№ 15
гр. Пловдив, 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. Брусева
Радка Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело
№ 20225001000463 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Повод за образуването му е изходяща от „И.Р.С.“ ЕООД, ЕИК
*********, **** въззивна жалба против постановеното по т. дело№ 441/ 2021
г. по описа на П.О.С. решение № 138 от 14.04.2022 г., с което „И.Р.С.“ ЕООД,
ЕИК *********, ****, е осъдено да заплати на О.М., Булстат *** *** ***, гр.
П. сумата от 29 280, 27 лв. неустойка в остатъчен размер, дължима на
основание чл. 21, ал. 3 от сключения между страните Договор №
153/09.07.2020 г. с предмет: „Изграждане на Ф.С. в ОУ „Г.И.“, с. Г.И. - първи
етап в УПИ - ** - У. (ПИ- ***.****) по плана на с. Г.И.“, ведно със законна
лихва върху сумата, считано от 15.06. 2021 г., както и сумата от 2 851, 21 лв.
разноски по делото.
В жалбата са изложени съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му.
Насрещната страна е изразила становище за неоснователност на същата.
Съдът след като се запозна с акта предмет на обжалване и събраните
доказателства намери за установено следното:
1
На 15.06.2021 г. в П.О.С. е постъпила изходяща от О.М., гр. П. искова
молба против „И.Р.С.“ ЕООД, ЕИК *********, с. П.Е..
В обстоятелствената част на исковата молба се говори, че след
проведена обществена поръчка по Закона за обществените поръчки между
страните бил сключен Договор № 153 от 09.07.2020 г. С него ищецът
възложил на ответното дружество изпълнение на СМР на обща стойност от
203 358, 45 лв. с ДДС на обект „Изграждане на Ф.С. в ОУ „Г.И.“, с. Г.И. -
първи етап в УПИ - ** - У. (ПИ - ***.****) по плана на с. Г.И.“. Срокът за
изпълнение на възложените СМР бил 90 календарни дни считано от съставяне
и подписване на протокол за откриване на строителна площадка и определяне
на строителна линия и ниво на строеж. Изпълнителят в края на срока
съгласно чл. 10, ал. 4 от договора следвало да предаде обекта с констативен
акт (обр. 15).
Протоколът бил подписан на 15.09.2020 г., което сочело, че срокът за
изпълнение на възложените СМР бил 15.12.2020 г.
При проверка на обекта, извършена на 18.11.2020 г. от комисия от
служители на О.М., било установено, че към тази дата не били извършени
строителни дейности, а имало само трасиране на колчета на бъдеща сграда. С
оглед на това с писмо изх. № 70-00-777 от 20. 11. 2020 г., адресирано до
ответното дружество, ищецът поискал предприемане на незабавни действия
за изпълнение на договора. С писмо от 24.11.2020 г., дружеството -
изпълнител поискало удължаване на срока за изпълнение на договора поради
неизпълнение в срок на задължението на възложителя за заплащане на аванс.
Искането не било прието, като О. уведомила за това изпълнителя с ново
писмо, в което се сочело, че срокът за изпълнение не бил обвързан от
заплащането на предвидения в договора аванс, а и че плащането на същия
било извършено от възложителя в срока по договора на 26.11.2020 г. след
издаването на фактура от изпълнителя на 11.11.2020 г. За самото плащане се
сочи, че било в размер на 61 007, 53 лв. и било направено по сметка на Н. в
съответствие с Решение № 592 от 21 август 2018 г. на М.С. на Р.Б..
С писмо от 15.12.2020 г. ответникът уведомил ищеца за
преустановяване на строителството поради обилни валежи през предходните
пет дни, в които СМР не се извършвали, като заявил, че ще депозира изрично
заявления за възобновяване на същите. От своя страна, в писмо от 29.12.2020
2
г. ищецът предупредил ответната страна, че заявеното спиране не е
осъществено по законосъобразен ред, тъй като същото е следвало да бъде
обективирано в акт обр. 10 от Наредба № 3 за съставяне на актове и
протоколи по време на строителство, придружен с метереологична справка, с
оглед на което било констатирано, че не е налице удължаване на уговорения
срок за изпълнение.
На 08.01.2021 г. била извършена повторна проверка от О.М., при която
се установило, че на обекта е излят фундамент, както и че е доставена метална
конструкция, която не е монтирана. Констатирало се и че на строителната
площадка отново не се извършват СМР. С оглед на това с писмо от 11.01.2021
г. О. отправила изрична писмена покана до ответното дружество, за
изпълнение на договора в срок до десет дни, след изтичане на който заявила,
че ще счита същия за развален. Поканата била получена от изпълнителя на
13.01.2021 г.
На тази база от страна на ищеца е направен извод, че развалянето на
договора е настъпило на 23.01.2021 г.
В тази връзка от страна на ищеца е посочено, че съгласно клаузата на
чл. 21, ал. 3 от договора при развалянето му поради виновно неизпълнение,
неизправната страна дължи на изправната неустойка в размер на 20 % от
стойността на договора. На тази база се прави извод, че при цена на договора
от 203 358, 45 лв. с ДДС дължимата от ответното дружество неустойка е
40 671, 69 лв.
По повод на този размер е споменато, че в изпълнение на чл. 18 от
договора от страна на ответника била предоставена гаранция за добро
изпълнение под формата на застраховка в размер на 2 % от стойността на
договора без ДДС. По искане на ищеца на 09.04.2021 г. застрахователят
превел по сметка на О. тази гаранция в размер на 3 389, 31 лв., като същата на
основание чл. 19, ал.1 от договора е усвоена за погасяване на част от
споменатата по - горе неустойка.
Така е направен извод, че размерът на същата е намален на 37 282, 38
лв.
Наред с това е посочено, че от страна на възложителя са приети
извършените до момента на развалянето СМР и изработената и доставената
на обекта, но немонтирана метална конструкция. Общата стойност на така
3
извършеното в изпълнение на възложената по договора работа до момента на
развалянето му е определена на 69 009, 64 лв. с ДДС. Посочено е, че тази сума
е по- голяма от сумата равняваща се на платения и усвоен аванс с 8 002, 11
лв. и тази разлика се явява остатъчно парично задължение към изпълнителя за
извършената и приета работа.
По този повод се завява, че с исковата молба се извърша прихващане
между тази сума и остатъчното задължение на ответника за неустойка и
последното се намалява до сумата от 29 280, 27 лв., която е дължима на
ищеца.
Отправено е искане за осъждане на ответника да е заплати на ищеца
същата ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до
окончателното й изплащане.
В дадения от съда съобразно разпоредбите на ГПК срок за отговор
такъв не е постъпвал от ответника.
В първото по делото заседание негов пълномощник е изразил
становище, че оспорва иска по размер, но не и по основание. Наред с това е
възразил, че клаузите на чл. 21, ал.2 и 3 от договора са нищожни с оглед
константната практика на ВКС и ТР № 1/2009 г. на този съд. Пояснено е, че
разпоредбите на чл. 21, ал.1, 2 и 3 взаимно си противоречат, като в едни
случаи размера на неустойката зависел от от стойността на неизвършените
работи, а в друг бил обвързан изцяло от стойността на договора.
С оглед на това е изразено и становище, че не възразяват срещу
извършеното от ищеца прихващане между вземането за неустойка и това за
заплащане на неплатената част от извършените СМР, но до размерите, които
те считат за ликвидни и изискуеми. Последните са обвързани от становището,
че действащата между страните разпоредба е само тази на чл. 21 ал.1 от
договора предвиждаща, че ако изпълнителят не изпълни изцяло или частично
възложените му СМР дължи компенсаторна неустойка в размер на 20 % от
стойността на същите.
Съдът е счел, че направеното възражение за нищожност е
несвоевременно и не следва да бъде прието за разглеждане.
Така след събиране на поисканите от страните и относими към спора
доказателства е постановил и решението предмет на обжалване.
От съдържанието на мотивите на същото следва, че съдът е приел за
4
доказан факта на сключване на договора за СМР между страните и това на
развалянето му поради виновно неизпълнение на задълженият от страна на
ответника.
В тях отново е изразено становище, че възражението за нищожност
поради противоречие с добрите нрави и преклудирано и не следва да бъде
разгледано. В подкрепа на това е споменато, че същото е и бланкетно и
неконкретизирано.
Изразено е и мнение, противоречието с добрите нрави не е от
основанията за нищожност, за които съдът следи служебно. Независимо от
това е посочено, че уговорката за дължимост на неустойка при разваляне на
договора от неизправната страна в размер на 20 % от стойността му не
противоречи на добрите нрави и не е нищожна.
На тази база е достигнато до извод, че същата е дължима, което
съобразено с неоспорените прихващания от страна на ответника водело до
извод, че искът следва да се уважи в пълния му размер. Това следвало и от
приетото по делото заключение на вещото лице.
Недоволен от решението е останал ответникът и е подал жалбата до
ПАС.
В нея са оспорени изводите на ПОС за преклудиране на възражението и
за невъзможността за този тип нищожност да се следи служебно. Изложени
са и съображения за това защо клаузата на чл.21, ал.3 от договора
противоречи на добрите нрави и е нищожна.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за
валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно
правилността му с оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно
решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган
или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на
съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение,
което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена
форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от
съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица
неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
5
В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не
може да се говори.
По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от
съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато
е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има
произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато
спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е
постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на
спора по същество.
В случая с исковата молба от страна на ищеца се твърди наличието на
едно неизпълнено от ответника към него парично задължение, което сочи, че
предявената осъдителна искова претенция за същото е допустима. Съдът от
своя страна се е произнесъл в решението на база навадените в исковата молба
факти и обстоятелства.
Всичко това прави постановения от него съдебен акт допустим, което
налага с оглед чл. 271 от ГПК да се разгледа спорът за съществуване на
вземането по същество и на тази база да се формира извод за правилност или
неправилност на обжалваното решение на първоинстанционния съд.
По- горе се спомена, че ищецът претендира заплащане на неустойка от
другата страна по договора с оглед развалянето му поради виновно
неизпълнение от нея на задълженията по същия.
Това води до извод, че основателността на исковата претенция е
обусловена от следното:
-наличието договор, за който се твърди, че впоследствие развален,
-виновно неизпълнение на задълженията по същия, което да е основание
за развалянето му,
-извършване на действия в тази насока от изправната по договора
страна,
-наличието на уговорка за дължимост на неустойка на твърдяното
основание и
-неплащане на същата.
По делото е представен сключен между страните договор с описания в
исковата молба предмет, което обстоятелство не се оспорва от ответника.
6
Представени са констативни протоколи установяващи нивото на
извършената работа към определени моменти след възникване на
задължението за престиране на същата и изходящо от ищеца писмено
изявление връчено на ответника на 13.01.2021 г., в което е даден 10 дн. срок
за изпълнение на поетите с договора задължения и е посочено, че при
неизвършване на същото той следва да се счита развален.
По делото е приета и СТЕ, която на база събраните по делото
документи и оглед на място е определила стойността на извършените от
ответника СМР.
От съдържанието на самия договор е видно, че с него ищеца е възложил
на ответника изграждането на Ф.С. в ОУ „Г.И.“, с. Г.И. - първи етап в УПИ -
** - У. (ПИ - ***.****) по плана на с. Г.И. за 90 календарни дни считано от
съставяне и подписване на протокол за откриване на строителна площадка и
определяне на строителна линия и ниво на строеж.
Видно приетото по делото и неоспорено от ответника копие от този
протокол същият е съставен на 15.09.2020 г. Това води до логичен извод, че
възложените СМР е следвало да бъдат извършени до 15.12 2020 г., когато
изпълнителят съгласно чл. 10, ал. 4 от договора следвало да предаде обекта с
констативен акт (обр. 15).
От представените по делото констативни протоколи е видно, че към
08.01.2021 г., т.е. цял месец след изтичане на срока на обекта от страна на
ответника е бил излят само фундамент и е била доставена метална
конструкция, която не била монтирана.
Това е дало основание на ищеца до отправи покана до ответника за
довършване на СМР и разваляне на същия при липса на действия в тази
насока в дадения с поканата срок.
Самата покана, както се споена по- горе е била редовно връчена на
13.01.2021 г., като дадения за изпълнение срок е бил до 23..01.2021 г.
На 17.03.2021 г. е съставен констативен протокол от представители на
О.М., в който е удостоверено извършеното от ответника / количествено и
стойностно/. Посочено, че стойността на СМР по направа на фундамента е
52 493, 04 лв. с ДДС, а тази на немонтираната върху него метална
конструкция е 16 972, 45 лв. с ДДС.
По делото е назначена СТЕ, която след оглед на място и преценка на
7
представените по делото документи е констатирала идентичност между
посочените в протокола от м. март извършени работи в изпълнение на
договора и тези изпълнени на място в количествено отношение.
Единственото разминаване е за стойността на СМР по направа на
фундамента, като от страна на експерта е посочено такава от 53 955, 55 лв. ,
т.е. с 1462, 15 лв. по- висока.
Така изложеното съотнесено с липса на оспорване на тези констатации
от страна на ответника, а и на липсата на доказателства за противното води до
извод, че от страна на изпълнителя са изпълнени 35 % от възложените
работи, а не са били изпълнени 65 % от същите и той е изпаднал в забава.
Във връзка със същата следва да се посочи, че в чл. 79, ал.1 от ЗЗД е
казано, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има
право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска
обезщетение за неизпълнение.
От тази разпоредба на ЗЗД е ясно, че при забавено изпълнение на едно
договорно задължение изправната страна може да иска от неизправната
изпълнение ведно с обезщетение за вредите от забавата, а ако за него е
отпаднал интереса от късното изпълнение той може да иска обезщетение
вместо изпълнение, т.н. компенсаторно обезщетение, което представлява
пълната стойност на неизпълнената от длъжника част от престацията плюс
обезщетение и на другите вреди причинени му от факта, че не е получил
реално изпълнение на дължимото. В тези случай обаче изправна страна не се
освобождава от своята насрещна престация и дължи същата.
Друга възможност за изправната страна е да развали договора при
условията на чл. 87 от ЗЗД и да претендира обезщетение за вреди от
неосъщественото реално изпълнение, без да търси стойността на престацията.
При претенции за обезщетения на някое от посочените по- горе
основания изправната страна следва да докаже настъпване на вредите и
техния размер.
В чл. 92 от ЗЗД от страна на законодателя е предвидено възможност за
уговаряне между страните по договора на неустойка, която обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Всичко това се споменава с оглед на факта, че по процесния договор са
8
постигнати договорки в този смисъл и предмет на иска е претенция за
заплащане на неустойка на едно от посочените в договора основания.
Наред с това от страна на ответника е направено и възражение за
нищожност на някои от неустоечните клаузи.
По повод на това възражение е нужно да се спомене, че съгласно чл.
370 от ГПК, когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор,
не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на
представен документ, не посочи доказателства или не представи писмени
доказателства, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако
пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В подобен
смисъл е и разпоредбата на чл. 130 от ГПК.
В случая ответникът не е подал отговор в срок, което сочи, че
възможността му да извършва всички посочени по- горе действия е
преклудирана.
Независимо от това в първото по делото заседание от негова страна е
направено възражение за нищожност на клаузите на чл. 21, ал.2 и 3 от
договора, с които са постигнати договорки за заплащане на неустойка. За
аргументиране на същата е препратено към разпоредбите на ТР № 1/2009 г на
ВКС, т.е. възразено е, че те са нищожни поради противоречието им с добрите
нрави.
По повод нищожността следва да се посочи, че тя е едно фактическо
състояние, за което съдът следи служебно стига за установяване на същата да
не е нужно събиране на допълнителни доказателства, т.е. в случаите, при
които до извод за наличието й може да се достигне от самото съдържание на
договора и на база събрания по делото по инициатива на страните
доказателствен материал.
Преценката дали неустоечните клаузи противоречат на добрите нрави
се прави единствено на база анализ на тяхното съдържание. Това води до
извод, че в случая за този тип нищожност съдът дължи служебно произнасяне
и това дали възражението на ответната страна в тази насока е преклудирано е
без значение. В този смисъл е и приетото в ТР № 1 от 27.04.2022 г.
постановено по т. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
По конкретното дело предмет на исковата претенция е заплащане на
неустойка по чл. 21 , ал. 3 от договора и ПАС ще извърши преценка за
9
нищожност само на тази клауза от договора.
Преценката за това е или не е налице нищожност поради проиворечие
на добрите нрави изисква да се даде определение на понятието „добри нрави“
и респективно да се извърши анализ на клаузата, за която се твърди да е
налице споменатото противоречие.
В тази връзка е нужно да се спомене, че определение за това що е
„добри нрави” не е дадено от законодателя. Това сочи, че значението на това
понятие следва да се извлече по тълкувателен път.
Под „нрави” според българския тълковен речник следва да се разбира
обичаи, традиции, обществени навици т.е. изградените порядки в нашето
общество, които определят нормалните отношения между неговите членове.
Част от тези порядки(обществени отношения) са регулирани от държавата с
правни норми. Друга част от същите не са нормативно урегулирани, но са се
превърнали в принципи от значение за правото и респ. за нормотворчеството.
Трети не са определени от държавата като задължително правило за
поведение, но така са се наложили в обществените отношения между хората,
че са се превърнали в такива независимо от липсата на държавна принуда при
неизпълнението им. Именно вторите и третите при условие, че не са
залегнали в конкретна правна норма следва да се причислят към т.н. „добри
нрави”, които трябва да се съблюдават при договарянето между страните.
В случая е нужно да се даде отговор на въпроса до колко уговорката за
дължимост на неустойка постигната в чл. 21, ал. 3 от договора и размерът й
противоречи на тези добри нрави, т.е. може ли да се говори, че в обществото
се е определил от само себе си някакъв максимално допустим праг, до който
страните могат да уговорят предварително размера на дължимото
обезщетение за неизпълнение на договорно задължение и т.н.
Първото, което следва да се има предвид при отговора на този въпрос е
предназначението на неустойката. С уговарянето й според чл. 92 от ЗЗД се
цели да се упражни натиск върху длъжника да изпълнява в срок задълженията
си под страх от плащане на нещо повече от реално дължимото. Тя има и
обезщетителна функция, т.е. предназначена е да покрие вредите, които
изправната страна търпи от неизпълнения на задължението от страна на
длъжника. Уговорената от страните неустойка може да е в по- голям размер
от реално претърпените вреди, като в тези случаи се говори и за
10
НАКАЗАТЕЛНА функция на неустойката. Тя разбира се не следва да се
абсолютизира и по тази причина, законодателят е предвидил възможност за
намаляване на самата неустойка поради прекомерност според нормата на
чл.92, ал.2 от ЗЗД, която обаче не намира приложение съгласно чл. 309 от ТЗ
по отношение на неустойки уговорени по сключени между търговци
търговски сделки.
Казаното сочи, че сам по себе си размерът на уговорената неустойка не
може да бъде основание за формиране на извод, че същата е уговорена в
нарушение на добрите нрави. Реално такова би било налице само в случаите
ако начина на определянето й създава условя за игнориране на присъщите й
функции изложени по- горе. Това води до извод, че преценката за нищожност
поради противоречие с добрите нрави следва да се извършва към момента на
сключване на договора, т.е. на постигане на уговорката, за която се
претендира нищожността, а не към последваш момент, в който е извършено
окончателно определяне на нейния размер или е предявена исковата
претенция за заплащане на същата.
В чл. 21 , ал.3 от договора е предвидено, че при развалянето му поради
виновно неизпълнение неизправната страна дължи на изправната 20 % от
стойността му.
С оглед изложеното по- горе за възможностите пред изправната при
неизпълнение на договорните задължения от неизправната такава и
функциите на неустойката следва извод, че постигане на договореност в този
смисъл е логично.
В случая за ПАС не може да се говори за противоречие на тази
договорка с добрите нрави при условие, че възможността за претендиране на
неустойка е предвидена и за двете страни по договора. Не може да се говори
и за прекомерност на неустойката при условие, че начина за определяне е
идентичен и равен на част от неполучената престация било в натура било в
пари.
Така изложеното от своя страна води до извод, че основателността на
процесния иск е обусловена от даване отговор на въпроса е или не е налице
разваляне и какво точно е развалено.
С оглед споменатото по- горе за съотношението между изпълнената и
неизпълнената част от възложената работа е безспорно, че неизпълнението е
11
съществено. Безспорно е също, че от страна на изправната страна са спазени
изискванията на чл. 87, ал.1 от ЗЗД и това, че в дадения срок изпълнение не е
последвало. Това води до извод, че развалянето е факт.
Съгласно чл. 88, ал.1, изр. 1 от ЗЗД развалянето има обратно действие
освен при договорите за продължително или периодично изпълнение.
Дължимите по настоящия договор престации изключват извода, че той е
за периодично или продължително изпълнение, което би следвало да доведе
до извод, че развалянето има обратно действие и договорът е развален изцяло.
В случая обаче видно от твърденията на самия ищец той е приел
частично извършената от ответника работа и неоспорва дължимостта на
възнаграждение за същата. Това води до логичен извод, че договорът не е
развален изцяло, а само в частта досежно непрестираната към момента на
отправяне на волеизявлението за разваляне работа. Този извод, се подкрепа и
от нормата на чл. 267, ал.1, изр. 2 от ЗЗД, която разглежда случаите, при
които договорът за изработка, т.е. договори от процесния тип са развалени на
основание чл. 89, ал.1, изр. 1 от ЗЗД.
Това води до извод, че в случая стойността на разваления договор е
равна на стойността на непрестираната от ответника работа. Тя при условие,
че стойността на цялата работа е равна на 203 358, 45 лв., а тази на
извършената според заключението на вещото лице е 70 928 лв. е равна на
132 430, 45 лв.
