РЕШЕНИЕ
гр.София, 31.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет
и четвърти септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: З. Чолева
мл.с. Лора Димова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4
295 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 527941 от 07.11.2018
г., постановено по гр.д.№ 75 432/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав /с
отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение №
44257/19.02.2019 г./ е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че З. „Л.И.” АД, ЕИК ******дължи на З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******сумата 164,97
лева, представляваща незаплатена част от регресно вземане за платено застрахователно
обезщетение за причинени вреди на т.а.”Форд Фиеста” с рег.№ ****** в резултат
на ПТП от 03.04.2013 г., реализирано в гр.София по вина на водача на л.а.”Фолкс-ваген
Голф” с рег.№ ******, чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била
застрахована при ответника, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на подаване на заповедта за изпълнение – 26.10.2015 г. до окончателното
заплащане на взема-нето, както и сумата 28,53 лева, представляваща обезщетение
за забава за периода от 25.03. 2014 г. до 25.10.2015 г. /от които: сумата 1,90
лева, изтекла лихва върху платената преди процеса част от главницата в размер
на 297,57 лева за периода от 25.03.2014 г. до 16.04.2014 г. и 26,63 лева,
изтекла лихва върху непогасената част от главницата за периода от 25.03.2014 г.
до 25.10.2015 г./, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 64 976/2015 г. по описа на СРС, 54 състав, като в
останалата част искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за
разликата над сумата от 28,53 лева до пълния предявен размер от 47,07 лева и за
периода: 01.11.2013 г. до 24.03.2014 г. е отхвърлен като неоснователен.
Със същия съдебен акт З. „Л.И.”
АД, ЕИК ******е осъден да заплати на З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 296,58 лева – разноски за заповедното производство и 360,46
лева – разноски за иско-вото производство.
Така постановеното съдебно решение в
частта, с която е отхвърлена заявената пре-тенция по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 ЗЗД относно търсеното обезщетение за забавено плащане за горницата
над от 28,53
лева до пълния заявен размер от 47,07 лева и за периода: 01.11.2013 г. до
24.03.2014 г., е депозирана въззивна жалба от ищеца от З. „Б.В.И.Г.” АД, ***. В жалбата се
излагат съображения, че в обжалваната част решението е неправилно, поради това,
че е постановено при допуснати съ-ществени нарушения на процесуалните правила и
на относимите материалноправни норми, и е необосновано. Наведени са доводи, че
писмото за прихващане и приложението към него, изхождащи от ответника е
следвало да се ценят от съда като извънсъдебно признание относ-но факта на
връчване на регресната покана и съобразно това да се приеме, че 30-дневният
срок по чл.213а, ал.3, т.2 КЗ /отм./ е изтекъл на 31.10.2013 г. и след тази
дата ответното дру-жество е изпаднало в забава.
Моли въззивният съд да
уважи жалбата и след като отмени атакуваното решение в обжалваната част, да
постанови друго, с което да уважи акцесорната му претенция в цялост. Претендира
присъждането на разноски по делото.
Ответникът по жалбата –
З. „Л.И.”
АД, *** в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на
въззивната жалба е оспорил същата, като поддържа, че наве-дените от насрещната
страна възражения за неправилност и незаконосъобразност на първо-инстанционното
решение са неоснователни и че първоинстанционният съд правилно е изчис-лил
законната лихва върху дължимата се сума за определения период. Претендира
присъж-дането на юрисконсултско възнаграждение. Навежда възражение относно
претендираните от въззивника разноски.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в проце-са, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, като по
отношение на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в
ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на
решението с оглед изложените в жалбата доводи.
Постановеното от първоинстанционния съд решение № 527941 от 07.11.2018 г. по
гр.д.№ 75 432/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав /с отстранена очевидна
фактическа грешка в диспозитива на същото с решение № 44257/19.02.2019 г./ не е обжалвано и е влязло в законна сила в частта, с която е признато за установено на
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./, че З. „Л.И.”
АД, ЕИК ******дължи на ЗАД „Булст-рад Виена Иншурънс Груп” АД, ЕИК ******сумата
164,97 лева, представляваща непо-гасена част от регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение по полица № 4755120270000259 от 19.11.2012 г. по
застраховка „Каско” за причинени вреди на т.а.”Форд Фиеста” с ДК № ****** в
резултат на ПТП, настъпило на 03.04.2013 г. в гр.София в района на паркинга на
магазин „Кауфланд” в ж.к.”Младост-3”, вследствие на виновното и противоправно
поведение на застрахования при ответника по риск „Гражданска отговор-ност” по
полица № 22113000745110 със срок на валидност: 20.03.2013 г. – 19.03.2014 г.
водач на л.а.”Фолксваген Голф” с ДК № ******, застрахован по риск „Гражданска
отговор-ност” при ответника, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на подаване на заповедта за изпълнение – 26.10.2015 г. до окончателното й
заплащане, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД З.
„Л.И.” АД дължи на З. „Б.В.И.Г.” АД сумата 28,53 лева, представляваща
обезщетение за забава за пе-риода от 25.03.2014 г. до 25.10.2015 г., с оглед на което със сила на пресъдено нещо по дело-то е установено
наличието на елементите от фактическите състави на визираните разпоредби
относно отговорността на ответника за тези вземания.
Не се спори в производството и че на 17.04.2014 г. З. „Л.И.” АД във
връзка със същата щета, образувана при З. „Б.В.И.Г.” АД относно разглеж-даното събитие - № 475512131303753
/реф.№ 50-01600-2370/13/ по риск „Каско”, е изплатил извънсъдебно сумата от 297,57
лева.
Обезщетението за несвоевременно изпълнение
на парично задължение има акцесо-
рен характер и възниква от момента на изпадане на
длъжника в забава по отношение на глав-ното му задължение.
Съгласно нормата на чл.213а, ал.3 КЗ от 2005 г. /отм./ в срок от 30 дни от предста-вянето на всички доказателства
от страна на застрахователя по имуществена застраховка, който е встъпил в
правата на застрахованото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност” на лицето, което виновно е причинило вредата на застрахованото
имущество, застрахователят по риск „Гражданска отговорност” трябва: 1. да
определи и изп-лати размера на своето задължение по предявената претенция или 2.
мотивирано да откаже плащането. Съгласно данните от представената с исковата
молба покана по регресна претен-ция – на 24.09. 2013 г. З. „Б.В.И.Г.” АД е изпратило на З. „Л.И.”
АД документите по негова щета № 475512131303753 за уреждане на същата. От прие-тото пред СРС писмо с изх.№ L-669 от 21.02.2014
г. на ответното дружество с приложение № 1, относно разглеждането и
одобряването на регресни задължения към З. „Б.В.И.Г.” АД по 164 бр.щети, се
констатира, че в приложението на е обективи-рано извънсъдебно признание, че процесната
регресна претенция на З. „Б.В.И.Г.” АД по щета № 475512131303753 е била предявена
пред З. „Л.И.” АД на 01.10.2013 г. Действително в наименованието на колона 7 в
Приложение № 1 на писмото от 21.02.2014
г. е използвано съкращение, но последното позволява еднозначно да се опре-дели смисъла
на отразените данни, а именно, че същите касаят датата на завеждане на рег-ресните
щети в З. „Л.И.“ АД.
Твърдения за наличието на
обстоятелства по чл.213а, ал.2 от КЗ /отм./ не са наведени в производството от
страна на ответника, нито са представени доказателства във връзка с такива
обстоятелства.
С оглед горните обстоятелство нормативният
срок за доброволно изпълнение на за-дължението на ответника по чл.213, ал.1 КЗ
/отм./ е изтекъл на 31.10.2013 г., като от 01.11. 2013 г. същият е изпаднал в
забава и дължи на жалбоподателя-ищец обезщетение за несвоев-ременното изпълнение
на това главно задължение за периода от 01.11.2013 г. до заявения момент – 25.10.2015
г., като за времето от 01.11.2013 г. до датата на частичното погасяване на
главницата: 16.04.2014 г. същото се дължи върху пълния размер на вземането
по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ от 437,54 лева, а от 17.04.2014 г. до 22.10.2015 г. –
върху остатъка от главни-цата от 164,97 лева. За да
определи конкретния размер на търсеното вземане /в размер на законната лихва/ за
периода-предмет на инстанционен контрол от 01.11.2013 г. до 24.03. 2014 г. по
реда на чл.162 ГПК, съдът взе предвид данните относно основния лихвен процент на
БНБ и изискванията на ПМС № 100/29.05.2012 г., съгласно които същият възлиза на
су-мата 17,41 лева.
Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,
с коя-то искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за
разликата над приз-натата за дължима сума от 28,53 лева до сумата от 45,94 лева
и вместо това да бъде поста-новено друго, с което претенцията относно обезщетението
за забава за тази разлика от 17,41 лева, определена за периода от 01.11.2013 г.
до 24.03.2014 г. вкл. – да бъде уважена. В оста-налата обжалвана част –
решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед приетия изход на спора на жалбоподателя
се дължат на основание чл.78, ал.1 ГПК допълнително разноски за заповедното
производство в размер на 26,68 лева и за първо-инстанционното производство –
32,43 лева, както и за въззивното производство – в размер на 136,16 лева
/държавна такса и адвокатско възнаграждение с ДДС/.
