№ 334
гр. Благоевград, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Крум Динев
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Крум Динев Въззивно гражданско дело №
20241200500483 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК и е образувано по въззивна
жалба на С. С. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес в *********, действащ
чрез процесуалния представител адв. Н. И., срещу Решение № 114 от
28.03.2024 г. по гр. д. № 679 от 2023 г. на РС - Петрич, с което е отхвърлен
иск с правно основание чл. 121а, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ, предявен
от ищеца С. С. срещу ответника „Сашо Шпед“ ЕООД, със седалище и адрес
на управление в *********, ЕИК: *********, с който се претендира
дружеството ответник да бъде осъдено да заплати на С. С. сумата от 46 227,32
лв., представляваща разликата в трудовото възнаграждение, което ответникът
(като работодател) фактически изплатил на ищеца, и онова, което му дължи,
според минималните условия на работа, установени от законодателството на
К.Б., където работодателят го командировал за работа в периода от
01.09.2021 г. до 07.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в първоначално сезирания съд – 20.02.2023 г., до
окончателното погасяване на вземането. С решението още е отхвърлен и
евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, съдържащ претенцията „Сашо
Шпед“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в *********, ЕИК
1
*********, да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 1 000 лв.,
представляваща разликата в трудовото възнаграждение, което ответникът
(като работодател) е изплатил на ищеца, и онова, което му дължи, според
минималните условия на работа, установени в К.Б., където работодателят го е
командировал за периода от 01.09.2021 г. до 07.02.2023 г., с което е настъпило
неоснователно обогатяване за работодателя, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в първоначално сезирания
съд – 20.02.2023 г., до окончателното погасяване на вземането.
Във въззивната жалба се релевира оплакване срещу извода на
първоинстанционния съд, че за всяка отделна транспортна услуга,
извършвана в държава от ЕС, било необходимо първо сключване на договор с
търговското дружество, със седалище в съответната чужда държава, и едва
след това командироване на ищеца, като в тази връзка се оспорва извършения
анализ от първоинстанционния съд към цитираната от ищеца съдебна
практика. Акцентира се върху наведеното още с исковата молба твърдение, че
ответното дружество изпълнявало транспортна дейност като подизпълнител
на *********, поради което между двете дружества налице бил сключен
договор, но отделно от това се възразява, че било ирелевантно къде точно
ищецът упражнявал своята трудова дейност, изразена в извършване на
транспортна услуга, след като било ясно, че ответното юридическо лице било
в най-тясна връзка с територията на К.Б., като това обстоятелство било
изрично признато в отговора към исковата молба, където било посочено, че
автомобилите и служителите на дружеството фактически се намирали в град
Б.. Оспорва се извода на съда, свързан с предоставяните на работника
командировъчни разходи - последните били извън предмета на делото, респ.
предмета на доказване и не били част от доклада по делото, а решаващият
съдебен състав недопустимо компенсирал така платените суми с основание
“командировачни разходи” с претендираното в процеса трудово
възнаграждение. С тези аргументи се иска отмяна на атакуваното
първоинстанционно решение и уважаване на така предявения иск, съответно
присъждане на съдебно-деловодни разноски за две съдебни инстанции, като е
и релевирано възражение за прекомерност на претендираното от ответната
страна възнаграждение. Прави се и доказателствено искане, а именно да бъде
задължен на основание чл. 190 ГПК ответникът да представи всички
международни товарителници за автомобилен превоз за извършените от
2
ищеца транспортни услуги през процесния период, като по този начин се иска
да бъде установено, че дружеството е подизпълнител на белгийския спедитор
DHL Б., като отговор на така релевираното искане е даден от съда в
определението, постановено по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК.
В представения по реда на чл. 263 ГПК отговор се сочи, че извършваните от
ищеца превози за сметка на ответника “Сашо Шпед” ЕООД били както в
рамките на ЕС, така и в А., като с нито един от ползвателите на транспортни
услуги не бил налице сключен договор, като този извод според ответника
следвал от анализа на приобщените по делото писмени и гласни
доказателства, които по този въпрос кореспондирали помежду си. Твърди се,
че ищецът не успял да проведе доказване на часовете труд, които следва да му
бъдат платени съобразно минималната действаща ставка в Б., както и че
ответното дружество било най-тясно свързано с последната държава, тъй като
било установено, че въззиваемият бил в правоотношения с търговци -
спедитори от различни държави. Представят се аргументи и съображения
срещу възраженията на въззивника, като се посочва, че командировъчните
разходи, начислени и платени на ищеца за периода на действие на трудовия
договор, били в общ размер на 58 047,08 лева, а размерът на дължимите
трудови възнаграждения на ищеца, ако се вземат предвид отработените
часове, за които работникът е бил осигурен, възлизал на 55 978 лева, от която
сума следвало да се приспаднат реално платените възнаграждения от 9 751
лева и 16 430 лева - изчислена сума от вещото лице, която обаче касаела
период от време, през което ищецът се намирал на територията на Б., като
така остатъкът от евентуално полагащото му се трудово възнаграждение бил
в размер на 29 796.75 лева. Вещото лице изчислило, че за периода от
01.09.2021 г. до 07.02.2023 г., съгласно Наредбата за служебни командировки
и специализации в чужбина, на ищеца се полагали 21 703.85 лева, но реално
били заплатени 58 047.08 лева. Така в крайна сметка работникът дори
получил в повече 6 547.20 лева, поради което правилно първоинстанционният
съд отказал да уважи исковата претенция, доколкото с нея ищецът
претендирал повторно заплащане на вече заплатения му труд, което
противоречало на принципа на добросъвестно осъществяване на трудовите
права и задължения, залегнал в чл. 8, ал. 1 КТ. Освен това се акцентира, че в
т. 3.5 от отговора към исковата молба било и релевирано възражение за
прихващане на търсената сума за дължимо и неплатено трудово
3
възнаграждение с изплатените командировачни разходи. Въззиваемият се
позовава на чл. 3, параграф 7 от Директива 96/71/ ЕО и практика на СЕС по
приложението на тази разпоредба, според която специфичните добавки,
свързани с командироването, се смятат за част от минималната заплата, освен
ако не са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са
били направени във връзка с командироването, като например пътни разходи,
разходи за храна, квартирни разходи, а според тази страна в процеса било
доказано, че в тежест на работодателя останали всички разходи, свързани с
пътуването и престоя на работника в чужбина. В тази връзка се предлага
извод, че изплатените суми от ответника представлявали допълнително
трудово възнаграждение, възможността за предоставянето на което била
уредена в чл. 6, ал. 1, т. 2 вр. чл. 13, ал. 1, т. 4 НСОРЗ. На основание чл. 266
ГПК се иска направеното с жалбата доказателствено искане да бъде оставено
без уважение като неоснователно.
В проведеното открито съдебно заседание във въззивната инстанция
въззивникът и неговият процесуален представител не се явяват, като е
представена молба, с която тази страна моли ход на съдебното заседание да
бъде даден в нейно отсъствие и едновременно с това поддържа изложените
във въззивната жалба възражения, като се навежда и възражение по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК. В хода на устните състезания процесуалните
представители на въззиваемата страна „Сашо Шпед“ ЕООД считат, че
първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен и
законосъобразен, като се подчертава, че от приобщения доказателствен
материал не следвал твърдения от жалбоподателя извод, че ответното
дружество било най-тясно свързано в своята дейност с К.Б. и че основният му
партньор бил DHL Б., поради което Районен съд - Петрич правилно не приел
за установено така претендираното фактическо положение. От проведената
съдебно-счетоводна експертиза се установявало, че на ищеца били заплатени
дори повече от претендираните суми. От тази страна също е релевирано
възражение за прекомерност срещу адвокатското възнаграждение, заявено за
възстановяване от въззивника.
Окръжен съд - Благоевград, Първи въззивен граждански състав, след като
прецени предметния обхват на сезиращата този съд въззивна жалба,
изложените в нея възражения и доводи, както и релевираните в отговора
към нея аргументи, съответно приобщените по делото доказателствени
4
средства, приема следното:
Районен съд - Петрич (след реализиране на процедурата по чл. 118, ал. 2 ГПК)
е сезиран с искова молба на ищеца С. С. С., ЕГН: **********, с постоянен
адрес в *********, действащ чрез адвокат Н. Т. И., срещу ответника “Сашо
Шпед” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище в *********, съдържаща
осъдителна съдебна претенция за заплащане на сума в размер на 5 001 лева
(от общо 65 975.81 лева), впоследствие изменена с молба от 26.02.2024 г. на
46 227.32 лева, представляваща разликата между паричната равностойност на
престирания от ищеца труд, в размер на 55 978.61 лева, и реално платеното
му от ответника трудово възнаграждение за процесния период 01.09.2021 г. -
07.02.2023 г. в размер на 9 751.29 лева. По делото са приети писмени
доказателства, изслушани са гласни доказателствени средства и е приета
съдебно-счетоводна експертиза. С атакуваното Решение № 114 от 28.03.2024
г. по гр. д. № 679/2023 г. на Районен съд - Петрич главно предявеният иск с
правно основание по чл. 121а, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ е отхвърлен
като неоснователен, като съдът е приел, че от изслушаните свидетелски
показания и проведеното експертно заключение се установявало по
категоричен начин, че ответникът работодател командировал ищеца за работа
в държави от ЕС и в Кралство В., но без предварително сключен договор с
търговец, базиран в тези държави. Ищецът извършвал транспортни услуги в
резултат на сключвани множество превозни сделки с различни спедитори, но
това се случвало след като ищецът вече бил командирован в чужбина. Освен
това, първата инстанция заключила, че за процесния период ответникът
платил на ищеца командировъчни разходи, които надхвърляли разликата
между изплатеното трудово възнаграждение и дължимото такова по
минималните ставки на К.Б., поради което присъждането на процесната сума
би представлявало нарушение на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ. Като
неоснователен е отхвърлен и евентуално предявеният иск с правно основание
чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като между страните бил налице сключен трудов
договор, на чиято база следвало да се разреши спорното правоотношение.
Настоящата съдебна инстанция, в изпълнение на правомощията си, залегнали
в разпоредбата на чл. 269 ГПК, намира атакувания първоинстанционен
съдебен акт да е постановен от надлежен орган с правораздавателна
компетентност, в установената за целта форма и в този смисъл да е валиден, а
5
и допустим, доколкото са съблюдавани всички абсолютни положителни
процесуални предпоставки и липсата на отрицателни такива, при
съобразяване на диспозитивното начало в процеса, рамкиращо предмета на
делото, по отношение на който се дължи произнасяне. Въззивната жалба е
подадена от легитимирана страна, чрез надлежно упълномощен за целта
процесуален представител, в законоустановения срок, като развитите в нея
оплаквания срещу правилността на решението подлежат на разглеждане по
същество, като в тази връзка съдебният състав към Окръжен съд -
Благоевград се мотивира както следва:
Между страните не е спорно обстоятелството, че на 01.09.2021 г. между тях
бил сключен трудов договор № 495 (прекратен на 07.02.2023 г.), по силата на
който С. С. се задължил да престира труд като шофьор на товарен автомобил
(над 12 тона) с ремарке, респ. полуремарке срещу основно трудово
възнаграждение в размер на 650 лева, като основната дейност на дружеството
работодател е извършване на международен превоз на товари, както и че
докато упражнявал тази трудова дейност ищецът бил транспортиран за
сметка на своя работодател до Завентам, К.Б., откъдето започвало
фактическото упражняване на трудовата функция, като там работникът бил
настаняван в специално пригоден за живеене апартамент. Представеното
допълнително споразумение анекс № 1 към трудов договор № 495 отразява,
че страните по трудовото правоотношение уговорили, че приложимите
правила за командироване следвало се определят съгласно действащото
българско законодателство. От проведената и изслушана съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорена от страните като необоснована, а и от приетите по
делото писмени доказателства (справки от НАП и МВР), е установено, че за
периода на действие на трудовия договор в масивите на агенцията по
приходите били установени общо 2 344 отработени часове (239 дни) от страна
на ищеца (декларация по образец 1, съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредба № Н-
13/17.12.2019 г.). Размерът на престирания от ищеца труд в полза на
ответника, изчислен по минималните ставки, действащи за периода в К.Б.,
възлизал на 55 978.61 лева, но по ведомости на работодателя заплатеното
нетно трудово възнаграждение в полза на работника С. С., за периода
01.09.2021 г. - 07.02.2021 г., възлизало на 7 499.35 (брутно трудово
възнаграждение от 9 751.29 лева), поради което съответно разликата между
паричната равностойност на престирания от ищеца труд, изчислена по
6
минималните ставки на К.Б., от една страна, и начисленото от ответника
брутно трудово възнаграждение, от друга, е в порядъка на 46 227.32 лева. От
експертизата се установява още, че за периода 04.10.2021 г. - 04.01.2023 г. по
банкова сметка на ищеца били заплатени 19 243.41 лева разходи за
задгранични командировки, а заедно със заплатените и работни заплати, тази
сума достигнала до 26 740.76 лева. Освен тази сума, от банковата сметка на
управителя на ответника “Сашо шпед” ЕООД в полза на С. С. били изплатени
и 38 803.67 лева, с основание на паричните преводи “работни заплати и
командировки”, поради което общата сума, която ищецът получил в периода
на действие на трудовото му правоотношение с ответника възлизала на 65
544.43 лева. От вещото лице е изчислено още, че на основание чл. 31 от
Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, на
работника се дължат (съгласно периодите на командироване, отразени в
представените по делото заповеди, издадени от работодателя) 21 703.85 лева,
но реално заплатените били 58 047.08 лева.
От фактическа страна, с оглед оплакванията във въззивната жалба, е спорно
дали дружеството въззиваем е изпълнявало основния предмет на своята
дейност в качеството си на подизпълнител на DHL Б., но подобно твърдение
не може да бъде установено за доказано. В тази връзка - от анализа на
представените писмени доказателства (заповеди за командироване),
изслушаните свидетелски показания (св. Д. Г., св. А. М.) и експертното
заключение (т. 2 и т. 3) става ясно, че ответното дружество е извършвало
транспортни курсове както в държави, които са членки на Европейския съюз -
Б., Ф., Н., така и във В., като подаването на заявките за самите транспортни
курсове се случвало чрез специално създадена интернет платформа, в която
транспортната фирма представяла своите оферти, които подлежали на
предварително одобрение от фирмите заявители. Вещото лице е
констатирало, че ответникът, видно от международните товарителници
съхранявани в счетоводството му, изпълнявал транспортни услуги за DHL
International (Bonn, Germany), DHL Freight, (Koln, Germany), DHL Worldwide
Network NV/SA (Diegem, Belgium), DHL Aviation (UK), DHL International
(Germany), от които контрагенти вещото лице установило осчетоводени
плащания за процесния период, поради което възражението на въззивника, че
първата инстанция достигнала до погрешното заключение, че работодателят
не осъществявал курсове единствено за DHL Belgium, е неоснователно. Оттук
7
насетне оплакванията на жалбоподателя са свързани с правните доводи,
изложени от първата инстанция и послужили за отхвърляне на предявените
искови претенции.
С приемането на разпоредбите на чл. 121а от Кодекса на труда (ДВ, бр. 105 от
2016 г., в сила от 30.12.2016 г.) законодателят е въвел изискванията на
Директива 2014/67/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 15 май 2014 г.
за осигуряване изпълнение на Директива 96/71/ЕО относно командироването
на работници в рамките на предоставянето на услуги и за изменение на
Регламент (ЕС) № 1024/2012 относно административно сътрудничество
посредством Информационната система за вътрешния пазар, както и се
въвеждат промени, прецизиращи текстовете, с които са въведени в
българското законодателство разпоредбите на Директива 96/71/ЕО на
Европейския парламент и Съвета от 19 декември 1996 г. (така изрично и
мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на КТ с дата на
постъпване в НС 02/12/2016 г. и вносител Министерски съвет). Допреди
влизане в сила на чл. 121а КТ е действаща нормата на чл. 121, ал. 3 КТ,
транспонираща изискванията на Директива 96/71/ЕО, която гласяла, че когато
срокът на командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга
държава - членка на Европейския съюз, в друга държава - страна по
Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в
Конфедерация Шв. е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за
срока на командировката поне същите минимални условия на работа,
каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи
същата или сходна работа в приемащата държава. Съгласно чл. 1 от
Директива 96/71/ЕО актът се прилага за предприятия, установени в държави-
членки, които в рамките на транснационалното предлагане на услуги
командироват работници на територията на друга държава-членка. В
параграф 3 от чл. 1 е указано, че директивата намира приложение, доколкото
предприятието командирова работници за своя сметка, под свое ръководство,
по договор, сключен между командироващото предприятие и страната, за
която са предназначени услугите, действаща в тази държава-членка, при
условие, че съществува трудово правоотношение между командироващото
предприятие и командирования (б. “а” от чл. 1, параграф 3). Или
прецизирането на вътрешните разпоредби, с които първоначално е
транспонирана Директива 96/71/ЕО, за което се сочи в цитирания по-горе
8
законопроект, с който е предложено създаването на чл. 121а КТ, е всъщност
възпроизвеждане на чл. 1, параграф 3 от Директива 96/71/ЕО в новите
разпоредби на чл. 121а, ал. 1- ал. 3 КТ, като eдинствено е премахнат
първоначално изискуемия срок за командироване от поне 30 календарни дни,
който следвало да бъде налице, за да се и прилагат минималните условия на
работа, установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или
сходна работа в приемащата държава (бел. сравни чл. 121а, ал. 4 КТ и чл. 121,
ал. 3 (отм.) КТ), с цел разширяване на социалната закрила на
командированите. А какви са тези минимални условия на работа е
конкретизирано в чл. 3 от директивата, сред които в б. “в” са и минималните
ставки на заплащане, като в същата разпоредба е и уточнено, че понятието за
минимални ставки на заплащане се определя от националното
законодателство и/или практика на държавата, на чиято територия се
командирова работникът. В мотивите към закона, с който е приет чл. 121а
КТ, още е посочено, че създаването на този законов текст е продиктувано от
необходимостта за ясно отграничаване дейността на предприятията,
осигуряващи временна работа, от дейността на другите работодатели,
доставчици на услуги. Предвид на така извършения анализ на отмененото и
действащо законодателство и политико-историческото и “съответно” (в
светлината на вторичното законодателство на ЕС) тълкуване на нормата на
чл. 121а, ал. 1 КТ, по мнение на настоящия съдебен състав, за да бъде
приложен редът за командироване на работници и служители в рамките на
предоставяне на услуги не следва сключването на договор между
командироващия работодател и ползвателя на услугите да предхожда самото
командироване, както е прието от страна на първоинстанционния съд. В
случая безспорно се касае за командировано лице по смисъла на чл. 4,
параграф трети от Директива 2014/67/ЕС от 15 май 2014 г. на Европейския
парламент и Съвета, което извършвало транспортни услуги както в К.Б., така
и в други държави-членки на Европейския съюз, а и във В.. А правилата на
отменените текстове на чл. 121, ал. 3 - 5 от КТ и тези в чл. 121а КТ на
практика касаят едни и същи изисквания - полагане на труд в държава -
членка по Споразумението за ЕИП, Конфедерация Шв. или държава-членка
на ЕС от страна на работник, в който случай се осигуряват минимални
условия на работа, установени за работници в приемащата държава, като
изходна база и на двата нормативни режима е именно Директива 96/71/ЕО.
9
Вярно е, че един от критериите, залегнали в директивата за нейната
приложимост, е наличието на договор, сключен между командироващото
предприятие и страната, за която са предназначени услугите. В хипотезата на
чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. “а” КТ е използван изразът въз основа на договор, като
буквалното тълкуване на тази норма действително може да наведе на извода,
че тези правила се прилагат, но само когато командироването в държава -
членка се случва на основа вече сключен договор между работодателя и
приемателя на услугата в чужбина. Не това обаче е идеята на чл. 121а КТ. Тя
е въведена с цел да се отстранят някои практически проблеми при
приложението на Директива 96/71/ЕО (видно от цитирания законопроект), а
не да се ограничи приложното й поле. Да се приеме обратното ще означава,
че режимът за командированите до 30.12.2016 г. (когато е отменена чл. 121,
ал. 3 КТ) е един, а след този момент - друг, при това по-неблагоприятен,
изискващ предварително нарочно оформление на търговските отношения,
каквато не е била целта на законодателя. На следващо място, видно от
съображение 4 към преамбюла на Директива 96/71/ЕО, че представянето на
услуги може да бъде под формата на извършване на работа от предприятие за
своя сметка и под свое ръководство, или по силата на договор, сключен между
това предприятие и страната, за която са предназначени услугите, или под
формата на наемане на работници и пр. Или достатъчно е, за да намери
приложение Директива 96/71/ЕО, да е налице предприятие, извършващо
транснационално предлагане на услуги, налагащо командироване на
работници в друга държава - член на ЕС, като по необходимост предлагането
на такива услуги на трети субект винаги се случва под формата на договорно
правоотношение, без да е необходимо този договор реално да е сключен
преди датата на командироване. В процесния случай наличието на такива
договорни правоотношения с множество търговци е доказано по делото. На
дружеството ответник е възлагана транспортна дейност до крайни точки в
различни държави, като същото е и осчетоводило заплатените му
възнаграждения по отделните облигационни връзки. Касае се в принципен
план за неформални договори, тъй като съгласно чл. 4 от Конвенцията за
международен автомобилен превоз договорът за превоз се установява с
товарителница, която представлява форма за доказване, защото съгласно изр.
второ от този текст нейната липса не засяга съществуването на договора. Ето
защо в случая приложение намират правилата на чл. 121а КТ и издадената
10
въз основа на нея Наредба за условията и реда за командироване и изпращане
на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, а не чл. 121,
ал. 1 КТ и Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина,
които имат различно приложно поле - когато приемащата държава не е част
от Европейския съюз, страна по Споразумението за Европейското
икономическо пространство или Конфедерация Шв. (така и Решение №
224/10.12.2019г. по гр. д. № 1056/2019г. на ВКС, 3-то Г.О.; Определение №
610 от 05.07.2022 г. по гр. д. № 4269 от 2021 г. на ВКС).
По дължимия размер на трудовото възнаграждение.
Съгласно чл. 121а, ал. 4 КТ (чл. 3 от Директива 96/71/ЕО) в случаите по ал. 1,
т. 1 за срока на командироването или на изпращането на работника или
служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа,
каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата
или сходна работа в приемащата държава, сред които безспорно е и
определяне на минимален размер на заплащане, установен в приемащата
държава (чл. 3, т. 1, б. “в” от Директива 96/71/ЕО). Съгласно чл. 3, т. 7 от
Директива 96/71/ЕО параграфи 1—6 не накърняват прилагането на условия за
наемане на работа, които са по-благоприятни за работниците, като
специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част от
минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване на
разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването,
като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи.
Междувременно е приета Директива (ЕС) 2018/957 на Европейския
парламент и Съвета от 28 юни 2018 г. за изменение на Директива 96/71/ЕО
относно командироването на работници в рамките на предоставяне на услуги,
като в чл. 3 от същата е указано, че държавите членки следва да прилагат
разпоредбите й, но считано от 30 юли 2020 г., като до тази дата следва да
приемат и публикуват законовите, подзаконовите и административните
разпоредби, за да се съобразят с тази директива. Досежно приложението на
тази директива за автомобилния транспорт е указано в чл. 3, т. 3, че същата се
прилага от датата на прилагане на законодателния акт за изменение на
Директива 2006/22/ЕО по отношение на изискванията за прилагане и за
определяне на специални правила по отношение на Директива 96/71/ЕО и
Директива 2014/67/ЕС за командироването на шофьори в сектора на
автомобилния транспорт. Този законодателен акт е Директива (ЕС) 2020/1057
11
на Европейския парламент и на Съвета от 15 юли 2020 година за определяне
на специфични правила във връзка с Директива 96/71/ЕО и Директива
2014/67/ЕС за командироването на водачи в сектора на автомобилния
транспорт и за изменение на Директива 2006/22/ЕО по отношение на
изискванията за изпълнение и Регламент (ЕС) № 1024/2012, като в чл. 9, т. 1
от нея е указано, че същата се прилага от 2 февруари 2022 г.
Съгласно повелите на Директива (ЕС) 2018/957 в чл. 3, т. 1 б. “в” на
Директива 96/71/ЕО терминът “минимална ставка” се заменя с
“възнаграждение” и e добавена нова б. “и”, която е в смисъл, че се дължат
добавки или възстановяване на разходи за покриване на пътни разходи,
разходи за храна и квартирни разходи на работниците, изпратени далеч от
дома по професионални причини. Указано е, че буква и) се прилага
изключително за пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи,
направени от командировани работници, когато от тях се изисква да
пътуват до и от обичайното им работно място в държавата членка, на чиято
територия са командировани, или когато са временно изпратени от своя
работодател от обичайното им място на работа на друго място на работа. За
целите на настоящата директива понятието „възнаграждение“ се определя от
националното право и/или практика на държавата членка, на чиято
територия е командирован работникът , и означава всички съставни
елементи на възнаграждението, които са задължителни по силата на
национални законови, подзаконови или административни разпоредби или на
колективни трудови договори или арбитражни решения, които в тази държава
членка са били обявени за общоприложими или се прилагат в съответствие с
параграф 8. Т. 7 към чл. 3 придобива следната редакция: специфичните
добавки, свързани с командироването, се смятат за част от възнаграждението,
освен ако са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са
били направени във връзка с командироването, като пътни разходи, разходи
за храна и квартирни разходи. Без да се засяга параграф 1, б. “з”, първа
алинея, работодателят възстановява на командированите работници такива
разходи в съответствие с националното право или практика, приложими към
трудовото правоотношение. Когато в реда и условията на работа, приложими
за ТО, не се посочва дали и кои елементи на специфичната добавка, свързана
с командироването, трябва да се изплатят като възстановяване на разходи, но
които фактически са били направени във връзка с него или които са част от
12
възнаграждението, тогава цялата добавка се счита за платена като
възстановяване на разходи. Изискванията на директивата са транспонирани в
българското законодателства, видно от §1а. (ДВ, бр. 6 от 22.01.2021 г.) от
Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставяне на услуги. Съгласно чл. 6, ал. 2 от
последната наредба работодателите не могат да договорят размер на
трудовото възнаграждение по чл. 2, ал. 2, т. 3 в по-нисък от установения
размер на основната работна заплата и допълнителните трудови
възнаграждения за същата или сходна работа в приемащата държава със
законови, подзаконови или административни разпоредби, колективни трудови
договори, арбитражни решения, обявени за общоприложими по съответния
ред.
На първо място - следва да бъде даден отговор на въпроса коя е приемащата
държава, чието законодателство следва да бъде ориентир за съда при
съблюдаване на минималните изисквания, на които трябва да отговоря
основният елемент от трудовото правоотношение, а именно - трудовото
възнаграждение, като правилно от страна на първоинстанционния съд за
такава е определена К.Б.. Сам в отговора към исковата молба ответникът
твърди, че в град Б. са ситуирани не малка част от неговите служители и
автомобили, като именно там се намирала и квартирата на ищеца, до която
бил превозван от страна на ответното дружество, и тъкмо там започвало
реалното упражняване на трудовите функции по транспорт на товари до
различни държави. В тази връзка са и приобщените гласни доказателствени
средства в лицето на св. Д. Г.. В конкретния случай за трудовото
правоотношение на ищеца “държава-членка на установяването” (по смисъла
на чл. 2, т. 8 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 на ЕП и Съвета от 21 октомври
2009 година за установяване на общи правила относно условията, които
трябва да бъдат спазени за упражняване на професията автомобилен
превозвач и за отмяна на Директива 96/26/ЕО на Съвет) е К.Б., а съгласно
заключението на вещото лице минималните ставки, действащи за процесния
период в тази държава, възлизали на 12.2105 евро за работен час. В хода на
първоинстанционното производството не са установени от страна на
работника конкретно положените от него часове на труд, като в тази връзка е
ангажирано доказателство, което отразява декларираните работни часове (в
общ размер на 2 344 часа) пред органите по приходите от страна на
13
работодателя (декларация по Наредба № Н - 13/17.12.2019 г.). На тази база
експертът е изчислил, че за периода на действие на трудовия договор се
дължи трудово възнаграждение, съобразно минималните изисквания,
залегнали в чуждото законодателство, в порядъка на 55 978.61 лева, а
размерът на начисленото брутно трудово възнаграждение от страна на “Сашо
шпед” ЕООД по ведомости е 9 751.29 лева (нетно възнаграждение - 7 499.35
лева). Разликата между двете суми е 46 227.32 лева, какъвто е и размерът на
исковата претенция. В същото време от приетата експертиза се установява
заплащане в полза на ищеца на 58 047.08 лева - за командировачни разходи,
като получаването на тази сума не е оспорено. Цялата сума, изплатена на С.
С., възлиза на 65 544.43 лева, която по мнение на този състав на съда
представлява основно и допълнително трудово възнаграждение по сключения
между страните трудов договор. Както бе посочено по-горе, както в
Директива 96/71/ЕО, така и в изменителната Директива (ЕС) 2018/957, е
прието, че специфичните добавки, свързани със самото командироване, се
смятат за част от минималната заплата (възнаграждението), освен ако не са
изплатени за възстановяване на разходите на работника по неговото пътуване
и настаняване, но съобразно предвижданията на националното
законодателство. Вътрешноправните разпоредби на КТ не са в колизия с тези
положения на европейското законодателство - според чл. 215, ал. 1 КТ пътни,
дневни и квартирни пари се дължат в полза на работника в хипотеза на
командироване по чл. 121, ал. 1 КТ, но при командироване по реда на чл.
121а, ал. 1 освен брутно възнаграждение, изчислено съобразно изискванията
на приемащата държава, работникът има право единствено на пътни пари (чл.
215, ал. 2 КТ). В процесния казус ответникът твърди, че пътните и
квартирните разходи били поемани от неговото предприятие, като в тази
връзка са ангажирани писмени доказателства (договор за наем) и свидетелски
показания, като това не се оспорва и от ищеца, който и сам не претендира
възстановяване на такива разходи, а видно от представения анекс № 1 към
трудовия договор, че такива не са и уговаряни, въпреки че чл. 2, ал. 2, т. 7 - 9
от Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на
работници и служители в рамките на предоставяне на услуги принципно
допуска такава възможност, като е друг въпрос дали тази разпоредба не е в
колизия с Кодекса на труда, който в този случай регламентира единствено
допълнително заплащане само на пътни пари, а Директива 2018/957 оставя
14
решението на този въпрос на националното законодателство, приложимо към
трудовото правоотношение - чл. 3, параграф 7 и съображение 19 от
преамбюла. В този смисъл са и редица произнасяния на ВКС (Решение №
224/10.12.2019г. по гр.д. № 1056/2019г. на ВКС, Решение № 10/24.01.2019 г.
по гр. д. № 2424/2018 г. на ВКС), където е прието че според чл. 121, ал. 3 - 5
(отм.) КТ не се дължат (не се включват) командировъчните плащания по
Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.
Посоченото тълкуване може да се съотнесе към актуалната редакция на чл.
121а, ал. 5 КТ, доколкото единствената разлика между последния текст и чл.
121, ал. 3 (отм.) е касателно установеният в последната разпоредба
минимален период на командироване, който следва да е налице, за да се
прилагат правилата за установяване на минимални стандарти, установени за
работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в
приемащата държава, а чл. 121, ал. 5 (отм.) е преформулирана в нормата на
чл. 215, ал. 2 КТ (това изрично е посочено на стр. 3 в мотивите към ЗИД на
КТ, публикуван в бр. 105 от ДВ. за 2016 г.). Логиката е ясна - работодателят
има задължение да подсигури заплащане, което е съобразено поне с
минималния стандарт на трудовите възнаграждения в приемащата държава,
поради което и предназначението на командировъчните пари отпада, тъй като
пред работника не са налице неудобства, които той понася, когато изпълнява
задача извън мястото на работа и местоживеенето си. Ето защо този състав на
съда приема, че общо заплатената сума по банкова сметка на ищеца от страна
на работодателя, вън от уговореното основно месечно възнаграждение,
съгласно условията на трудовия договор, представлява специфична добавка
(по терминологията на Директива 96/71/ЕО)/допълнително възнаграждение
(съгласно НУРКИРСРПУ), която е част от дължимото трудовото
възнаграждение, което има за цел да спази изискването за подсигуряване на
минимални условия на работа за командирования по смисъла на чл. 121а, ал.
4 КТ. Това че от страна на работодателя същите са осчетоводени като
командировачни разходи, поради което е допуснато нарушение на чл. 6, ал. 4
от НУРКИРСРПУ и осигурителното законодателство, не променя правното
естество на платените суми, още повече че договаряне на изплащане на
такива командировачни разходи между страните не е налице, а в
допълнителното им споразумение по чл. 2, ал. 1 от наредбата единствено е
релевирано общо препращане към разпоредбите на българския закон, който
15
от своя страна също поначало не поставя дължимост на такива суми, тоест
страните сами са изключили възможността за прилагане на по-благоприятен
режим, като още в самите заповеди също е уточнено, че се изплаща
допълнително възнаграждение, а разходите по командировка са изцяло за
сметка на “Сашо Шпед” ЕООД. Тоест онази предпоставка, изключваща
приложението на чл. 3, параграф 7 от Директива 96/71/ЕО - извършване на
фактически разходи от страна на работника във връзка с командироването, не
се твърди и не се доказва в производството, поради което се прилага общото
правило, определящо всички заплатени суми на работника като част от
единното трудово възнаграждение. В тази връзка следва също да се посочи,
че в Решение на СЕС от 8 юли 2021 г. по дело С - C‑428/19 г., в
обстоятелствената част към т. 2 от решението, е прието, че при спор относно
характера и естеството на предоставената надбавка в полза на шофьорите,
именно съдът е този, който следва да извърши необходимата проверка в това
отношение, с оглед на всички данни по делото, поради което възражението на
жалбоподателя, че предметът на делото неправилно бил разширен със
заплащането на тези суми е неоснователен, доколкото това е
правнорелевантен факт, който има отношение към основателността на
исковата претенция, наведен от страна на ответника с оглед възведената от
него линия на защита.
Само в допълнение, дори да се възприеме становището, че такива
командировачни разходи се дължат на основание чл. 121, ал. 1 КТ вр. чл. 215,
ал. 1 КТ, следва отново да се сподели крайният правен извод в решението, че
в крайна сметка работникът не е бил поставен в по-неблагоприятно
положение от работниците и служителите в чуждата държава, тъй като той е
получил както договорно възнаграждение, съобразно минималните ставки в
К.Б., така и командировачни разходи. Видно е от експертното заключение, че
пред НАП са декларирани 293 работни дни, всеки от по 8 часа, като по
становище на вещото лице в тази сума са включени и дните, в които ищецът е
бил в отпуск. От тези дни следва да бъдат приспаднати работните дни, в
които не е налице командироване, тоест ищецът се е намирал на територията
на Б., тъй като привилегированият режим на заплащане ще бъде налице само
когато работникът полага труд (съответно ползва платен отпуск) в периода на
реално командироване. При съвкупния анализ на данните в таблица № 2 и
тези в таблица № 10 от заключението, става ясно, че за периода май - юни
16
2022 г. ищецът се е намирал в Б. и е ползвал общо 18 дни право на платен
годишен отпуск, както и 7 дни през октомври 2022 г., като тези 25 дни са
включени в общо декларираните пред НАП 293 работни дни. Така реалните
работни часове в чужбина, съобразно представените в процеса доказателства,
са 2144, по отношение на които се дължи заплащане в Б. на сума в размер на
51 202.28 лева, от която следва да се приспаднат вече платените. Така
дължимото възнаграждение възлиза на 41 450.99 лева. Вещото лице е
посочило, че съобразно Наредба за служебните командировки и
специализации в чужбина се дължат 21 703.85 лева (при липса на данни по
делото за постигната уговорка за по-висок размер на командировачни
разходи), или общо 63 154.84 лева. За целия период работникът е получил
общо 65 544.43 лева, поради което първоинстанционният съд правилно е
приел, че не е налице нарушение на чл. 121а, ал. 1 КТ.
Срещу евентуално предявения иск конкретни възражения в жалбата не са
изложени, но доколкото съдът следи служебно за допустимостта на
предявените искови претенции, следва да се отговори на възражението на
ответника, че този иск е недопустим. В съдебната практика е изяснено, че
преценката дали ищецът може да защити правата си с друг иск е такава по
съществото на материалноправния спор, а не относно допустимостта на
исковата претенция по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Преценката дали ищецът може да
се ползва от реда за защита по чл. 59 от ЗЗД може да бъде извършена само с
решението по съществото на спора, тъй като съдът следва се произнесе по
възникването и съществуването на заявеното материално право, съответно да
прецени дали съществува друг ред за защита, а това налага да бъдат обсъдени
събраните по делото доказателства. В тази връзка първоинстанционният съд е
спазил материалния закон, като правилно е отхвърлил като неоснователен и
този иск, доколкото не се доказва осъществяване фактическия състав на
нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Предвид така изложените съображения и липсата на други оплаквания от
страна на жалбоподателя, решението на първоинстанционния съд следва да
бъде потвърдено. С оглед на този изход на спора в полза на въззиваемото
дружество се дължат разноски от страна на въззивника, тъй като
освобождаването от публичноправното задължение за внасяне на държавни
такси и разноски по сметка на съда, не освобождава изгубилата делото страна
от материалноправната й отговорност пред насрещната страна за
17
извършените от нея разноски (Решение № 67/03.04.2014 год. по гр.д.№
2944/2013 год. на IV г.о. на ВКС ). Въззиваемият претендира възстановяване
на адвокатски възнаграждения, заплатени от негова страна по банков път на
двама процесуални представители. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК обаче
заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение
за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска. След като страната е избрала да бъде представлявана
от двама пълномощници, то в нейна тежест следва да остане претендираният
адвокатски хонорар за един от представителите, тъй като тя е положила
грижа за своите интереси над дължимата такава, поради което уговореното в
повече остава за нейна сметка. От страна на въззивника е релевирано
възражение за прекомерност, което в случая е основателно. Зачитайки
решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд
е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само
след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен.
Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала
спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила
дължимата грижа, а уговореното в повече остава за нейна сметка
(Определение № 2995 от 13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 от 2024 г. на ВКС). С
изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се
концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното
дело, с неговия предмет, извършените процесуални действия в хода на
конкретното производство, наличието или не на допуснати за събиране нови
доказателства, броя на проведените съдебни заседания, като също така не
следва да се забравя, че се касае са строго квалифициран труд, полаган от
лице с юридическа правоспособност, което носи завишена отговорност за
своята дейност. Отнасяйки тези критерии към процесния случай - изготвен е
подробен отговор към въззивната жалба, като делото е приключило в едно
открито съдебно заседание, без приобщаване на нови доказателства, поради
което пред страната не са възникнали нови процесуални задачи, изискващи
допълнителна подготовка, като усилията на пълномощника в заседанието се
съсредоточили върху излагане на аргументи по съществото на спора.
Предметът на делото касае имуществено притезателно право с висока
материална стойност, като правната страна на спора изисква запознаване с
18
множество законови и подзаконови нормативни актове, в това число и с
вторични източници от правото на Европейския съюз, относими към
процесния казус. Ето защо настоящата съдебна инстанция приема, че в тежест
на въззивника следва да остане заплащането на адвокатско възнаграждение от
1 500 лева, вместо претендираните 2 000 лева, като този размер е справедлив
и обоснован, отговарящ на средния размер на паричните възнаграждения,
установен от пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с
подобна фактическа и правна сложност.
Така мотивиран, Окръжен съд - Благоевград, Първи въззивен граждански
състав, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 114 от 28.03.2024 г. по гр. д. № 679 от
2023 г. на РС - Петрич като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА С. С. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес в *********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК да ЗАПЛАТИ на „Сашо Шпед“ ЕООД, със
седалище и адрес на управление в *********, ЕИК: ********* съдебно-
деловодни разноски за настоящата съдебна инстанция в размер на 1 500
(хиляда и петстотин) лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19