Р Е Ш Е Н И Е № 354
гр. Хасково,
10.10.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд…………..…..……………………. в открито заседание на единадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.АННА ПЕТКОВА
2.ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
при секретаря Г.К......................................…….и
в присъствието на прокурора ……………….……………..……….........………………………………..като
разгледа докладваното от съдия И В А Н О В А ……........…в.гр.д. № 465 по описа за 2019 год., взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 – 273 от ГПК.
ВЪЗЗИВНИКЪТ – С.И.Г. е
останал недоволен от Решение № 139 от 10.04.2019 год.,
постановено по гр.д. № 1114 / 2018 год. по описа на Районен съд - Димитровград,
поради което го обжалва с молба същото да бъде отменено и вместо него
въззивният съд постанови друго, с което уважи предявеният от него иск за делба на недвижим
имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност.
ВЪЗЗИВАЕМАТА
– М.Т.М. – оспорва жалбата.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.
№ 1114/ 2018 год. по описа на Районен съд – Димитровград е образувано по искова
молба, подадена от С.И.Г. против М.Т.М., с искане за допускане на делба на недвижим
имот, представляващ апартамент, находящ се в гр.***, при равни за страните
квоти. В исковата молба са изложени твърдения, че имотът е придобит по време на
брака с договор за покупко – продажба. Със становище вх. № 14831 от 17.12.2018
год., подадено от пълномощника на ищеца след първото съдебно заседание по
делото, при условията на евентуалност е заявено и възражение за придобиване на
½ ид.ч. от делбения имот по силата на изтекла в негова полза придобивна
давност.
От
страна на назначения на ответницата, призована при условията на чл.47 от ГПК,
особен представител е заявено признание на иска, обективиран в подадения
отговор на исковата молба. На насроченото първо съдено заседание, ответницата,
призована чрез назначения й особен представител, е представлявана от
упълномощен от нея адвокат, от страна на който е заявено оспорване на иска и
възражение по чл.23 от СК, с твърдения за това, че делбеният имот е придобит изцяло
с нейно лично имущество.
Безспорно
по делото е установено, че сключеният между страните на 20.05.1992 год.
граждански брак е прекратен със съдебно
решение, влязло в законна сила на 06.08.2008 год., както и това, че по
време на брака им – на 29.11.1996 год. ответницата е закупила процесния имот –
предмет на иска за делба, за сумата от 232 970 лева – данна, която съдът
възприема от представения по делото НА № 33, том IV, дело № 1903 / 1996 год., от съдържанието на който се
установява още, че цената на жилището е изплатена изцяло и в брой от купувача.
В
подкрепа на заявеното от ответницата възражение за пълна трансформация на лични
средства, вложени в закупуване на процесното жилище, са представени и приети
като писмени доказателства НА № 6, том II, дело № 311 / 1993 год. и НА № 153, том IV, дело № 1397 / 1996 год., от които се установява, че
на 17.03.1993 год. ответницата е придобила недвижим имот, по силата на извършен
в нейна полза дарствен акт, като впоследствие – на 03.09.1996 год. се е
разпоредила с дарения й имот в полза на трето на спора лице по силата на
договор за покупко – продажба, за сумата от 247 870 лева, изплатени й в
брой от купувача.
По
делото са събрани и гласни доказателства, чрез разпита на посочените от
страните свидетели. От показанията на свидетеля С. - брат на ищеца се
установява, че към момента на закупуване на спорния имот, страните по делото са
получавали доходи от трудови възнаграждения, но не му бил известен произхода на
средствата, с които е закупен
апартамента. Знаел, че жилището е на двамата съпрузи, защото бил закупен по
време на брака. Твърди още, че в негово присъствие ищецът предал на ответницата
определена парична сума, размерът на която не уточнява, нито произхода, времето
и за какво е била предназначена. От показанията на свидетеля Т. – племенник на
ответницата се установява, че спорното жилище е било закупено от леля му със
средства, получени от нея от продажбата на друго жилище, дарено от дядо й. Цената на закупеното жилище била по-ниска
от тази на продаденото, като с разликата ответницата купила телевизор и
преместила мебелите от старото в новото жилище. Твърди още, че майка му е
изразила желание да закупи жилището, но ответницата заявила, че парите й
трябват за покупка на новото жилище, което вече била харесала. Към момента на
закупуване на жилището, страните по делото били разделени. Свидетелят споделя,
че не му било известно след развода на страните по делото, ищецът да е живял в
спорния апартамент. В момента жилището било занемарено, без ток и вода. От
показанията на свидетелката И. се установява, че ответницата искала да продаде
по-голямото си жилище, придобито по дарение, за да може с парите от продажбата да купи по-малък апартамент и да му направи
ремонт. Към момента на закупуване на новото жилище, ищецът не работел и не
получавал доходи. Разводът им бил предшестван от раздели. След развода, ищецът
не бил живял в жилището, от което нямал и ключ.
