№ 395
гр. В., 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 19 СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Кристиана Кръстева
при участието на секретаря Диана Н. Найденова
като разгледа докладваното от Кристиана Кръстева Гражданско дело №
20243110105549 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Д. Ж. К., ЕГН **********, с
адрес гр. В., ул. „З." **** срещу „С. - К.“ АД, ЕИК ***** със седалище и адрес на
управление гр. Ш., пл. О. ****, иск с правно основание чл. 26, ал. 4 вр. ал. 1, предл. 1-во, а в
евентуалност предл. 2-ро, евентуално предл. 3-то от ЗЗД за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 20 вр. чл.17 и чл.19 от договора за потребителски кредит – кредитна линия
№ 585130 от 12.12.2019г. поради противоречието й със закона, евентуално поради неговото
заобикаляне, евентуално поради противоречието й с добрите нрави.
Исковата претенция се основава на следните фактически твърдения: Твърди се,
че по силата на сключен между страните договор от разстояние № 585130 от 12.12.2019г. по
смисъла на ЗПФУР на ищеца – кредитополучател е предоставена сумата от 200лева.
Уговорено било заетата сума да бъде върната в срок от 12 месеца. Договорен бил лихвен
процент в размер на 36% и годишен процент на разходите - 42.58%. Поддържа се, че в чл.17
от процесния договр страните уговорили в 3-дневен срок от подписването на сделката
ищецът да обезпечи кредита чрез солидарен длъжник или поръчител, който да отговаря на
изискванията по чл.19 от договора, или банкова гаранция. В чл. 20 било разписано, че при
неизпълнение на това задължение от страна на кредитополучателя, последният ще дължи
неустойка в размер на 0,9% от стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на
всеки транш. Твърди, че процесната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, тъй като ще се равнява на 328.5%; Отделно от
горното ответникът се стремял да заобиколи забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
последният изначално е очаквал ищецът да не изпълни задължението за осигуряване на
лично обезпечение и банкова гаранция и е следвало да го включи при формирането на ГПР.
Излага се, че заобикалянето на закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК представлявало самостоятелно
основание за нищожност на договора. Сочи се, че договорът бил нищожен и поради
накърняване на добрите нрави, тъй като възнаградителната лихва надхвърляла повече от пет
пъти размера на законната лихва, което обуславяло липсата на еквивалентност в насрещните
престации.Моли предявения иск да бъде уважен, както и да се присъдят сторените в
производството разноски.
1
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който исковата
претенция се оспорва, като неоснователна. Не оспорва, че между страните е сключен
процесния договор, с предмет заета сума в размер от 200лева. Сочи, че срещу ползването на
заетата сума ищецът се задължил да заплаща възнаграждение, чийто размер не е прекомерен.
Оспорва твърденията за нищожност на клаузата за неустойка. Излага, че макар и да е
договорена, неустойката не е начислена и не е събирана от ищеца. Твърди, че договорът е
валиден и годно е породил своите правни последици. Клаузата нито противоречи на закона,
нито го заобикаля. Не противоречи и на добрите нрави. Моли за отхвърляне на претенциите
и присъждане на сторените в производството разноски.
В с.з. ищецът и ответникът редовно призовани не изпращат представители. С
нарочни молби до съда поддържат исковата молба и отговора.
По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Между страните е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че същите са
сключили за потребителски кредит – кредитна линия № 585130 от 12.12.2019г. от разстояние
по ЗПФУР.
Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в
определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключен е при действието на
ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в
потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи
служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС.
За успешното провеждане на предявените искове ищецът следва да установи по
несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че между него и ответника е
сключен договор за потребителски кредит, в разрезр с императивните правила за поведение,
нормативно регламентирани в ЗПК и ЗЗП, респективно при заобикалянето на тези правила и
че същият противоречи на добрите нрави. Ответникът следва да проведе насрещно
доказване по тези факти, включително следва да установи по несъмнен начин, че договорът
е с валидни клаузи, както и да докаже всички свои правоизключващи, правоотлагащи и
правоизменящи възражения.
От съдържанието на ангажирания договор се констатира, че с договора на
кредитополучателя е предоставена сумата от 200лева. Уговорено било заетата сума да бъде
върната в срок от 12 месеца. Договорен бил лихвен процент в размер на 36% и годишен
процент на разходите - 42.58%. Съгласно чл. 17, ал. 1 от договора в срок до 3 дни от
сключването на договора кредитополучателят е поел задължението да осигури обезпечение
– трето лице, което да поеме задълженията по договора като солидарен длъжник или
поръчител или да представи банкова гаранция, като при бездействие от негова страна
същият дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, съгласно чл. 20 от
договора.
Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по
занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на
информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо
изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/, като след анализ на данните има възможност да прецени
дали да сключи договора или да откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/. В случая
осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т.е.
кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил
кредита. Така, поставяйки изискване за последващо осигуряване на поръчител/солидарен
длъжник или банкова гаранция, без дори да е налице неизпълнение от страна на
2
кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска от лошата си
преценка в тежест на длъжника. Следва да се отбележи също, че да се вменява на
кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител/солидарен длъжник не е
заемател или поръчител по друг кредит с кредитора "Стик кредит" АД, който сам разполага
с тази информация, се намира в противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази
информация кредитополучателят би могъл да получи много по-трудно от кредитодателя,
който с оглед предмета на дейността си, има необходимите знания и умения, за да извърши и
сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на
кредитополучателя, съчетано с определянето на изключително кратък срок за изпълнението
им, води до извод, че клаузите на чл. 17, ал. 18 и чл. 19 от договора са предвидени по начин,
който да възпрепятства длъжника да ги изпълни и единствената им цел е да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката по чл. 20 от договора. Дори само поради тези
особености на естеството на задължението, което обезпечава, неустойката накърнява
добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД /така т. 3 на ТР № 1
от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.
На следващо място, при анализа на клаузата за неустойка, настоящият съдебен състав
намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен
ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение,
което е още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави.
Главното задължение на заемателя по договора за кредит е да върне заетата сума и да плати
уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. В случая не е
налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не гарантира възстановяване на
вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни
точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от
вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение
и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото
към момента на изтичане на предвидения тридневен срок за обезпечаване на задължението
по кредита, кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй като
дори първата погасителна вноска още не е била дължима. Очевидно е в случая, че
неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в никакво отношение с изпълнение
или неизпълнение на задължението на кредитополучателя да върне заетата сума. Включена
по този начин като падежно вземане /арг. от чл. 20 от договора/, претендираната сума по
правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към възнаградителната лихва и на
практика съставлява част от печалбата на кредитодателя, което е единствената цел на
начисляването й.
На следващо място, по посочения начин се заобикаля законът и по –конкретно чл. 33,
ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка
в полза на кредитора всъщност се обезпечават вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната
лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да
отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Ето защо настоящият съдебен състав счита за основателно наведеното в исковата
молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11, т. 10 от ЗПК и заобикаляне
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорената неустойка по чл. 20 вр.
чл. 17 от договора, съставлява скрит добавък и следва да бъде включена в годишния процент
на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи/, като в ал. 4 от цитирания законов текст е посочен неговият
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В случая макар да е
уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължението,
3
с неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по
кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля
посочения в договора – 42.58%. Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната
норма на чл. 22 от ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Крайният извод на съда е за недействителност на чл. 20 вр. чл. 17
и чл. 19 от договора за потребителски кредит от 12.12.2019г г., на основание чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 4 вр. ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
По отношение на останалите възражения за нищожност, заявени в евентуалност
съдът не дължи произнасяне. / така в решение № 198/10.08.2015г., четвърто гражданско
отделение, гр.д. № 5252 по описа за 2014 година на ВКС/.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски. Представен е списък по
чл.80 ГПК, съобразно който се претендират разноски за държавна такса, като платената в
настоящото производство е 50лева и следва да се присъди в цялост. На основание чл. 38, ал.
2 вр. ал. 1 от ЗАдв. в полза на адв. М. следва да се присъди адвокатски хонорар в минимален
размер от 1000лева, съгласно правилото на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните
размери на адовкатските възнаграждения. Направено е възражение за прекомерност, което е
несъстоятелно, с оглед нормативноустановения минимален адвокатски хонорар, вкл. и с
оглед фактическата и правна сложност на делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Ж. К., ЕГН **********, с
адрес гр. В., ул. „З." **** и „С. - К.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.
Ш., пл. О. ****, че клаузата на чл. 20 вр. чл.17 и чл.19 от договора за потребителски кредит
– кредитна линия № 585130 от 12.12.2019г. е нищожна поради противоречието й със
закона, на осн. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 4 вр. ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „С. - К.“ АД, ЕИК ***** да заплати в полза на Д. Ж. К., ЕГН **********
сумата от 50лева, представляваща държавна такса, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „С. - К.“ АД, ЕИК ***** да заплати в полза на адв. Г. М. М. – САК,
персонален № ****, с адрес: гр. С., ул. „Л.“ ****, сумата от 1000лева, представляваща
адвокатски хонорар, на осн. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. вр. чл. 78 ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - В. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
4