Р Е Ш Е Н И Е
№
...............
гр. С., 9.10.2012
г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на осемнадесети септември
през 2012 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН В.
ЕЛЕНА РОЗАЛИНОВА
при
секретаря А.М., като разгледа гражданско дело № 8649 по описа за 2011 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 196 – 211 от ГПК /отм./ във връзка с § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 29.09.2010 г. на ищцата
адв. П.Д.Т., в качеството й на управител на наследството на Д. Д. И., и по
въззивна жалба от 8.02.2011 г. на ответника М.В.К. против решението от 17.09.2010
г. по гр. дело № 10709/2005 г. на Софийския районен съд, 69 състав, в частите,
с които: 1) на осн. чл. 42, буква “б” ЗН е прогласено за нищожно саморъчното
завещание от 16.07.2002 г. на Д. Д. И. в полза на М.В.К., поради това, че не е
написано и подписано от завещателката, 2) е отхвърлен предявеният от ищцата
срещу сдружение Б.О.К., И.Д.Г., Н.В.Н. и В.А.С. иск по чл. 42, буква “б” ЗН за
прогласяване нищожността на саморъчното завещание от 15.11.2002 г. на Д. Д. И.
в частта по завещателните разпореждания в полза на Б.О.К. и И.Д.Г., поради
това, че завещанието не е подписано от завещателката, 3) са отхвърлени
исканията на ищцата за отмяна по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ на
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 31/21.02.2003 г., том I,
рег. № 602, нот. дело № 28/2003 г. на нотариус Т.В., рег. № 033 на Нотариалната
камара, и на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 100/12.05.2003
г., том III, рег. № 2556, нот. дело № 450/2008 г. на нотариус Й.Л., с рег. №
263 на Нотариалната камара, и 4) ответникът М.В.К. е осъден да заплати на
ищцата сумата 192 лв., представляваща припадащата се на този ответник част от
общо присъдените на ищцата разноски по производството в размер на 960 лв.
спрямо всички ответници.
Жалбоподателката – ищца обжалва решението в частта, с
която е отхвърлен искът за завещанието от 15.11.2002 г. и са отхвърлени исканията
по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, както и в частта, с която съдът не се е
произнесъл по искане за отмяна на нотариален акт № 753/1.10.2003 г. Твърди се,
че необосновано СРС е приел за доказано, че завещанието от 15.11.2002 г. е
подписано от завещателката, тъй като нито една от назначените графологични
експертизи не е дала категорично заключение в тази насока и не бил обсъден
целият представен от ищцата сравнителен материал. Сочи се, че съдът не е
обърнал внимание на факта, че при аутопсията на завещателката било установено,
че смъртта й е настъпила в края на октомври 2002 г., т. е. преди завещанието от
15.11.2002 г., поради което не е възможно тя да го е подписала. Твърди се и, че
неправилно е прието, че на отмяна по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./
подлежали само констативните нотариални актове, но не и конститутивните.
Претендира се присъждане на разноски – определяне на адвокатско възнаграждение
в полза на управителя на наследство.
Жалбоподателят – ответник М.В.К. обжалва решението в частта,
с която е обявена нищожността на завещанието от 16.07.2002 г., извършено в
негова полза. Бланкетно твърди, че решението е неправилно и необосновано.
Претендира разноски.
Въззиваемите Н.В.Н. и В.А.С. – ответници по иска – чрез
процесуалните им представители оспорват жалбата на ищцата и молят съда да я
остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и
законосъобразно. Претендират разноски.
Въззиваемите Б.О.К. и И.Д.Г., редовно призовани, не вземат
становище по жалбата на ищцата.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 188 от ГПК /отм./ във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на въззиваемите, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от адв. П.Д.Т., в
качеството си на управител на наследството на Д. Д. И., починала на 3.12.2002
г., с 21.07.2005 г., уточнена с молба от 9.12.2005 г., с която са били
предявени обективно и субективно съединени искове, както следва: 1) срещу М.В.К.
– главен иск по чл. 42, буква “б” ЗН за обявяване нищожността на саморъчно
завещание от 16.07.2002 г. на Д. Д. И. и евентуален иск по чл. 43, ал. 1, буква
“а” ЗН за унищожаване на същото завещание, и 2) срещу сдружение Б.О.К., И.Д.Г.,
Н.В.Н. и В.А.С. за обявяване нищожността на саморъчно завещание от 15.11.2002
г. на Д. Д. И. и евентуален иск по чл. 43, ал. 1, буква “а” ЗН за унищожаване
на същото завещание, както и с акцесорни искания по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./
за отмяна на констативен нотариален акт № 148/9.06.2003 г., том I, рег. № 2456,
нот. дело № 48/2003 г. на нотариус А.Б., констативен нотариален акт №
37/11.02.2003 г., том I, рег. № 545, нот. дело № 6/2003 г. на нотариус А.Б.,
нотариален акт за покупко-продажба № 31/21.02.2003 г., том I, рег. № 602, нот.
дело № 28/2003 г. на нотариус Т.В., и нотариален акт за покупко-продажба №
100/12.05.2003 г., том III, рег. № 2556, нот. дело № 450/2008 г. на нотариус Й.Л..
В исковата молба се твърди, че завещанията не били написани и подписани от
завещателката и, че същата е страдала от шизофрения, което заболяване се
засилило последните 2 години от живота й. Твърди се, че въз основа на
завещанието от 15.11.2002 г. ответниците БОК и И.Г. са се снабдили с
констативни нотариални актове за собственост на недвижими имоти на
наследодателката, а ответникът И.Г. се е разпоредил с два недвижими имоти в
полза на ответника Н.В.Н., който пък се е разпоредил в полза на ответницата В.А.С..
По делото е представен препис-извлечение от акт за смърт №
0075/17.01.2003 г., издаден от район “К.С.” – СО, съгласно който Д. Д. И. е
починала на 3.12.2002 г.
С решение от 14.06.2005 г. по гр. д. № 4262/2005 г. на СРС,
55 състав, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗН за управител на наследството, останало от Д.
Д. И., е назначена ищцата П.Д.Т..
Представено е саморъчно завещание от 16.07.2002 г., обявено по
реда на чл. 27 ЗН на 8.05.2003 г. от нотариус М.В., с рег. № 292 на НК, Д. Д. И.
е завещала на М.В.К. собствените си 3/4 идеални части от магазинно помещение с
площ около 31 кв. м., находящо се в гр. Б., ул. “А.” № ** в партерния етаж на сградата,
построена в парцел III, кв. 8, заедно с две стаи, хол и обща тоалетна на втори
етаж с вход към двора и лице към двора за едната стая и към улицата за другата,
както и собствените й 140,85 кв. м. от дворното място.
Със саморъчно завещание от 15.11.2002 г., обявено по реда на
чл. 27 ЗН на 3.02.2003 г. от нотариус А.Б., с рег. № 391 на НК, Д. Д. И. е
завещала: 1) на Б.О.К. – собствения си апартамент № 23, находящ се в гр. С., ж.
к. “Х.”, бл. ***, вх. *, ет. *, *) на Б.Ф.С. – апартамент № 31, находящ се в гр. С., бул. “Ц.Б. III”, бл.
**, вх. *, ет. *, и *) на приятеля й И.Д.Г. е завещано
цялото останало имущество.
Въз основа на завещанието от 15.11.2002 г. с констативен
нотариален акт № 148/9.06.2003 г., том I, рег. № 2456, нот. дело № 48/2003 г.
на нотариус А.Б., Б.О.К. е признат за собственик на следния имот: АПАРТАМЕНТ
№ 23 с площ от 57,37 кв. м., находящ се в гр. С., ж. к. “Х.”, бл. ***, вх. *, ет. *, състоящ се от стая, дневна,
кухненски бокс и обслужващи помещения, заедно с принадлежащото му избено
помещение № 4 с площ от 3,96 кв. м., заедно с 0,758 % идеални части от общите
части на сградата и от правото на строеж.
Въз основа на завещанието от 15.11.2002 г. с констативен
нотариален акт № 37/11.02.2003 г., том I, рег. № 545, нот. дело № 6/2003 г. на
нотариус А.Б., И.Д.Г. е признат за собственик на следния имот: ТЪРГОВСКИ
ОБЕКТ, находящ се в гр. С., бул. “С.С.” № 2, и представляващ: А) МАГАЗИН
/СКЛАД/ и помещение за склад с площ от 112,80 кв. м. и представляващ по
първичен доказателствен акт ЗАДНА ЧАСТ ОТ МАГАЗИН № 9, заедно със зимнично
помещение под тази част от магазина с площ от 43,20 кв. м., заедно с
припадащите се 200/6791 ид. части от общите части на сградата, и Б) ДЮКЯНСКО
ПОМЕЩЕНИЕ /магазин/ с площ от 83 кв. м., заедно с една стая, антре и тоалетна,
заедно с две зимнични помещения, едното откъм улицата, а другото откъм двора, заедно
с припадащите се 450/6791 ид. части от общите части на сградата и от дворното
място с площ от 629,65 кв. м., представляващо УПИ Х-12, кв. 209, м. “Ц.”. Същият имот впоследствие е бил
продаден от И.Д.Г. на Н.В.Н. с нотариален акт № 31/21.02.2003 г., том I, рег. №
602, нот. дело № 28/2003 г. на нотариус Т.В., рег. № 033 на Нотариалната
камара, а Н.В.Н. го е продал на В.А.С. с нотариален акт № 100/12.05.2003 г.,
том III, рег. № 2556, нот. дело № 450/2008 г. на нотариус Й.Л., с рег. № 263 на
Нотариалната камара.
В първоинстанционното производство са приети множество
съдебнографологични експертизи, извършени от вещото лице М. М. въз основа на многоброен и различен
сравнителен материал, чието авторство е спорно между страните – всяка от тях е
оспорила авторството на представения от насрещната сравнителен материал. Според
заключението от 19.10.2007 г. саморъчното завещание от 16.07.2002 г. е написано
и подписано от Д. Д. И., при използване на сравнителния материал, представен
към молбата от 5.04.2007 г. на адв. Р.К. – пълномощник на ответника М.К., а не
написано и подписано от същата при използване на сравнителния материал, представен към молбата от 5.07.2006
г. на адв. П.Т.. По отношение на завещанието от 15.11.2002 г. въз основа на
ксерокопието от същото и същия сравнителен материал и от двете страни е
направен извод, че не е написано от завещателката, а подписът вероятно не е
положен от нея. Според заключението от 4.06.2008 г., изготвено въз основа на
нов сравнителен материал, представен към молба от 2.11.2007 г. на ответника И.Г.,
към молба от 2.11.2007 г. на ответника Н.Н. и към молба от 9.11.2007 г. на адв.
П.Т., документите, представени като сравнителен материал към молбата от
5.07.2006 г. на адв. Т. във връзка с предишното заключение, са написани и
подписани от Д. И. при използване на сравнителния материал, представен от адв. Т.,
и не са написани и подписани от същата при използване на сравнителния материал,
представен от ответниците И.Г. и Н.Н.. В допълнителното заключение от
10.11.2008 г. е отговорено дали ръкописния текст и подписите, положени от името
на Д. И. в двете процесния завещания, както и в представени сравнителни
образци, използвани при изготвяне на предишни заключения, са написани и
положени от едно и също лице при съпоставка с други сравнителни образци,
изследвани в това заключение, като отново отговорите са противоположни и
нееднозначни в зависимост от различния сравнителен материал, представен от
различните страни по делото. Според допълнителното заключение от 14.01.2009 г.
подписът в завещанието от 15.11.2002 г. и подписът в графа “упълномощител” на
пълномощно с нотариална заверка от 2.08.2002 г., представено като сравнителен
материал към молба от 2.11.2007 г. на ответника И.Г., най-вероятно са положени
от едно и също лице, като категоричен отговор не може да се даде предвид
наличието, както на съвпадения, така и на различия при сравняването на
подписите. На същия въпрос, но по отношение на завещанието от 16.07.2002 г., в
предишното заключение /от 10.11.2008 г./ е отговорено, че най-вероятно не са
положени от едно и също лице. В заключението от 9.03.2010 г. е изследван оригиналът
на завещанието от 15.11.2002 г., като е отговорено, че ръкописният текст е
написан от завещателката при използване на сравнителния материал, представен от
ответниците И.Г. и Н.Н. при предишните заключения, и не е написан от
завещателката при използване на сравнителния материал, представен от адв. Т..
По отношение на подписа е отговорено, че той е положен от завещателката при
използване на същия сравнителен материал и на трите страни.
Във връзка с предявените евентуални искове за унищожаемост в
производството пред СРС са приети писмени доказателства /медицинско
удостоверение с изх. № 1524/22.11.2007 г., издадено от Областен диспансер за
психични заболявания със стационар – С. град” ООД/, разпитани са свидетели и е
приета съдебно-психиатрична експертиза. Същите ще бъдат обсъдени ако исковете
бъдат разгледан по същество от въззивния съд.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от
правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 197 ГПК /отм./ и са
допустими, а разгледани по същество са неоснователни.
По жалбата на ответника М.К.
Предмет на жалбата е единствено уважения срещу този ответник
иск за нищожност на завещанието от 16.07.2002 г., тъй като в останалата част
същият няма правен интерес и процесуална легитимация да обжалва
първоинстанционното решение – не е страна по иска за нищожност на другото
завещание.
Исковата претенция е основана на твърдения за нарушаване на
част от императивните изисквания на чл. 25, ал. 1 ЗН – завещанието да бъде
изцяло написано ръкописно от самия завещател и да е подписано от него,
неспазването на всяко от които води до нищожност на завещателното разпореждане
/чл. 42, буква “б” ЗН/ и в този смисъл – всяко от тях е основание на
самостоятелен иск за нищожност. Както правилно е приел СРС, а в този смисъл е и
константната съдебна практика, в тежест на ползващия се от едно завещание е да
установи неговата автентичност при условията на главно доказване, т. е. по
безспорен и несъмнен начин. Следователно, в тежест на ответника М. К. е било да докаже, че завещанието
от 16.07.2002 г. е написано и подписано от завещателката Д. И., което той не е
направил.
Както бе посочено по-горе, приетите в първоинстанционното
производство множество заключения на СГЕ дават противоречиви отговори на въпроса
за автентичността на завещанието от 16.07.2002 г. в зависимост от това кой
сравнителен материал, представен от насрещните страни, е използван от
експертизата. Следователно, за да се прецени дали завещанията са автентични
следва да се установи, че сравнителният материал е автентичен, доколкото всяка
от страните е оспорила автентичността на представения от другата страна
сравнителен материал. Доколкото почти целият сравнителен материал представлява
частни документи, то в тежест на представилата го страна е да докаже неговото
авторство, като по делото не е доказано по безспорен начин, че завещателката Д.
И. е автор на този сравнителен материал. Единственият документ от сравнителния
материал, който има характер на официален по смисъла на чл. 143 ГПК /отм./ и
чиято истинност не е опровергана от оспорващата ищца /чиято е тежестта по
отношение на него съгласно чл. 154, ал. 3, изр. 1 ГПК – отм./, е нотариално
завереното пълномощно от 2.08.2002 г. Базирайки се обаче само този документ за
сравнителен материал вещото лице не е дало категоричен отговор, а единствено
вероятен – в заключението от 10.11.2008 г. е отговорено по отношение на
завещанието от 16.07.2002 г., че най-вероятно двата подписа не са положени от
едно и също лице, а в заключението от 14.01.2009 г. е отговорено, че
най-вероятно са положени от едно и също лице, като категоричен отговор не може
да се даде предвид наличието, както на съвпадения, така и на различия при
сравняването на подписите. При това – пълномощното от 2.08.2002 г. е сравнителен
материал само по отношение на подписа в завещанието, но не и по отношение на
почерка в същото, автентичността на който също е оспорена и не е доказана.
Следователно, липсват категорични доказателства, че процесното завещание от
16.07.2002 г. е написано и подписано от завещателката, поради което и съобразно
правилата на доказателствената тежест съдът приема, че същото е неавтентично,
което води до неговата нищожност съобразно чл. 42, буква “б” ЗН.
По жалбата на ищцата
Предмет на жалбата е отхвърления от СРС иск за нищожност на
завещанието от 15.11.2002 г., поради това, че не е подписано от завещателката,
както и отхвърлените искания по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./.
В първата си част жалбата има допустим предмет. Както бе
посочено по-горе, разпоредбата на чл. 42, буква “б” ЗН предвижда, че
нарушаването на кое да е от няколкото изисквания на чл. 25, ал. 1 ЗН води до
нищожност на завещанието, а следователно позоваването на всяко едно от тях може
да бъде основание на самостоятелен иск за нищожност. Само в рамките на
наведеното основание съдът е ограничен при разглеждане на иска /не може да
изследва въпроса дали друго изискване на чл. 25 ЗН е нарушено, ако това не е
наведено от ищеца в основанието на иска му/. Това означава, че в случая е
налице обективно съединяване на искове за нищожност – единият с основание, че
завещанието не е написано от завещателката, вторият – с основание, че не е
подписано от същата, по които искове СРС допустимо се е произнесъл с
диспозитива на решението, като е уважил първия и е отхвърлил втория. В
отхвърлителната част ищцата има правен интерес да обжалва решението, което
същата е и направила.
Жалбата обаче е неоснователна. Противно на доводите на
жалбоподателката автентичността на подписа в завещанието от 15.11.2002 г. е
установена по несъмнен начин. Това е направено в заключението от 16.03.2010 г.
на СГЕ, което използвайки сравнителния материал и на двете страни, дава
категоричен отговор, че завещанието е подписано от завещателката. Доводът в
жалбата, че не е възможно завещателката да подпише завещанието, тъй като е
починала преди това, е изцяло недоказан. По българското право момента на
смъртта на едно лице се установява или с акт за смърт или с решение по чл. 16
ЗЛС, поради което евентуално установения в рамките на досъдебно или друго
производство друг момент на смъртта, няма правно значение до отразяването му в
посочените актове – акта за смърт или решението по чл. 16 ЗЛС. В случая от
представеното от самата ищца препис-извлечение от акт за смърт №
0075/17.01.2003 г., издаден от район “К.С.” – СО, се установява, че
завещателката Д. И. е починала на 3.12.2002 г., т. е. след съставяне на
завещанието от 15.11.2002 г. Не се твърди от ищцата, а и няма данни по делото,
че в акта за смърт впоследствие е бил вписан друг момент на смъртта. Ето защо
не е опроверган изводът в заключението от 16.03.2010 г. на СГЕ за автентичност
на подписа в завещанието от 15.11.2002 г.
Що се отнася до
акцесорните искания по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на нотариални
актове, въззивният съд споделя становището на СРС, че основателни са само
исканията за отмяна на двата констативни нотариални акта № 148/9.06.2003 г. и №
37/11.02.2003 г., съставени въз основа на завещанието от 15.11.2002 г. Съобразно
константната съдебна практика този ред за отмяна е приложим само към
констативните актове, но не и за тези за сделки – в този смисъл решение №
110/24.03.2009 г. по гр. д. № 326/2008 г. на ВКС, ІІ г. о. Ето защо неоснователни
са исканията за отмяна на нотариалните актове за покупко-продажба – нотариален акт №
31/21.02.2003 г., том I, рег. № 602, нот. дело № 28/2003 г. на нотариус Т.В., и
нотариален акт № 100/12.05.2003 г., том III, рег. № 2556, нот. дело № 450/2008
г. на нотариус Й.Л.. Неоснователно е оплакването в жалбата, че СРС не се е
произнесъл по искането на ищцата за отмяна и на нотариален акт за
покупко-продажба № 753/1.10.2003 г., том IV, рег. № 10351, нот. д. № 633/2003г. на нотариус
Н. М., с рег. № 409 на НК. Подобно искане ищцата не е
направила своевременно и до приключване на устните състезания пред СРС –
направено е едва с писмената защита от 8.04.2010 г., поради което и не подлежи
на разглеждане от съда. Отделен е въпросът, че и това искане е неоснователно по
изложените съображения – актът е за сделка, а не констативен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивните
жалби следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни, а обжалваното с
тях решение на СРС – в сила, като правилно и законосъобразно.
Относно разноските по производството
При този изход на спора и доколкото жалбата на ищцата се
отхвърля, ответниците по нея имат право на разноски за въззивното производство.
Искане в тази насока са направили въззиваемите Н.Н. и В.С., но същите не са
представили доказателства за направени разноски за тази инстанция, поради което
такива не следва да им се присъждат.
Неоснователно е и искането на ищцата адв. П.Т. за присъждане
на разноски чрез определяне на адвокатско възнаграждение в качеството й на
управител на наследството. Противно на нейните доводите същата няма правното
положение на особен представител, а и възнагражденията на особените
представители в производствата по ГПК – отм. /каквото е процесното
производство/ се определят не от съда, а от Бюрото за правна помощ по реда на
ЗПП. Наред с това следва да се отбележи, че длъжността на управителя на
наследство по дефиниция е безплатна – за доброволно поетите от него
задължения на същия не се дължи никакво възнаграждение.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 17.09.2010 г. по гр. дело № 10709/2005 г. на
Софийския районен съд, 69 състав, в обжалваната част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. П.Д.Т., в качеството й на управител на
наследството на Д. Д. И., за определяне и изплащане на възнаграждение за
процесуалното й представителство по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК /нов/ в 1-месечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.