При
така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира за
неоснователен предявеният иск за делба на самостоятелен обект в сграда – жилище,
апартамент, находящ се в гр.***, с идентификатор 21052.1014.222.2.23 по КККР,
предвид събраните по делото доказателства, установяващи по безспорен начин, че
имотът, макар и придобит по време на брака между страните по делото е
изключителна собственост на ответницата, предвид доказаността на заявеното от
нея възражение по чл.23, ал.1 от СК за пълна трансформация на лично имущество в
придобиването на спорния имот – изцяло със средства, получени от продажбата на нейно
лично имущество, по смисъла на чл.22, ал.1 от СК, придобито по дарение с
договор, обективиран в НА № 6 / 1993 год. Безспорно по делото е установено, че на
03.09.1996 год. ответницата се е разпоредила с дарения й имот, чрез договор за
покупко – продажба, получената при извършването на която сделка сума в размер
на 247 870 лева е послужила за закупуване на спорния имот, придобит на
29.11.1996 год. за сумата от 239 970
лева. Изхождайки от кратния период от време между двете разпоредителни сделки –
приблизително два месеца и половина, от по-ниската покупна цена, на която е
закупен спорния имот в сравнение с тази, която ответницата е получила при
продажбата на личния си имот, както и от отразения в двата НА начин на плащане
– в брой, съдът приема за безспорно установен произхода на средствата, с които
е закупен имота – предмет на иска за делба, а именно със средства, получени от
ответницата при продажба на нейно лично имущество. В подкрепа на тези
обстоятелства, съдът цени и събраните по делото доказателства чрез разпита на
свидетелите Т. и И., от показанията на които се установява, че спорният имот е
закупен със средствата, получени от ответника от продажбата на нейно лично
имущество. Тези обстоятелства не бяха опровергани от показанията на посочения от
ищеца свидетел С., изразеното от който предположение, че „апартаментът е на
двамата“ е обосновано единствено с това, че жилището било закупено по време на
брака. Твърденията на свидетеля, че ищецът предоставил на ответницата
определена сума, не обосновават извод в противна насока, предвид липсата на
твърдения кога и за какво са били дадени парите. Като недоказано съдът намира и
твърдението на ищеца, че парите, получени от ответницата при продажбата на
личното й имущество са послужили за погасяване на парични задължения.
Недоказано остана и възражението на ищеца за придобиване на спорния имот по
давност, предвид събраните по делото доказателства, че след развода, постановен
с решение, влязло в законна сила на 06.08.2008 год., същият не е живял в спорния
имот. Преди прекратяване на брака, съгласно чл.115, ал.1, б.“в“ от ЗЗД, давност
не тече. В този смисъл съдът намира за ирелевантни изложените във въззивната
жалба доводи за това, че спорният имот е бил деклариран като съсобствен между
страните.
Достигайки
до същите фактически и правни изводи за неоснователност на иска за делба и
отхвърляйки същия, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което
по изложените по – горе съображения следва да бъде потвърдено и към мотивите на
което съдът препраща на основание чл.272 от ГПК.
Като
необосновани съдът намира заявените във въззивната жалба доводи за допуснато от
първоинстанционният съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в
пропуски в доклада по чл.146 от ГПК при разпределение на доказателствената
тежест между страните, предвид обстоятелството, че в първото редовно по делото
съдебно заседание, проведено на 10.12.2018 год., обосновано съдът е възложил
доказателствената тежест на ответницата по установяване на заявеното от нея
възражение за пълна трансформация, което по изложените по – горе съображения
съдът намира за доказано.
Изложеният
във въззивната жалба довод за неоттегляемост на признанието на иска, съгласно
чл.237, ал.4 от ГПК, съдът намира за необоснован, доколкото признанието не
изхожда от ответницата, а от назначения
й особен представител, представителната власт на който е била ограничена само до
подаването на отговор на исковата молба, след което е представлявана от
упълномощен от нея адвокат. В този случай и доколкото процесуалното
представителство е било учредено преди провеждане на първото по делото съдебно
заседание и преди съобщаване на доклада по делото, съдът счита, че правото на
страната да заяви възражение за пълна трансформация не е преклудирано, предвид
нормите на чл.146, ал.3 и чл.147 от ГПК, ценейки в тази насока и представените от ответницата доказателства,
от които се установява, че работи и живее в чужбина, узнавайки случайно за
делото, непосредствено след което е упълномощила адвокат да я представлява и от
страна на който е заявено оспорване на иска, направено в първото по делото
съдебно заседание преди съобщаване на доклада по делото.
Като
неоснователно съдът намира заявеното от въззивника възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение в размер на 1 200 лева, заплатено и
претендирано от въззиваемата, предвид разпоредбата на чл.7, ал.4, предл.1-во,
вр. ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, според които минималния размер на възнаграждението
за осъществяване на процесуално представителство по иска за делба се равнява на 667.77 лева. Отчитайки
и това, че в предмета на делото е въведено и заявено от ответницата възражение
по чл.23, ал.1 от СК, на основание чл.2, ал.5, вр. § 1 от ДР на Наредбата,
дължимото за него възнаграждение следва да бъде определено в същия минимален
размер – от 667.77 лева, при което сборът от двете суми, определени в
предвидените в Наредбата минимални размери се явява по-нисък от претендирания
от ответницата такъв от 1 200 лева – обстоятелство, обуславящо неоснователност
на възражението за пекомерност на адвокатското възнаграждение.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 139 от 10.04.2019 год., постановено по гр.д. № 1114 / 2018 год. по
описа на Районен съд – Димитровград.
ОСЪЖДА
С.И.Г., ЕГН **********, с адрес за призоваване – гр.*** – адвокат В.К. да
заплати на М.Т.М., ЕГН **********, с адрес за призоваване – гр. *** – адвокат К.К.
сумата в размер на 1 200 /хиляда и двеста/ лева – деловодни разноски –
възнаграждение за адвокат за осъществено процесуално представителство пред
въззивния съд.
Решението
може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: