Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
Д.
КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Анелия Груева, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 8608 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 04.05.2020г.,
постановено по гр.д. № 31155/2017г. на СРС, ГО, 52 състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.С.Ш. и Д.С.Ш. обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за заплащане
на сумата от 1 551, 73 лева - главница, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода от
м.05.2014г. до м.04.2016г. в имот с адрес: гр. София, жк “*******, абонатен
номер 048925, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 259, 52 лева –
законна мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2014г. до 27.04.2017г.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за допуснати
от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
изразяващи се в изготвянето на непълен доклад по делото. Конкретно се твърди,
че съдът не е указал как се разпределя доказателствената тежест между страните
относно подлежащите на доказване факти и за кои от тях ищецът не сочи
доказателства. Освен това се поддържа, че първоинстанционният съд се е
произнесъл извън предмета на спора, тъй като ответникът Д.Ш. не е подал отговор
на исковата молба, поради което следва да се приеме, че не оспорва твърденията,
че е клиент на топлинна енергия за процесния имот. Независимо от това съдът е
приел, че ищцовото дружество не е провело пълно и главно доказване на
основанието на заявените претенции. По отношение на ответницата К.Ш. се
навеждат доводи, че в подаденото от нея становище по делото не е релевирано
възражение, че тя не е потребител на топлинна енергия за топлоснабдения имот,
нито е оспорила факта на доставка на топлинна енергия в претендираното
количество. Счита, че по делото е установено по несъмнен начин, че ответниците
са клиенти на топлинна енергия, поради което прави искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат
в пълните им размери.
Въззиваемият Д.С.Ш. не е подал отговор на въззивната
жалба.
Въззиваемата К.С.Ш. оспорва въззивната жалба по
съображения, че претендираното вземане е погасено чрез плащане.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявените искове,
тъй като не са ангажирани доказателства той да е собственик или вещен ползвател
на процесното жилище.
Изводите на настоящия съдебен състав съвпадат изцяло с
тези на СРС по следните съображения:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Настоящият съдебен състав счита оплакванията във
въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение на нормата на чл. 153 от ГПК от първоинстанционния съд при определяне на предмета на спора за
неоснователни. Безпротиворечива е съдебната практика /която се споделя от
въззивния съд/, че липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок на
исковата молба прави иска основателен или че освобождава ищеца от
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК. По тези съображения последиците
от разпределението на тежестта на доказване и отнасянето във вреда на носещия
тежестта на доказване неустановяването на посочения правопораждащ
претендираното право факт, не превръща безспорно между страните обстоятелство в
спорно /в какъвто смисъл са доводите във въззивната жалба/. В конкретния случай
ответникът Д.Ш. не е подал отговор на въззивната жалба, а ответницата К.Ш. е
заявила възражение за погасяване на част от вземането чрез извършено от нея
плащане. Това процесуално поведение обаче не освобождава ищеца от доказателствената
тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК да установи по реда на пълното и главно
доказване всички правопораждащи претенцията му юридически факти. Неподаването
на отговор от ответника, респ. подаването на такъв след срока, не освобождава
ищеца от процесуалното му задължение съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК
да докаже, и то при условията на пълно и главно доказване, правопораждащите
вземането му факти, след като няма признание на иска, респ. отделени като
безспорни и ненуждаещи се от доказване факти с доклада по делото. Липсата на
изразено становище по предявения иск от ответника не е равнозначно на
признаване на иска, респ. на определени факти от значение за спорното право. В
този смисъл е и трайната практика на ВКС /решение № 27 от 16.04.2014г. по т.д. № 1893/2013г., ТК, ІІ
ТО, решение № 67 от 06.07.2010г. по т.д. № 898/2009г., ТК, І ТО
и др./ - неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не лишава ответника от
възможност да оспори исковете, нито освобождава ищеца от доказателствената
тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и от задължението да установи
правнорелевантните факти, на които основава исковата си претенция. Поради това
правилно с атакуваното решение СРС е приел, че наличието на договорни отношения
между страните не е безспорен факт и подлежи на установяване от ищцовото
дружество в условията на пълно и главно доказване.
