 за публична държавна собственост (л. 81 от
делото на районния съд). Документът е свидетелстващ и съставен от длъжностно
лице в кръга на службата му, поради което се ползва с материална
доказателствена сила. Съгласно чл. 114, ал. 1 от Правилника за прилагането на ЗДС обаче констатираните в него обстоятелства имат доказателствена сила до
доказване на противното. Следователно при наличие на доказателства в обратен
смисъл материалната доказателствена сила на акта за държавна собственост може
да бъде преодоляна и съдът да възприеме различни обстоятелства.
В дадения
случай като основание за възникването на правото на собственост на държавата и
за предоставянето на управлението на Министерството на отбраната върху
процесния недвижим имот се посочва разпореждане № Р-2637/1951 г. на
Министерския съвет. В самото разпореждане (на л. 76 от делото на районния съд)
е разпоредено отчуждаване на общо описани полски имоти с обща площ 1 151
декара, някои находящи се в същата местност, в която е разположен и процесния
недвижим имот, въз основа на Закона за държавните имоти (отм.). За подробното
описание на отчуждените имоти разпореждането препраща към приложен към него
парцеларен план № 12442, както и полска имотна ведомост.
По делото не е
приложен заверен препис от парцеларен план № 12442, защото оригиналният
документ е бил използван от Софийския градски съд по друго производство.
Въпреки това въз основа на издадено съдебно удостоверение вещото лице е
получило достъп до него. Според вещото лице процесният недвижим имот не е
включен в описаните в парцеларния план имоти (л. 225 от делото на районния
съд). Това обстоятелство е признато от Министерството на отбраната във
въззивната жалба. Освен това, от представената по делото имотна ведомост,
издадена от Софийския градски народен съвет (л. 202 от делото на районния съд),
която също е свързана с разпореждане № Р-2637/1951 г. на Министерския съвет, се
установява, че процесния недвижим имот (тогава част от по-голям недвижим имот,
собственост на наследодателя на И.К.М.: К. М.М.) не е бил сред отчуждените от
държавата имоти. От тези данни се оборва установеното с акт за публична
държавна собственост № 0330/05.02.2002 г. по отношение на процесния недвижим
имот. Макар и немотивиран, изводът на първоинстанционния съд да не даде доверие
на акта за държавна собственост е правилен.
Така от
събраните по делото данни (разпореждане № Р-2637/1951 г. на Министерския съвет,
сведенията от вещото лице и представената имотна ведомост) се установява, че
държавата не е отчуждила процесния недвижим имот. Тогава и управлението му не е
било предоставено на Министерството на отбраната (Министерството на Народната
отбрана) с разпореждане № Р-2637/1951 г. на Министерския съвет. Възражението на
Министерството на отбраната за изтекла придобивна давност е направено за пръв
път с въззивната жалба, поради което е преклудирано по чл. 133 ГПК.
След като се
установява, че процесният недвижим имот не е бил придобит от държавата, то няма
как да е получил качеството публична държавна собственост. Освен това, както
вече беше посочено, имотът не е бил внесен в ТКЗС. Поради тези причини
възраженията на държавата и на Министерството на отбраната, че той е бил
неправомерно реституиран (като публична държавна собственост и при наличието на
пречка по чл. 24, ал. 3 ЗСПЗЗ) губят значение и са неоснователни.
В заключение:
обжалваното решение трябва да бъде потвърдено като правилно, макар и с различие
в мотивите.
Разноски. Предвид изхода на делото и направената
претенция в полза на въззиваемите трябва да бъдат присъдени разноските за
въззивната инстанция. Те се свеждат до адвокатското възнаграждение. Представена
е разписка, която удостоверява заплащането му в размер на 1500 лева. По човешка
презумпция съдът приема, че то е уговорено поравно за всеки от въззиваемите,
тоест всеки въззиваем е заплатил 750 лева от адвокатското възнаграждение.
Доколкото и държавата, и Министерството на отбраната са подали неоснователни
въззивни жалби, всяка от двете страни трябва да бъде осъдена за половината от
така сторените разноски.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 283560 от 01. 12. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. № 72201 по описа за 2014 г. в частта, в която е уважен
предявеният от А.Й.К., ЕГН **********, и Г.Й.К., ЕГН **********,***,
ж. к. „Княжево“, ул. „*****, отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс срещу държавата и
Министерството на отбраната, адрес град София, ул. *****, и е признато за
установено, че държавата и Министерството на отбраната не са собственици на
следния недвижим имот: поземлен имот с
идентификатор 68134.4324.149, адрес
град София, район „Овча купел“, в. з. „Люлин“, с трайно предназначение на
територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване – незастроен имот за
жилищни нужди, при съседи – имоти с номера 68134.4324.1020, 68134.4324.1063,
68134.4324.148 и 68134.4324.150.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 283560 от 01. 12. 2019 г., постановено от Софийския районен съд, 38-и състав, по гр. д. № 72201 по описа за 2014 г. в частта, в която са присъдени
разноски.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 3 от Гражданския
процесуален кодекс държавата да заплати на А.Й.К., ЕГН **********, адрес ***, ж. к.
„Княжево“, ул. „*****, сумата от 375
(триста двадесет и пет) лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 3 от Гражданския
процесуален кодекс държавата, да заплати на Г.Й.К., ЕГН **********, адрес ***,
ж. к. „Княжево“, ул. „*****, сумата от 375
(триста двадесет и пет) лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 3 от Гражданския
процесуален кодекс Министерството на отбраната, адрес град София, ул. *****, да
заплати на А.Й.К., ЕГН **********, адрес ***, ж. к.
„Княжево“, ул. „*****, сумата от 375
(триста двадесет и пет) лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 3 от Гражданския
процесуален кодекс Министерството на отбраната, адрес град София, ул. *****, да
заплати на Г.Й.К., ЕГН **********, адрес ***, ж. к. „Княжево“, ул. „*****,
сумата от 375 (триста двадесет и пет)
лева – разноски във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването на преписа при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от Гражданския
процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: