Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 09.07.2020
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на седми юли през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с. Димитринка Костадинова при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 203 по описа за 2020
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 07.07.2019 г. по
гр.д. № 11029/18 г., СРС, І ГО, 31 с-в е признал
за установено, че Г.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***, Горна
Малина, с. Байлово дължи на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***,
Бизнес център „*****“, ет. 2 сумата от 12022,60 лева, представляваща неплатена главница по договор за кредит № 67226242601 от
08.02.2008г., сключен между М.И.С.и Г.С.С. и
„Райфайзенбанк България“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на „К.И.И.Б.“ ЕАД на 15.04.2014г. с договор за цесия, ведно със
законната лихва от 05.02.2010г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 1532,91 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 25.01.2009г. до 28.12.2009г.; 167,15 лева- наказателна лихва за периода от 25.02.2009г. до 04.02.2010г., за
които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 5630/2010г. по описа на СРС,
38-ми състав, като е отхвърлил предявения
иск за главница за разликата над сумата от 12022,60 лева до пълния предявен
размер от 12041,62 лева, предявения иск за възнаградителна
лихва за разликата над сумата от 1532,91 лева до пълния предявен размер от
1765,26 лева, предявения иск за наказателна лихва за разликата над сумата от
167,15 лева до пълния предявен размер от 453,22 лева. Осъдил е Г.С.С., ЕГН **********, с
адрес: ***, Горна Малина, с. Байлово да
заплати на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, Бизнес център „*****“, ет. 2 на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 789,29 лева, представляваща
разноски в заповедното производство и сумата от 601,64 лева, представляваща разноски в исковото производство съразмерно с
уважената част от исковете. Осъдил
е „К.И.И.Б.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес център „*****“,
ет.2 да заплати на Г.С.С.. ЕГН **********, с адрес: ***, Горна Малина, с. Байлово
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 30,72 лева, представляваща разноски в исковото производство съразмерно с
отхвърлената част от исковете. Разсрочил
е изпълнението на решението, като е постановил Г.С.С. да заплаща на „К.И.И.Б.“ ЕАД
месечни вноски в размер на 250 лева на всяко първо число на
съответния месец, считано от влизане в сила на съдебното решение до
окончателното изплащане на цялото задължение.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба и уточнението към нея от
ответника Г.С.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, Горна Малина, с. Байлово, чрез пълномощника по
делото адвокат К.И.,*** в частта на присъдената на ищеца главница за сумата над 10 215,55 лв. до размера на 12 022,60 лв. или за сумата от 1807,05 лв. и в частта с която ответникът Г.С.С. е осъден да заплати
законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението за ЗИ-05.02.2010
г. до окончателното плащане.
Относно размера на главницата се развиват доводи, че
предмет на договор а за цесия е вземането за сумата от 11 574,55 лв.,
която се формира от непогасена главница в размер на 10 215,55 лв. и юрисконсултско
възнаграждение от 1359 лв., а предмет на исковата молба е главницата от 12041,62 лв. Твърди, че е налице
противоречие с материалното право, тъй като приобретателят
не би могъл да има повече, отколкото му е дал праводателят.
Ето защо обжалва вземането за сумата над 1807,05 лв., представляваща разликата
между присъдената на ищеца главница и реално закупеното от него вземане по
Договор за банков кредит № 67226242601 от 08.02.2008 г. за сумата над
10 215,55 лв. до размера на 12 022,60 лв.
Относно присъдената лихва за забава, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на ЗИ-05.02.2010 г., твърди, че
началната дата е от датата на изискуемостта на последната падежна вноска на главницата и договорната лихва, а именно в
настоящия случай 25.07.2015 г. Съгласно чл.86 във вр.
с чл.84, ал.1 ЗЗД главницата се дължи ведно със законната лихва, но не от датата
на подаване на заявлението за издаване на ЗИ-в случая 05.02.2010 г., а от
настъпилата след това съгласно банковия договор дата на изискуемостта.
Относно присъденото юрисконсултско
възнаграждение в размер на 1359 лв. подробни мотиви са изложени в жалбата срещу
определението на съда по реда на чл.248 ГПК.
Ето защо моли съда да постанови решение, с което да
отмени процесното за сумата над 10 215,55 лв. до
размера от 12 022,60 лв., представляващо разликата между присъдената на
ищеца главница и реално закупеното от него вземане за главница по договор за
банков кредит, както и да бъде постановен начален момент на законната лихва
върху главницата, считано от 25.07.2015 г.-датата, на която е била последната
падежна вноска по процесния банков договор предвид
доказаната по делото липса на предсрочна изискуемост на кредита. Претендира
разноски за настоящето производство.
Въззиваемото дружество „К.И.И.Б.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес център „*****“,
ет. 2, чрез упълномощения от представляващите дружеството Й.О.и П.Я.П.прокурист
З.Н.П.и чрез пълномощника по делото юрисконсулт К.Т., със съдебен адрес:***,
Бизнес център „*****“, ет. 2 оспорва въззивната
жалба. Претенидра разноски за настоящата инстанция
във вид на юрисконсултско възнаграждение в размер на
300 лв.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, като на основание чл.269 ГПК, процесното решение е валидно и допустимо, поради което
следва да бъде разгледано по същество.
Предявени са искове с
правно основание с чл.415 от ГПК, вр. с чл.422, ал.1 ГПК, вр. с
чл. 430, ал. 1 и ал.2 ТЗ.
Ищецът Райфайзенбанк България“ ЕАД твърди, че сключило с
ответника Г.С.С. договор за банков кредит от
08.02.2008 г. за потребителски нужди, като банката изпълнила своите задължения
по договора, превеждайки на кредитополучателя сумата от 13 045,13 лв. Срокът за
издължаване на кредита бил до 25.07.2015г., считано от датата на неговото
усвояване с уговорена възнаградителна лихва по чл. 4
от договора в размер на 14,90%. Лихвата представлявала сбор от стойност на
банковия ресурс (СБР) за лева плюс 8,65 пункта надбавка годишно. Лихвата се
начислявала от датата на усвояване на кредита на база 360 дни годишно за
реалния брой дни на ползване на сумата по кредита. Кредитът се връщал на 90 анюитетни вноски, като при забава в плащането на анюитетна вноска или част от вноска се дължала наказателна
лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12 процентни пункта,
съгласно чл. 4.4 от договора. Поради забава в погасяването на вземанията -
неплащане на анюитетни вноски повече от 150 дни - и
на основание чл. 60, 2 ЗКИ кредитът бил обявен за предсрочно изискуем. От този
момент и целият непогасен размер на вземанията по договора станал изискуем.
Дължимият остатък от главницата бил в размер на 12041,62 лв. Дължима била и договорна възнаградителна
лихва за периода 25.01.2009г.-28.12.2009г. в размер на 1765,26 лв., както и наказателна лихва за периода
25.02.2009г.-04.02.2010г. в размер на 453,22 лв.
На 05.02.2010 г. банката подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК за
посочените суми. На 09.02.2010 г. били издадени заповед за изпълнение и
изпълнителен лист за заплащане на посочените по-горе суми. Вземанията по
договора били прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 15.04.2014г. Ищецът
бил упълномощен от цедента-банка да съобщи
прехвърлянето на ответника, което и сторил. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
ответникът възразил, поради което ищецът цесионер
предявява искове за признаване за установено в отношенията с ответника, че
последният дължи посочените суми.
Ответникът Г.С.С. оспорва исковете, като оспорва да е налице предсрочна
изискуемост, размера на задълженията. Твърди погасяване на част от задълженията
с плащане в рамките на изпълнителния процес. Оспорва договорът за цесия да е
породил действие и да му е съобщен преди връчването на исковата молба и
приложенията за отговор. Моли за отхвърляне на предявените искове.
Относно фактическата
обстановка, СГС препраща към подробно развитата от първата инстанция фактическа
обстановка.
Приема, че по делото е
безспорно, че М.С.и Г.С. са сключили договор за банков кредит с „Райфайзенбанк
България“ ЕАД на 08.02.2008 г. СГС също приема, че от представените по делото
писмени доказателства се установява, че Банката не е упражнила надлежно правото
си да обяви кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението по
чл.417 ГПК, тъй като изявлението на кредитора, че прави кредита предсрочно
изискуем, не е достигнало до длъжника.
Настоящата инстанция също
приема, че въпросът за настъпването на
предсрочната изискуемост се явява ирелевантен по
отношение на предявените претенции за главница и договорна възнаградителна
лихва, тъй като договорът е сключен с краен срок на погасяване 25.07.2015 г. С
настъпване на крайната дата на плащане, всички вземания са станали изискуеми. С
даденото разрешение в ТР № 8 от 02.04.2019 г. на ВКС по тълк.
д. № 8/2017 г., ОСГТК, предсрочната изискуемост няма отношение към основанието
на претенцията. Настъпването й не променя момента на изискуемост на вече падежираните преди обявяването й на длъжника вноски.
Въззивната жалба се явява неоснователна и в
частта, за сумата от 1 807,05 лв., представляваща част от главницата за
сумата над 10 215,55 лв. до размера на 12 022,60 лв. Доводите са във
връзка с разликата във вземането, предмет на Договора за цесия от 15.04.2014
г.-11 574,55 лв. и предмета на исковата молба-главница-12 041,62 лв. Доводите
са, че цедента е прехвърли на цесионера
вземане в по-голям размер от това, на което е реално кредитор. Както е
посоченото в приетата по делото ССЕ, разминаването в стойностите се състои в
обстоятелството, че ЗИ на парично задължение е издадена на 09.02.2010 г., а
договорът за цесия е от 15.04.2014 г., период през който са постъпвали плащания
по образуваното към онзи момент изп. дело № 74/2010
г. по описа на ЧСИ Н.К., рег № 789 при КЧСИ. Приложено
е ксерокопие от ИЛ от 09.02.2010 г. по ч.гр.д. № 5630/2010 г. на СРС, 38
състав, издаден срещу въззивника, в който има
съответните отбелязвания на постъпилите суми за погасяване на задължението. В т.9 от т.р. № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК е прието, че „В производството по чл. 422, респ. чл. 415,
ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес,
като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането
чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист
въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес". Фактите, относими към погасяване на задължението и взети предвид от
съда в исковото производство, са такива, свързани с доброволното погасяване на
вземането от длъжника извън изпълнителното производство. Под "доброволно
погасяване на вземането" се имат предвид плащания от длъжника на кредитора
/без сумите първоначално да са постъпили по сметката на съдебния изпълнител/,
както и осъщественото погасяване чрез други погасителни способи - прихващане,
даване вместо изпълнение, опрощаване. В
настоящия
случай в отговора на исковата молба са изложени твърдения само за събрани по
принудителен ред суми. Представените
по делото доказателства-удостоверения от ЧСИ и приетата ССЕ, също установяват,
че сумите са постъпили при ЧСИ, който ги е превел към взискателя,
поради което същите
са събрани по принудителен ред и не следва да бъдат взети предвид от съда с
оглед задължителните указания, дадени с цитираното Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. Не е налице неоснователно обогатяване от страна на цесионера. С първоинстанционното
решение се признава за установено, че ответникът Г.С. дължи на „К.И.И.Б.“ ЕАД сумата от
12 022,60 лв. неплатена главница по Договор за кредит № 67226242601/08.02.2008
г., ведно със законната лихва, възнаградителната
лихва, наказателната лихва, за които суми е издадена ЗИ на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 5630/2010 г. по описа на СРС,
38 състав.
По повод постъпила молба по чл.248 ГПК от ответника за изменение на
решението в частта на разноските, с определение от 24.10.2019 г., СРС, І ГО, 31
състав по гр.д. № 11029/2018 г. е оставил без уважение молба от 15.08.2019 г.,
подадена от Г.С.С.
за изменение на решение от 07.07.2019 г., постановено
по гр.д. № 11029/2018 г. на СРС, ГО, 31 състав в частта на разноските.
Определението е обжалвано с частна жалба от Г.С.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, Горна Малина, с. Байлово, чрез пълномощника по
делото адвокат К.И.,***. В него се изразява несъгласие с присъдения размер на
разноските в заповедното производство, досежно
определеното юрисконсултско възнаграждение. Сочи се,
че разноските за юрисконсултско възнаграждение по
съдебното производство следва да бъдат определени от съда съобразно нормата,
действаща към датата на постановяване на решението и приключване на съдебното
дирене-редакцията на чл.78, ал.8 от ГПК от ДВ, бр.8/2017 г. Като процесуална,
нормата на чл.78, ал.8 ГПК е приложима по отношение на всички извършени към
момента на постановяване на окончателния съдебен акт действия. Съгласно чл.26
от Наредбата за заплащането на правната помощ, размерът на възнаграждението по
заповедното производство е от 50 до 100 лв., поради което за настоящето
производство следва да бъде определен размер на юрисконсултско
възнаграждение от 50 лв., а определеният размер от 535 лв. да бъде отменен. Освен
това е установено, че още преди да цедира дълга, в
хода на изпълнителното производство „Райфайзенбанк/ България“ ЕАД, праводател на ищеца, е получил погасяване на разноски за ДТ
по заповедното производство още преди подаване на исковата молба. Липсва правно
основание ответникът да понася разноски в по-голям размер и да ги дължи два
пъти.
Сочи, че неправилно е определен и общо дължимия размер на разноските
според уважената и отхвърлената част от иска. Счита, че на ищцовата
страна за двете производства/исково и заповедно/ се следва сумата от 831,41 лв.
Моли съдът да отмени обжалваното определение и да измени решението в частта на
присъдените разноски, като бъдат определени такива в посочения размер.
Претендира разноски за настоящето производство.
Ответникът по частната жалба К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес център „*****“, ет. 2,
чрез упълномощения от представляващите дружеството Й.О.и П.Я.П.прокурист З.Н.П.и
чрез пълномощника по делото юрисконсулт К.Т., със съдебен адрес:***, Бизнес
център „*****“, ет. 2 оспорва същата. Претендира разноски за това производство.
СГС
намира частната жалба за процесуално допустима, а по същество неоснователна.
По приложението на чл.78, ал.8 ГПК е налице
трайно установена практика, а именно определение
№ 93 от 01.02.2018 г. по к. ч. т. д. № 3056/2017 г. на ВКС, II т. о.,
определение № 50 от 07.02.2018 г. по к. т. д. № 645/2017 г. на ВКС, II т. о.,
определение № 210 от 26.10.2017 г. по ч. гр. д. № 1316/2017 г. на ВКС, I г. о.,
определение № 46 от 22.02.2017 г. по т. д. № 637/2016 г. на ВКС, I т. о.,
определение № 570 от 04.10.2017 г. по т. д. № 1217/2017 г. на ВКС, II т. о.,
определение № 291 от 26.09.2017 г. по т. д. № 60352/2016 г. на ВКС, III г. о.,
определение № 335 от 20.06.2017 г. по ч. т. д. № 1186/2017 г. на ВКС, II т. о.,
като нормата е процесуална и с оглед нейното незабавно действие тя е приложима
по отношение на всички неизвършени към този момент действия.
Релевантният момент, към който следва
да се определят
по размер дължимите по чл.78, ал.8 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство е към момента на постановяване на заповедта от заповедния съд,
тъй като с нея се постига
търсената със заявлението защита и съответно се осъществяват
предпоставките на чл.78, ал.8 от ГПК
за това производство. В настоящия казус, към момента на произнасянето на заповедния съд-09.02.2010г. е действала
предходната редакция на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, съгласно която "в полза на юридически
лица и еднолични търговци се присъжда
и адвокатско възнаграждение, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Тази редакция не определя
граници на размера на възнаграждението , нито препраща изрично
към друг нормативен акт по този въпрос.
Независимо от това, квалифицирането на възнаграждението като "адвокатско" означава, че за
определянето му е била приложима Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. При тези данни законосъобразно са определени разноски за
заповедното производство от 535 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. Размерът на държавната такса е 285,20 лв., като общо сумата е 820,20
лв., която отнесена към уважената част от исковете /0,96231/ възлиза на определената от 789,29
лв.
Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК в редакцията й към момента на
постановяване на решението по исковото
производство, "в полза на юридически
лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако
те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния
вид дело, определен по реда
на чл.37 от Закона за правната
помощ." От
своя страна, този нормативен текст препраща към наредба на
Министерския съвет. Това е Наредбата за за
плащането на правната помощ,
съгласно чл. 25, ал. 1 от която
"за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв."
При определяне на разноските за исковото производство съдът е взел
предвид доплатената държавна такса, таксата за вещо лице и е определил юрисконсултско възнаграждение от 100 лв., при което и
съобразно уважената част от исковете/0,96231/ размерът е посоченият от 601,64
лв.
Разноски за
производството по чл.248 ГПК не се дължат.
Съгласно нормата на чл. 81 ГПК,
с всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се
произнася по искането за разноски. Определението по чл. 248 ГПК няма характер
на акт по чл. 81 ГПК, тъй като с него не се решава материалноправен
или процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно
производство. От друга страна изменението или допълването на основния съдебен
акт не е предпоставено от поведението на другата
страна, за да възникне за нея право на разноски. Затова и направените от
страните разноски в производството по чл. 248 ГПК не подлежат на възмездяване-
виж Определение № 97 от 25.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 987/2014 г., I т. о.,
ТК, Определение № 230 от 13.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4631/2014г., І ГО, ГК
и т.н.
Ето защо решението следва да бъде потвърдено в
обжалваната част, както и определението, постановено по реда на чл.248 ГПК.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
Предвид изхода на спора, за въззиваемото
дружество се следват разноски за юрисконсултско
възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 07.07.2019 г.
по гр.д. № 11029/18 г. на СРС, І ГО, 31 състав в обжалваната част, както и определение от 24.10.2019 г., с което СРС, І ГО, 31 състав по гр.д. №
11029/2018 г. е оставил без уважение молба от 15.08.2019 г., подадена от Г.С.С. за изменение на решение от 07.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 11029/2018 г. на СРС, ГО, 31 състав в частта на
разноските.
ОСЪЖДА Г.С.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, Горна Малина, с. Байлово, чрез пълномощника по
делото адвокат К.И.,*** да заплати
на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес център „*****“, ет. 2, чрез упълномощения от
представляващите дружеството Й.О.и П.Я.П.прокурист З.Н.П.и чрез пълномощника по
делото юрисконсулт К.Т., със съдебен адрес:***, Бизнес център „*****“, ет. 2 направените разноски за настоящата инстанция във вид
на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Решението, включително и в частта, в която има характер на определение, е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.