По тези съображения се налага извод, че макар в случая
ответниците да не са депозирали отговор на исковата молба, това не отменя
задължението на ищеца да проведе доказване на предпоставките за възникване на
паричното му вземане, вкл. твърдението за наличие на договорно правоотношение
между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди.
Тежестта да докаже този факт изрично му е указана от въззивния съд с
определението за насрочване на делото /при надлежно въведени оплаквания във
въззивната жалба за непълен доклад/, но въззивникът не е предприел никакви
процесуални действия във връзка с дадените указания.
На етапа на въззивното производство основният спорен
въпрос е свързан с установяване на пасивната материална легитимация на ответниците.
По така очертания правен спор настоящият съдебен състав приема следното:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно
решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В настоящия случай въззивният съд изрично е указал на
въззивника, че не сочи доказателства за установяване на твърдението си за
съществуване на облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия, включително и че не сочи доказателства да е изпълнен фактическият
състав на клаузата по чл. 64 от Общите условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди, с оглед заявеното твърдение, че ответниците са държатели на
имота въз основа на облигационно правоотношение по договор за наем. Такива
доказателства не са ангажирани и след дадените изрични указания в този смисъл.
С оглед изложеното и предвид процесуалното бездействие на ищцовото дружество във
връзка с разпределената доказателствена тежест се налага извод, че съдът следва
да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факт е останал
недоказан.
От представеното по делото писмо от 17.02.2017г. от
Столична община, район Искър се установява, че процесният имот е собственост на
Столична община и ответниците Д.Ш. и К.Ш. са наематели на същия. Не е спорно и
обстоятелството, че ответниците са ползвали жилището през процесния период въз
основа на възникналото облигационно правоотношение със собственика на имота. Предвид
елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че
договорно отношение по продажба на топлинна енергия с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ, е възникнало между ищеца и собственика на
топлоснабдявания имот. Обстоятелството, че действителният ползвател на услугата
е трето лице /в случая ответниците при заявено твърдение, че са държатели на
облигационно основание/, не обуславя извод за възникването на договорно
правоотношение с него при липса на данни, че между ответника и доставчика е
сключен изричен писмен договор за продажба на топлинна енергия за процесния
обект. Собственикът или титулярът на вещното право на ползване върху имот в
сграда в режим на етажна собственост по презумпция на закона се смята за
потребител на топлинна енергия. Такава законова презумпция обаче не е
предвидена по отношение на държателите на имота въз основа на облигационно правоотношение.
Действително, Общите условия за продажба на топлинна енергия предвиждат
възможност качеството потребител, съответно клиент на топлинна енергия, да може
да се придобие и от наемател на имота. За същото обаче, съобразно чл. 64, ал. 1
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД
***, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/ 03.02.2014г., следва да има изрично
съгласие на собственика на имота в нотариално заверена форма. Такова съгласие
по делото не се твърди, че е дадено от собственика на имота Столична община,
нито са ангажирани доказателства за същото. Ищецът не е ангажирал доказателства
и за сключването на изричен писмен договор с третото ползващо се лице /наемател
на топлоснабдения имот/ за доставка на топлинна енергия. Установяването
единствено на факта, че е открита
индивидуална партида на ползвателя, без да е ясно дали това е станало
служебно или въз основа на искане, съответно по чие искане, не може да обоснове
извод за възникването на договорно правоотношение между страните. Необходимо е
по делото да се ангажират доказателства, че ответникът е направил
изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на негово име въз основа
на копия от документи, удостоверяващи правото на собственост на топлоснабдения
имот, като единствено това заявление би представлявало по своето правно
естество предложение за сключване на
договор за доставка на топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД.
По изложените съображения се налага извод, че предявените
искове – както за главница, така и за акцесорното вземане за обезщетение за
забава в размер на законната лихва, са неоснователни. Ответниците не са носители
на задължения за исковия период по отношение на топлоснабдявания имот поради
обстоятелството, че между страните не съществува договорно правоотношение за
доставка на топлинна енергия.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, но предвид липсата на доказателства за сторени разноски в
производството, такива не следва да се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81709 от 04.05.2020г., постановено по гр.дело № 31155/2017г. по описа на СРС, ГО, 52 състав.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач "Н." ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.