Решение по дело №5234/2020 на Софийски градски съд

 Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.София,  26 . 03. 2021 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                Мл.с-я   МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

 

при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА

и прокурора                                                                сложи за разглеждане    

докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 5234 по описа за 2020  г., за да се произнесе, взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС, срещу решение № 296326/09.12.2019 г. по гр. д. № 79615/2017 г. на СРС, 60 състав.

Решението се обжалва в частта, в която претенциите на ищеца, въззивник пред настоящата инстанция с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са били приети за неоснователни и като такива са били отхвърлени. Решението се обжалва и в частта за разноските.

Излагат се доводи за неправилно приложение института на погасителна давност и несъобразяване с действалите за периода Общи условия на дружеството от 2014 г. По отношение иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се твърди, че дружеството ищец имало издадени констативни протоколи по чл. 539 от ГПК, но съдебният състав не им бил указал да представят същите по делото. Твърди се, че Общата фактура била публикувана на 15.08.2014 г.

Иска се от съда да отмени решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира направените разноски.

Ответниците по въззивната жалба- Я.Д.К. и И.Я.К., ответници и пред СРС, не са депозирали отговор по въззивната жалба. В хода на производството излагат становище, че правилно СРС е приел в обжалваната част на решението, че задълженията са погасени по давност. Относно изпадането в забава и претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, процесуалният им представител сочи, че още с доклада по делото СРС бил разпределил доказателствената тежест като указал на ищеца, че следва да представи доказателства за надлежно поставяне в забава на ответниците. Тези указания не били изпълнени. Затова и в тази си част обжалваното решение било правилно. Претендират се разноски.

Третото лице-помагач- „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на  10.12.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 18. 12.2019 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

В частта, в която решението се обжалва, СРС частично е отхвърлил исковете по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Следователно е налице правен интерес от обжалване; въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС относно възражението за погасяване на част от задълженията по давност, направено с отговора по исковата молба, е приел, че по отношение на претендираните от ищеца вземания е приложима кратката 3-годишна давност. Давността била прекъсната с предявяване на иска, което било сторено на 08.11.2017 г. При това положение давността била изтекла за вземанията, чиято изискуемост била изтекла преси 08.11.2014 г. При приложението на клаузата от чл.33, ал.1 от ОУ, СРС е достигнал до извода, че всички претендирани месечни суми до тази за м.08.2014 г., вкл. са погасени по давност или това били вземанията за периода м.05.2014 г.- м.08.2014 г. Извън погасителната давност били всички, претендирани вземания за периода от 01.09.2014 г. до 30.04.2015 г. В този период нямало погасяване на задълженията от ответниците; същите възлизали в размер на 990,91 лв. Задължението на всеки един от ответниците възлизало на 495,45 лв., а за разликата до 555,57 лв. – искът бил неоснователен срещу всеки един от ответниците.

По исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД СРС е приел, че по отношение изпадането в забава на ответниците са приложими ОУ -2014 г., приети от ищцовото дружество. Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ стойността на общата фактура следвало да бъде заплатена в 30-дневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача. В тази връзка ищецът не ангажирал доказателства. Затова и СРС е приложил последиците от недоказването и е приел претенцията за мораторна лихва за забава за неоснователна.

В частта, в която претенциите са били уважени, решението като необжалвано е влязло в сила.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

С оглед доводите във въззивната жалба първото спорно по делото обстоятелство е погасени ли са вземанията по давност по начина, приет от първоинстанционния съд.

Действително, задължението за плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая исковата молба е предявена на 08.11.2017 г., а претендираният период по отношение на стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г.

При това положение изводът на СРС, че вземанията за периода м.05.2014 г.- м.08.2014 г. са погасени по давност е правилен.

Разпоредбата на чл.113 ЗЗД съдържа забрана да се продължава срокът на погасителната давност чрез съглашение /в случая с ОУ/.

Нещо повече, настоящата инстанция констатира, че резултатът по Общата фактура от 31.07.2015 г., относима за периода за който СРС е приел, че вземанията са погасени по давност, е сума за връщане на потребителя в размер на 87,76 лв., виж л.17 от исковото производство пред СРС.

При това положение въззивната инстанция приема, че в частта, в която СРС е отхвърлил претенциите на ищеца по чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

Относно изпадането в забава на ответниците:

Видно от обстоятелствената част на исковата молба самият ищец сочи, че ответниците изпадат в забава по правилата на чл.33, ал.1 ОУ във вр. с чл.32,ал.1 ОУ, а именно: в 30-дневен срок от датата на публикуването на фактурите на страницата на продавача, т.е. на ищеца.

Противно на твърдяното от въззивника, с определението си от 28.08.2018 г., представляващо доклад по смисъла на чл.140 ГПК във връзка с чл.146 ГПК, СРС изрично е дал указания на ищеца, т.7, че носи тежестта да докаже публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия за процесния период на интернет страницата на ищцовото дружество, виж л.50-51 от делото пред СРС.

Такива доказателства не са ангажирани от ищеца- нито са представени сочените констативни протоколи по реда на чл.539 ГПК едва с въззивната жалба; нито е възложена задача на съдебна експертиза. Ето защо правилно СРС е достигнал до извода, че ответниците не са изпаднали в забава поради което претенцията на ищеца по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлена срещу всеки един от ответниците.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната му част първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да се потвърди.

По разноските:

При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.

Въззиваемите претендират разноски и такива са сторени за адв.възнаграждение, поради което им се присъждат.

По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:

Същото е неоснователно. Адв. възнаграждение е в минималния размер от 300 лв., съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.

 

Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р Е Ш И :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 296326/09.12.2019 г. по гр. д. № 79615/2017 г. на СРС, 60 състав, в частта, в която претенциите на ищеца – „Т.С.“ ЕАД, срещу Я.Д.К. и И.Я.К., с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са били приети за неоснователни и като такива са били отхвърлени, както и в частта за разноските.

 

          ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на И.Я.К., ЕГН **********,***, ателие В, съдебен адрес:***-адв.Д., сумата в размер на 300 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на Я.Д.К., ЕГН **********,***, ателие В, съдебен адрес:***-адв.Д., сумата в размер на 300 лв.- адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.

 

          Решението е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ: