РЕШЕНИЕ
№ 213
гр. София, 13.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Бетина Б. Бошнакова
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно гражданско
дело № 20201100509755 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 71635/30.03.2020 г., постановено по гр. дело № 54722/2017 г. по описа
на СРС, I ГО, 36 състав са отхвърлени предявените от „Т.С." ЕАД срещу Й. М. Д.
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за осъждането ѝ да заплати следните суми: сумата в размер на 1508,54
лева - главница, представляваща стойността на доставената до имот с местонахождение в гр.
София, общ. ******* ж. к. „*******" бл. ******* абонатен № *******, топлинна енергия за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., сумата в размер на 282,08 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2014 г. до 28.04.2017 г., сумата от 43,40
лева, представляваща цена за дялово разпределение за период от м. 06.2013 г. до м. 04.2016
г., както и сумата в размер на 9,11 лева, представляваща мораторна лихва върху цената за
дялово разпределение за периода 15.09.2014 г. до 28.04.2017 г., ведно със законна лихва за
периода от 09.08.2017 г. до изплащане на вземането.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на
ищеца „Т.С." ЕАД - „Т.С." ЕООД .
Подадена е въззивна жалба от въззивника-ищец в първоинстанционното
производство - „Т.С.“ ЕАД, с която се обжалва поставеното решение, като се навеждат
доводи, че същото е неправилно, доколкото СРС в противоречие на събраните по делото
доказателства е приел, че ответникът Й. Д. не е титуляр на вещно право на собственост за
1
процесния топлоснабден имот.
В законоустановения срок въззиваемата страна не е подала отговор на въззивна
жалба.
Третото лице-помагач „Т.С." ЕООД не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения
срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и
местно компетентен съд, поради което се явява допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността е
ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и
императивна правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе
по правилността на съдебния акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ е
обусловено от наличието на следните предпоставки: облигационна връзка между страните,
произтичаща от договор за продажба на топлинна енергия; доставка на количество топлинна
енергия и нейното разпределение (извършването на услугата дялово разпределение) през
исковия период, за процесния имот и за претендираните стойности; неизпълнение на
насрещното задължение от страна на ответника за плащане на дължимата за потреблението
цена.
Спорен по делото се явява въпросът дали ответникът Й. Д. има качеството на клиент
(потребител) на топлинна енергия предвид, че районният съд е приел за недоказано
твърдението, че същата е титуляр на вещното право на собственост върху процесния имот, в
каквото качество се претендират, че се дължат вземанията, предмет на предявените
осъдителни искове.
Понятието „клиент на топлинна енергия“ (което е еквивалентно по смисъл на
понятието "потребител на топлинна енергия", дефинирано в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.),
действал до 17.07.2012 г.) е определено в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), според която всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в
2
имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция
след 17.07.2012 г.) "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството "клиент"
на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна
енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с
третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК доказателствени средства,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения
имот.
Според задължителната практика на ВКС, предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. Следователно собственикът или титулярът на вещно право на ползване в имот
в сграда в режим на етажна собственост по презумпция на закона се смята потребител на
отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Достатъчно е да е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018 г.
по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).
От приложения по делото договор № 426/16.11.2001 г. по Общи условия на дялово
разпределение на топлинна енергия е видно, че потребителите в сграда в режим на етажна
собственост, находяща се в гр. София, общ. ******* ж.к. „*******" ****, са се съгласили
„Т.С.“ ЕООД да извърши дялово разпределение на топлинна енергия. Срокът на договора е
три години с възможност за автоматично продължаване. В отговора на исковата молба не се
оспорва, че третото лице – помагач е извършило услугата дялово разпределение. В отговора
на исковата молба ответникът изрично заявява, че не оспорва количеството доставена
топлинна енергия.
За установяване на качеството на ответника на клиент (потребител) на топлинна
3
енергия за битови нужди през исковия период и за процесния имот в хода на производството
пред първата инстанция са приети като писмени доказателства: копие на декларация по чл.