Двадесет процента от тази сума са 26 486, 09 лв., т.е това според ПАС е
размерът на дължимата на на основание чл. 21, ал.3 от договора неустойка.
В случая с оглед становище на двете страни същата следва да се намали
със усвоената от ищеца на основание чл. 19, ал.1 от договора гаранция от
3 389, 91 лв. и с прихванатото задължение на ищеца към ответника за
доплащане на възнаграждение за извършените и приети СМР от 8 002, 11 лв.
Това води до извод, че дължимата от ответника на ищеца сума е равна
на 15 094, 07 лв. и за нея той следва да бъде осъден да му е плати ведно със
законната лихва.
Не точно в този смисъл е решението на ПОС, което налага
потвърждаването му за сумата от 15 094, 07 лв. и респ. отмяната му за сумата
от 14 186, 20 лв. равняваща се на разликата между присъдените 29 280, 27 лв.
и дължимите 15 094, 07 лв.
12
Изложеното налага и отмяна на решението на ПОС в частта за
разноските за сумата от 1381, 40 лв. с оглед на факта, че дължимите такива
на ищеца са 1469, 81 лв., а не присъдените с решението 2851, 21 лв.
Съответно за производството пред пас на страните следва да се
присъдят разноски по съразмерност. На жалбоподателя се дължат такива от
285, 13 лв., а на въззиваемата страна в размер на 927, 91 лв.
Водим от това съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело 441/ 2021 г. по описа на
П.О.С. решение № 138 от 14.04.2022 г. в частта, с която „И.Р.С.“ ЕООД, ЕИК
*********, ****, е осъдено да заплати на О.М., гр. П., Булстат *** *** ***,
сумата от 15 094, 07 лв. неустойка в остатъчен размер, дължима на основание
чл. 21, ал. 3 от сключения между страните Договор № 153/09.07.2020 г. с
предмет: „Изграждане на Ф.С. в ОУ „Г.И.“ в с. Г.И. - първи етап в УПИ - ** -
У. (ПИ- ***.****) по плана на с. Г.И.“, ведно със законна лихва върху сумата,
считано от 15.06. 2021 г., както и сумата от 1469, 81 лв. разноски по
съразмерност.
ОТМЕНЯ постановеното по т. дело 441/ 2021 г. по описа на П.О.С.
решение № 138 от 14.04.2022 г. в частта, с която „И.Р.С.“ ЕООД, ЕИК
*********, **** е осъдено да заплати на О.М., гр. П., Булстат *** *** ***
следните суми:
-14 186, 20 лв. неустойка в остатъчен размер, дължима на основание чл.
21, ал. 3 от сключения между страните Договор № 153/09.07.2020 г. с
предмет: „Изграждане на Ф.С. в ОУ „Г.И.“ в с. Г.И. - първи етап в УПИ - ** -
У. (ПИ- ***.****) по плана на с. Г.И.“, ведно със законна лихва върху сумата,
считано от 15.06. 2021 г., която сума се равнява на разликата между
присъдените 29 280, 27 лв. и дължимите 15 094, 07 лв.
-1381, 40 лв. направени от ищеца в първоинстанционното производство
разноски и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от О.М., гр. П., Булстат *** *** *** против
„И.Р.С.“ ЕООД, ЕИК *********, **** за осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата 14 186, 20 лв. неустойка в остатъчен размер,
13
дължима на основание чл. 21, ал. 3 от сключения между страните Договор №
153/09.07.2020 г. с предмет: „Изграждане на Ф.С. в ОУ „Г.И.“ в с. Г.И. - първи
етап в УПИ - ** - У. (ПИ- ***.****) по плана на с. Г.И., която се равнява на
разликата между присъдената с решението на ПОС сума от 29 280, 27 лв. и
дължимата такава от 15 094, 07 лв.
ОСЪЖДА „И.Р.С.“ ЕООД, ЕИК *********, ****, да заплати на О.М.,
гр. П., Булстат *** *** *** сумата от 927, 91 лв. разноски по съразмерност за
производството пред ПАС.
ОСЪЖДА О.М., гр. П., Булстат *** *** *** да заплати на „И.Р.С.“
ЕООД, ЕИК *********, **** сумата от 285, 13 лв. разноски по съразмерност
за производството пред ПАС.
Решението може да се обжалва в 1 месечен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14