№ 6211
гр. София, 07.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело
№ 20221110153463 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. И. И. срещу „..............“ ООД, с
която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдение, че на
02.08.2022 г. е сключил договор за кредит № ......... с ответника, по силата на който му
била предоставена в заем сума в размер на 2500 лв. Излага доводи, че в съдържанието
на договора е предвидено, че кредитополучателят дължи такса за разглеждане на
кредита в размер на 410 лева, като същата била удържана в деня на усвояване на
кредита. Навежда доводи за нищожност на сключения договор поради противоречието
му с императивни разпоредби, предвидени в ЗПК. Счита, че предвиденото заплащане
на сума за допълнителна услуга, свързана с отпускането и усвояването на кредита, има
за цел заобикаляне на закона. Твърди, че в нарушение на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на
„допълнителна услуга", която по своята същност представлява печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
годишния лихвен процент. Отбелязва наличието на неравноправни клаузи в договора.
Поддържа, че допълнителната услуга, за която се претендира връщане на платената
сума, изобщо не е изпълнявана от ответното дружество. При условията на
евентуалност, излага доводи за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащането на
допълнителна услуга за разглеждане на кредита. Съобразно изложеното е направено
искане за осъждане на ответника за сума в размер на 410 лева, представляваща
недължимо платена такса по договора за паричен заем ........., ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й
изплащане. Претендира разноски.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК ответникът е
депозирал писмен отговор, в който е изложено становище за неоснователност на
предявения иск. Не оспорва наличието на облигационно отношение с ответника, въз
основа на процесния договор за кредит. Оспорва твърденията на ищеца за нищожност
1
на договора, евентуално за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащането на
еднократна такса за разглеждане на кредита в размер на 410 лева. Поддържа, че същата
се дължи с подписване на договора и бива възстановявана от потребителя с дължимите
месечни вноски, като ищецът изрично се е съгласил със заплащането й и е приел
условията за предоставяне на кредита. Потвърждава, че същата е изцяло платена.
Съобразно изложеното е направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен, като
неоснователен. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Релевира възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софийски районен съд, като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за връщане на платена сума въз основа на твърдяна за нищожна договорна клауза по
договор за кредит № ........., сключен между страните на 02.08.2022 г.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Типичен случай на начална липса на основание е налице в
случаите, в които е получено нещо въз основа на нищожна сделка, респективно въз
основа на нищожна клауза от договор, в който смисъл са разясненията, дадени в т. 1 от
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС.
Следователно, за основателността на предявената осъдителна искова претенция
в доказателствена тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно
доказване, факта на получаване на процесната сума от ответника въз основа на
сочената за недействителна договорна клауза и/или по нищожен договор. При
установяване на горепосочените факти, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
валидно основание за получаване на сумата, съответно за задържане на полученото.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните следните обстоятелства: наличието на
облигационно отношение между страните по договор за кредит № ......... от 02.08.2022
г. със съдържанието, посочено в исковата; получаването от ищеца, в качеството на
кредитополучател, на сума в размер на 2 500 лв. на 02.08.2022 г., представляваща
главница по договора за кредит; плащането от ищеца на сума в общ размер на 2 975 лв.
на 20.09.2022 г., с която задълженията му по договора са изцяло платени; погасяването
с извършеното плащане в общ размер на 2 975 лв. на сума в размер на 410 лв. по
договора за кредит, представляваща такса за разглеждане на кредита, съответно
осчетоводяването от ответника на плащането на сумата на това основание.
Спорни между страните са въпросите действителен ли е процесният договор за
кредит, съответно действителна ли е договорната клауза, въз основа на която е платена
претендираната сума в размер на 410 лв. и която предвижда еднократна такса за
разглеждане на договора.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, при
преценка на действителността на същия, следва да бъдат съобразени изцяло с
изискванията на ЗПК и ЗЗП.
При запознаване със съдържанието на процесния договор за кредит,
включително с формата и шрифта, с които е съставен, съдът намира, че същият
2
съответства на изискванията на ЗПК и ЗЗП, като не се установява в цялост да
противоречи на действащата нормативна уредба, включително и на добрите нрави,
поради което доводите на ищеца в обратен смисъл съдът намира за неоснователни.