26 ЗМДТ (отм., ДВ бр. 102 от 2000 г.) с вх. № 4016/31.03.1998 г., подадена от Й. М. Д., с
която последната е декларирала, че е собственик на недвижим имот, представляващ
апартамент, находящ се в гр. София, ж. к. „*********“, бл. ******* въз основа на
нотариален акт за покупко-продажба № 163, том XXVI, дело 5363/1974 г.; протокол от ОС
на собствениците на етажната собственост за избор на фирма за дялово разпределение от
16.11.2001 г., ведно с приложен към него списък на етажните собственици, които с
подписите си са удостоверили горното решение, сред които фигура и лицето Й. М. Д., ЕГН:
**********, абонатен № *******; писмо с изх. № 2044/16.04.2019 г. от Служба по
вписванията, от съдържанието на което е видно, че за периода от 01.01.1998 г. до 04.04.2018
г. за процесния имот не са установени записи; писмо с изх. № СИС19-ТД26-
130(1)/23.12.2019 г. от Столична община, от което се установява, че ап. 1, находящ се в ***
ж.к. „*********“, не е предоставен в обезщетение на отчужден собственик и за същия не е
издадена заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.).
След извършен собствен анализ на събраните по делото доказателства съдебният
състав формира становище, различно от това на СРС, а именно, че през исковия период
между страните е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот.
В депозираната декларация по ЗМДТ ответникът Й. Д. е декларирала, че е собственик на
процесния имот въз основа на нотариален акт. Тази декларация, депозирана пред данъчната
администрация, по естеството си съставлява извънсъдебно признание за това обстоятелство.
Макар удостоверението за декларирани данни да не съставлява титул за собственост, това не
го лишава от доказателствена стойност, а вменява в задължение на съда да извърши
съвкупна преценка на всички ангажирани по делото доказателства, твърденията и
възраженията на страните, както и направените от тях оспорвания. В случая представената
по делото декларация не е оспорена от ответника Й. Д.. Последната не е заявила, че
депозираната пред Община София декларация удостоверява неверни фактически
обстоятелства. Отделно от това, по делото не са ангажирани доказателства, които да
опровергаят или разколебаят извънсъдебното признание на същата, направено пред
данъчната администрация, относно принадлежността на правото на собственост по
отношение на процесния имот. По делото няма данни имотът да е бил отчужден или в полза
на трето лице да е било учредено вещно право на ползване.
По тези съображения втората инстанция приема, че за претендирания период
ответникът Й. Д. е била собственик на процесния имот и съответно е имала качеството
„клиент на топлинна енергия“. За възникването на договорното правоотношение между
страните е релевантно единствено кой е собственик, респ. носител на ограничено вещно
право на ползване върху имота за исковия период. Както вече беше посочено, по делото е
доказано, че титуляр на правото на собственост върху процесния имот за претендирания
период е именно ответникът Й. Д., поради което същата се явява клиент (потребител) на
топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ
4
и има задължение като купувач да плати цената на потребената в процесния имот топлинна
енергия за исковия период.
С оглед на изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че
предявеният от „Т.С.“ ЕАД иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
149 ЗЕ се явява доказан по основание, което налага да бъде разгледано и релевираното
възражение в отговора на исковата молба за погасяване на част от претендираните вземания
по давност.
Съобразно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно
дело № 3/2011 г. на ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок. Началният момент, от който започва да тече давностния срок, е обвързан с
настъпване на изискуемостта на вземането (по аргумент на чл. 114 от ЗЗД).
По отношение на задълженията за главница – за стойността на стойността на
доставената от дружеството топлинна енергия в процесния имот за исковия период, както и
за цената на услугата дялово разпределение, са приложими Общи условия, одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. В случая по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът Й. Д. е упражнила правото си на
възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което съдът приема,
че през процесния период между страните са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните съгласно ЗЕ и Общите условия. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от същите предвижда,
че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-
дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното
предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на
общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до длъжника, в която е
конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период. Следователно в
случая изискуемостта на задължението е обвързано с изпращането на покана от продавача
на топлинна енергия, поради което следва да се приеме, че давността за тези задължения
започва да тече от датата на възникването им – арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД. От приетото по
делото съобщение за фактура № **********/31.07.2014 г. стойността на задължение за
периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г. е в размер на 598,44 лева, а съгласно съобщение за
фактура № **********/31.07.2015 г. стойността на задължение за м. май и юни 2014 г. е в
общ размер на 22,46 лева. При съобразяване на датата на депозиране на исковата молба в
съда - 09.08.2017 г., се извежда извод, че макар претендираните вземания за главница – за
стойността на незаплатена топлинна енергия и за цената на услугата дялово разпределение,
да са за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., видно от съдържанието на обща фактура от
28.04.2017 г. ищецът е включил в претенцията за стойността на незаплатена топлинна
енергия и задълженията в размер на 598,44 лева за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г.,
които, наред със сумата в размер на 22,46 лева за м. 05.2014 г. – м. 06.2014 г., се явяват
погасени по давност. Вземането за цената на услугата дялово разпределение в размер на
5
12,24 лева за периода м. 06.2013 г. – м. 06.2014 г. също е погасено по давност. Ето защо СРС
правилно е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ за разликата над сумата от 887,64 лева, представляваща стойността на доставената до
имот с местонахождение в гр. София, общ. ******* ж. к. „*******" *******, абонатен №
*******, топлинна енергия за периода м. май и юни 2014 г., както и за разликата над сумата
от 31,16 лева представляваща цената на дялово разпределение за м. май и юни 2014 г.,
поради което обжалваният съдебен в тази част акт следва да бъде потвърден.
По отношение на първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск с правно основание с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. 150 ЗЕ за осъждането на
ответника да плати на ищеца сумата в размер на 887,64 лева, представляваща стойността на
доставената до имот с местонахождение в гр. София, общ. ******* ж. к. „*******"****,
*****, абонатен № *******, топлинна енергия за периода от м. 07.2014 г. – до м. 04.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба –
09.08.2017 г., до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата в размер на 31,16
лева представляваща цената на дялово разпределение за м. 07.2014 г. – до м. 04.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба –
09.08.2017 г., до окончателното изплащане на вземането, същото е неправилно, поради
следва да бъде отменено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК и вместо него да бъде поставено
друго, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца тези вземания.
По отношение на обезщетение за забава:
Вземането за законна лихва възниква от фактически състав, включващ елементите:
главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като
предметът на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и
закономерно причинява.
В случая съдът приема, че претенцията за стойността на доставена топлинна енергия в
размер на 887,64 лева е дължима и не е погасена чрез изпълнение или друг способ. В
отговора на исковата молба ответникът изрично заявява, че не оспорва факта, че не е
погасил вземането за главницата, т.е. налице е неизпълнение.
Съгласно Решение № 89 от 30.06.2010 г. по т. д. № 985/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, и посочените в същото Решение № 178/21.10.2009 г. по
т. д. № 192/2009 г. и Решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. на ВКС, ТК.,
неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено, като кредиторът би могъл
да търси от длъжника мораторно обезщетение. Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато
задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма
ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора съобразно
правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По отношение на задълженията за главница – за стойността на стойността на
доставената от дружеството топлинна енергия в процесния имот за исковия период, както и
6
за цената на услугата дялово разпределение, са приложими Общи условия, одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл. 33,
ал. 1 от същите предвижда, че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на
дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до
длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период.
В случая по делото не са представени доказателства за датата на публикуването на интернет
страницата на топлопреносното предприятие на месечните суми, дължими от ответника, за
доставената топлинна енергия в процесния имот, поради което длъжникът по паричното
задължение не е бил поставен в забава и претенцията за мораторно обезщетение върху
главницата е неоснователно. Следователно СРС правилно е отхвърлил предявеният иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 282,08 лева, представляваща мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 28.04.2017 г.,
както и за сумата в размер на 9,11 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата
за услугата дялово разпределение за периода от 15.09.2014 г. до 28.04.2017 г. Ето защо в
тази част съдебният акт следва да бъде потвърден като правилен.
При този изход на делото съдът следва да преизчисли размера на присъдените от
районния съд разноски. Съразмерно с уважената част от исковете в полза на ищеца следва
да бъдат присъдени направените разноски в размер на 105,72 лева (в т.ч. заплатена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер).
По отношение на разноските във въззивното производство:
Въззивникът-ищец своевременно е направил искане за присъждане на разноските по
делото (държавна такса и юрисконсултско възнаграждение), което съдът намира за
основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридическо лице е
защитавано от юрисконсулт, размерът на възнаграждението се определя от съда и не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
ЗПП, който препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ. В случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата, като съдът определя
възнаграждение за юрисконсулт в минимален размер на 100 лева. На основание чл. 78, ал. 1
ГПК в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят разноски в размер на 77,79 лева.
Въззиваемата страна-ответник също има право на разноски. Такива претендира в
размер на 150 лева – адвокатско възнаграждение. По делото е представен договор за правни
услуги, от съдържанието на което се установява както размера на уговорения адвокатски
хонорар, така и начина на плащане – в брой. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, когато възнаграждението е
заплатено в брой, самият договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че
страната не само го е договорила, но и платила. Следователно претендираните от
въззиваемата страна разноски се явяват действително извършени. Във връзка с направеното
от насрещната страна възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл. 78, ал. 5
7
ГПК – съдът го намира за неоснователно, тъй като размерът на уговореното възнаграждение
не надвишава минималните такива, установени в Наредба № 1, поради което и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна разноски в размер
на 75.23 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 71635/30.03.2020 г., постановено по гр. дело № 54722/2017 г.
по описа на СРС, I ГО, 36 състав, с което са отхвърлени предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК:
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* срещу Й. М. Д., ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, общ. ******* ж. к. „*******" бл. *********, обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
86 ЗЗД за осъждането да плати на ищеца сумата от 887.64 лева - главница, представляваща
стойността на доставената до имот с местонахождение в гр. София, общ. ******* ж. к.
„*******" бл.*********, абонатен № *******, топлинна енергия за периода от 01.07.2014 г.
до 30.04.2016 г., както и сумата от 31,16 лева, представляваща цена за дялово разпределение
за период от м. 07.2014 г. до м. 04.2016 г., ведно със законна лихва за периода от 09.08.2017
г. до изплащане на вземането, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка чл. 149 ЗЕ ответникът Й. М. Д.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, общ. ******* ж. к. „*******" бл.*да заплати н******а
„Т.С." ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******
сумата от 887,64 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. ******* ж. к. „*******" ******* абонатен
№ *******, топлинна енергия за периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 09.08.2017 г., до изплащане на
вземането, както и сумата от 31,16 лева, представляваща цена за дялово разпределение за
период от м. 07.2014 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба - 09.08.2017 г., до изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71635/30.03.2020 г., постановено по гр. дело №
54722/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 36 състав в останалата част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Й. М. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, общ. ******* ж.к. „*******" ***, вх.** *** да заплати на „Т.С." ЕАД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* сумата в размер на 105,72 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Й. М. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, общ. ******* ж.к. „*******" бл.*** вх. **** да заплати на „Т.С." ЕАД, ЕИК:
8
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* сумата в размер на
77,79 лева, представляваща сторените във въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С." ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „******* да заплати на „Й. М. Д., ЕГН: **********, с
адрес: гр. София, общ. ******* ж. к. „*******" бл. ***** сумата в размер на 75,23 лева,
представляваща сторените във въззивното производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страна на ищеца
- „Т.С.“ ЕООД.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9