№ 25
гр. Разград , 05.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на осми февруари, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Рая П. Йончева
Членове:Валентина П. Димитрова
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Мариан В. Найденов
като разгледа докладваното от Рая П. Йончева Въззивно гражданско дело №
20203300500290 по описа за 2020 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на „Коприни“ЕООД, ЕИК104698233,гр.Свищов срещу Решение №218/ 28.VII.2020г.
по гр.д.№2174/2019г. на РРС, в частта, с която е отхвърлен искът му за установяване на дължимо от Н. И. А.
вземане в размер на 1 981,35лв., като сбор от дължими и непогасени наемни вноски за периода от м.XI.2011г. –
м.VIII.2014г., за които в производство по чл.410 ГПК, в образувано срещу длъжника чгрд №1191/2019 на РРС е
била издадена Заповед за изпълнение №2671/14.VI.2019г. В останалата си част, като необжалвано решението на
РРС е влязло в сила.
В жалбата се твърди, че в обжалваната си част решението е незаконосъобразно и необосновано.
Поддържа се, че неправилно РРС е приел недължимост на вземането до посочения размер като недоказано и
погасило се по давност. В жалбата се обосновават доводи за неправилност на процесното решение досежно
изводите на съда за недоказаност на иска на предявеното му основание поради прекратяване на сключения с
въззиваемия наемен договор с изтичане срока на действието му. Обосновава дължимост на вземането с факта,
на продължилото от въззивника ползване на имота и след изтичане срока на наемния договор.
Въз основа на изложеното, въззивникът иска отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на ново, с което съдът да приеме за установено по отношение на въззиваемия, съществуване и на
вземането, в размер на 1 981,35лв., като сбор от дължими и непогасени наемни вноски за периода от м.XI.2011г.
– м.VIII.2014г. Претендира разноски.
По отношение на въззиваемия Н. И. А. , производството се развива по реда на чл.415, ал.1, т.2 във вр. с
чл.47, ал. ГПК. В с.з., чрез назначеният му особен представител - адв. Н.СА.м, същият оспорва жалбата като
неоснователна и моли за потвърждаване на решението в обжалваната му част като правилно, обосновано и
законосъобразно постановен съдебен акт.
1
Като прецени събраните по делото доказателства, по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка
с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна,
съдът намира за установено следното:
Като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и от легитимираща интерес от обжалването страна , жалбата
е допустима. При дължимата по реда на чл.269 ГПК проверка, съдът установи, че решението е вА.дно, а в
обжалваната си част и допустимо постановен съдебен акт. Като постановено по същество на предявените му по
реда и в сроковете на чл.42 ГПК установителни искове, в обжалваната си част същото е правилно, обосновано и
законосъобразно. Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с допустими
по см. на ГПК доказателствени средства, при разпределена между страните тежест на доказване и в съответствие
с проявената от тях активност в тази насока.
Производството пред РРС е образувано по иск на жалбоподателя за установяване на съществуващи в
отношенията му с въззиваемия парични задължения, в размер на наемни вноски, дължими за периода от
10.XI.2011г. до 31.III.2019г., по сключен на 1.Х.2014г. договор за наем на жилищен имот. Качеството си на
кредитор по процесните вземания ищецът е легитимирал на основание, сключен с наемодателя
„НАРЕН“ЕООД на 10.II.2016г. Договор за прехвърляне на обособена част от търговското предприятие, свързана с
осъществяваната от продавача търговска дейност на територията на гр.Лозница, в това число и собствеността
върху процесния, отдаден под наем на въззиваемия жилищен имот като съвкупност от права и задължения. В
предмета на извършеното от „НАРЕН“ЕООД към жалбоподателя прехвърляне са включени изрично и
вземанията му по установените с въззиваемия облигационни правоотношения, възлизащи съответно: в размер
на 1 981,35лв. по сключен между тях на 1.Х.2014г.договор за спогодба и вземания, дължими месечно в размер
на 56,61лв. по Договор за наем от 1.Х.2014г., сключен за срок от една година. По взаимно и насрещно
постигнатото между страните по този договор съгласие, действието му е прекратено на 1.Х.2015г. - с изтичане на
договорения срок. По делото не се твърдят и доказват извършени от въззиваемия –наемател плащания по
дължимите за периода на действието му наемни вноски, възлизащи общо в размера на 679,32лв. По делото,
относимо към дата на предявяване на иска се следва за установено, че въззивамият не е намерен в обитание, респ.
във фактическа власт на предоставеният му под наем имот. Въпреки предоставената му в тази насока
възможност, въззивникът не е ангажирал доказателства за вА.дно установени, след 1.Х.2015г. наемни
правоотношения, ангажиращи отговорността на въззиваемия със заплащане на произтичащите от такъв договор
задължения по см. на чл.232 ЗЗД. На което основание е заявил пред заповедния съд дължимостта на процесното
вземане. Както правилно е приел в мотивите си и първоинстанционния съд, в производството по чл.422 ГПК,
както допустимостта на предявения по този ред иск, така и дължимото от съда произнасяне по същество са
предпоставени от заявеното по реда на чл.410 ГПК основание и размер на вземанията.
В образуваното му по реда на чл.422 ГПК исково производство, първоинстанционният съд не е бил
надлежно сезиран и с искане за изменение на иска – в срока и по реда на чл.214 ГПК. Правилно и обосновано от
доказателствата РРС е приел, че на 1.Х.2015г. действието на сключения с въззиваемия наемен договор е било
прекратено. От което, относимо към сключения на 10.II.2016г. договор за продажба на предприятието му като
съвкупност от права и задължения, „Нарен“ ЕООД е легимитирало качеството си на кредитор по наемни вноски в
размер на 679,32лв. До посочения размер , както правилно е приел първоинстанционният съд, искът е доказан на
предявеното му основание. Като следва да се отбележи, че съгласно подписаният на 1.Х.2014. договор за
спогодба, сума в размер на 169,83лв. е приета от наемодателя за авансово платена от въззиваемия за погасяване
на задълженията му по сключения на същата дата наемен договор. Което ще рече, че задълженията на въззваемия
по този договор, относимо към дата на прехвърлянето им към въззивника са доказани в размер на
508,49лв.(679,32 – 169,83лв.). Този, доказан по делото факт не е съобразен от първоинстанционния съд при
постановяване на решението, в частта с която е уважил исковата претенция на въззивника. В тази си част обаче,
решението не е обжалвано и е влязло в сила.
За сумата от 3 189,14лв., представляваща разлика между уважената част и първоначално
предявеният му размер от 4 868,4лв., на предявеното му основание, както правилно е приел и
първоинстанционния съд, искът, е недоказан. С решението си, съобразявайки въведеното в срок за отговор
2
възражение на ответника за основателно, РРС е приел, че част от тази сума, претендирана в заповедното и
исковото производство като наем за периода 2011-2014г. в размер на 1 981,35лв. е недължима като погасена по
давност. В този си състав от правна страна съдът намира, че изводимо от доказателствата, до посочения размер
претенцията следва да се отхвърли като недоказана на предявеното й основание.
Както бе посочено по горе в мотивите, тази сума е заявена в заповедното производство на договорно
основание, квА.фицрано като такова по чл.232 ЗЗД. Първоинстанционният съд не е съобразил, че със сключеното
на 1.Х.2014г споразумение, като страни в наемното правоотношение, праводателят на въззивника и въззиваемия
са преуредили отношенията си относно основанието за дължимостта на това вземане, за неговия характер, начин
и срокове на изплащане, з. По своята правна същност, това споразумение представлява договор за спогодба по
смисъла на чл. 365 ЗЗД, който - като всеки друг договор, съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, има силата на закон за
страните. Както е посочено изрично в самото споразумение, с него договарящите страни са уговорили
конкретните условия за уреждане на отношенията и претенциите си във връзка с изпълнението на дължимите за
периода 2011-2014г. наемни вноски. От съдържимото се в споразумението е видно, че вземането е договорено не
като периодично вземане, с какъвто характер са задълженията по наема, а като дължима по договор за спогодба
главница, чието плащане е разсрочено на вноски, последната от която с падеж на 11.XII.2014г. От което следва, че
приложимата към това вземане погасителна давност е за срок от пет години, съгл. чл.110 ЗЗД. Т.е., считано от
договорения със спогодбата падеж, относимо към дата на предявяване на иска-13.VI.2019г. вземането по този
договор не е погасено по давност. В този си състав, идентично на съображенията за отхвърляне на иска в
останалата му част, съдът приема, че и претенцията за 1 981,35лв. е недоказана на предявеното й основание.
По тези си мотиви РОС намира, че като краен резултат решението на РРС в обжалваната му част е правилно
и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното и в хипотеза на чл.272 ГПК, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №218/ 28.VII.2020г. по гр.д.№2174/2019г. на РРС, в частта, с която е отхвърлен
искът на „Коприни“ЕООД, ЕИК104698233,гр.Свищов за установяване на дължимо от Н. И. А. вземане в размер
на 3 189,14лв., като сбор от дължими и непогасени наемни вноски за периода от м.XI.2011г. – м. III.2019г., за
които в производство по чл.410 ГПК, в образувано срещу длъжника чгрд №1191/2019 на РРС е била издадена
Заповед за изпълнение №2671/14.VI.2019г.
В останалата си част, като необжалвано решенето на РРС е влязло в сила.
Решението на РОС е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3