За разлика от тях, основателни са възраженията за нищожност на договорната
клауза, въз основа на която е начислена таксата за разглеждане на кредита в размер на
410 лв. В тази връзка следва да се посочи, че нищожността на отделна договорна
клауза, отсъствието на която не влияе върху същественото съдържание на договора,
каквато е обсъжданата, не влече нищожност на целия договор – арг. от чл. 26, ал. 4
ЗЗД.
В конкретния случай, видно от съдържанието на договора, страните са
уговорили, че обсъжданата такса се дължи в деня на подписване на индивидуания
договор за кредит, като бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски,
съгласно погасителен план към индивидуалния договор за кредит. Начисляването на
таксата е предвидено в каре „Основни условия“ на договора, поради което следва да се
приеме, че съставлява неизменна част от условията по него, т.е. възражението на
ответника, че касае преддоговорни отношения между страните е неоснователно. В
договора изрично е предвидено е, че таксата се дължи изцяло, както в случай на
предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на
договора, поради каквато и да е причина, т.е. същата несъмнено е обвързана с неговото
сключване.
Съдът намира, че обсъжданата договорна клауза е недействителна поради
противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключена,
е установяване на допълнително задължение за длъжника. В правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, било той
изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби /в този смисъл: решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г.
на ВКС и др./. Понятието „добри нрави" предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност на сделката. До нарушаване на този принцип се
стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо
икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на
договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор,
каквато се установява да е процесната хипотеза.
Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води
до нарушаване на други правни принципи. Извод за нарушаване на принципа за
„добрите нрави“ следва от съпоставката между размера на предоставената заемна сума
в размер на 2 500 лв. и размера на таксата за разглеждане на кредита – 410 лв., както и
от факта, че същата е дължима и при предсрочно прекратяване на договора,
независимо от причините за това, включително и че с оглед съдържанието на договора,
приемането и за част от него е поставено като условие за неговото сключване.
На следващо място, обстоятелството, че таксата за разглеждане е включена
наред с основното задължение в погасителния план също води до извод, че съставлява
скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно
основание заобикаля закона, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК вр.
параграф 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК.
В конкретния случай най-съществено е, че клаузата за начисляване на такса
разглеждане на кредита явява нищожна поради прякото противоречие със забраната
3
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която не се допуска начисляване на разходи за усвояване
на кредита.
В обобщение, по изложените съображения, съдът намира, че обсъжданата
договорна клауза от процесния договор за потребителски кредит от 02.08.2022 г.,
предвиждаща такса за разглеждане на кредита в размер на 410 лв., е нищожна поради
противоречие с посочената разпоредба на ЗПК и добрите нрави. Същата има
неравноправен характер, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, включително и не се установява да е
индивидуално договорена.
С оглед изложеното, и предвид факта, че по делото е признато за безспорно
между страните и се установява, че въз основа на обсъждана нищожна договорна
клауза от ищеца е платена на ответника сума в размер на 410 лв., представляваща такса
за разглеждане на кредита, предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
има ищецът. С оглед изложеното, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените от него по делото разноски за внесена държавна такса в размер на
50 лв. и за платен адвокатски хонорар в размер на 350 лв. по данни от представения по
делото Договор за правна защита и съдействие /л. 10/. Възражението на ответника по
чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно с оглед правната и фактическа сложност на делото,
поради което съдът намали размера на същия до минималния такъв от 300 лв.,
предвиден в редакцията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения към датата на сключване не на договора за правна
защита и съдействие – 02.10.2022 г.
С оглед изхода на спора, искането на ответната страна за присъждане на
разноски е неоснователно.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, „..............” ЕООД, ЕИК .............,
със седалище в град ..................., да заплати на М. И. И., ЕГН **********, със съдебен
адрес: град ..........., сума в размер на 410 лв., представляваща платена въз основа на
нищожна договорна клауза, предвиждаща такса за разглеждане, сума по договор за
кредит № ......... от 02.08.2022 г., сключен между ищеца, в качеството на клиент, и
ответника, в качеството на кредитор, ведно със законна лихва от датата на депозиране
на исковата молба – 03.10.2022 г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „..............” ЕООД, ЕИК ............., със седалище в град ..................., да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на М. И. И., ЕГН **********, със съдебен
адрес: град ..........., сума в размер на 350 лв., представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4
5