Адвокатското възнаграждение на въззивника е определеното на база в
размер на 100,00 лева. Съгласно действащата нормативна уредба адвокатското
възнаграждение на про-цесуалните представители на страните по чл.78 ГПК са определя
в размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, издаде-на от Висшия адвокатски съвет. При
прилагане на същата обаче следва да се съобрази и ре-шението на Съда на ЕС от
23.11.2017 г., постановено във връзка с отправени запитвания относно тълкуването
на чл.56, параграф 1 и чл.101, параграф 1 ДФЕС, както и на Директива 77/249/ЕИО
на Съвета от 22.03.1977 г. относно улесняване на ефективното упражняване от
адвокатите на свободата на предоставяне на услуги. С него Съдът на ЕС е приел,
че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че националната правна уредба като разгледаната в главните
производства, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не
могат под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договарят възнаграждение
в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет в Република България и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаг-раждение в
по-нисък от минималния размер, би могла за ограничи конкуренцията в рамките7 на
вътрешния пазар по смисъла на чл.101, параграф 1 ДФЕС. Прието е и че
запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и
дали така наложените ограниче-ния се свеждат до това, което е необходимо, за да
осигури изпълнението на тези легитимни цели.
Предвид обстоятелството, че
горепосочената Наредба е приета от професионална организация на адвокатите –
Висшият адвокатски съвет /ВАдС/, както и чрез въведеното с чл.7, ал.2, т.1 от
нея изискване за минималните размери на адвокатските възнаграждения не се
отчита общия интерес, спецификата на конкретното дело, неговата фактическа и
правна сложност, конкретните процесуални действия, които са извършени и положените
от проце-суалния представител усилия за защита на страната, а единственият критерий
е цената на иска, съдебният състав счита, че определените с нея минимални
размери на адвокатските възнаграждения налагат ограничения, които не отговарят
на легитимни цели, включително и установените с чл.101, параграф 1 ДФЕС. Във
връзка и този извод на съда следва да се посо-чи и че с чл.7, ал.2, т.1 от
Наредбата се отчитат само интересите на членовете на профе-сионалната
организация на адвокатите, но не и общия интерес и интересите на субектите от
другите сектори или на ползвателите на тези услуги. А както е прието в мотивите
на цитираното решение на Съда на ЕС, имащо задължителна сила от момента на
обнародването му, за да може тарифа, определена от професионална организация да
има характер на дър-жавна мярка, същата следва да зачита общия интерес и да
гарантира, че определените от ВАдС минимални размери на адвокатските възнаграждения
са справедливи и обосновани, което в случая не е така. Ето защо адвокатското
възнаграждение за защита на въззивника в настоящото производство следва да се
определи съобразно действителната сложност на делото, която в дадената хипотеза
е изключително ниска; извършените от пълномощника на тази страна процесуални
действия и положените от него усилия, а именно: подаване на въззивна жалба без
ангажиране на доказателства и молба с инкорпориране на част от дово-дите,
наведени в жалба, без явяване в открито съдебно заседание, както и обстоятелството,
че извършените действия са обичайни за защита на участник в такова производство
и качество. С оглед на това съдът приема, че за оказаната защита на З. „Б.В.И.Г.” АД
пред СГС адвокатското възнаграждение следва да се определи в размер на 100,00
лева, към която сума следва да се начисли 20 % данък върху добавената стойност,
тъй като упълномощеният адвокат е регистриран по ЗДДС, съобразно което
адвокатско възнаграж-дение на ищцовото дружество възлиза на сумата 120,00 лева.
При съобразяване на стойност-та на уважената част от жалбата дължимите се
разходи за адвокатски хонорар по чл.78, ал.1 ГПК са 112,69 лева.
На основание чл.78, ал.3 във връзка с
ал.8 от ГПК на ответното дружество се дължат разноски за настоящото
производство в размер на 6,09 лева – юрисконсултско възнаграж-дение.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №
527941 от 07.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 75 432/2016 г.
по описа
на СРС, ІІ ГО, 54 състав /с отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива
на същото с решение № 44257/19.02.2019 г./
–
в частта, с която е отхвърлен
предявеният от З.
„Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******срещу З. „Л.И.” АД, ЕИК ******положителен установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над
сумата от 28,53 лева до сумата от 45,94 лева за периода: 01.11.2013 г. до
24.03.2014 г., представляваща обезщетение за забава, вместо което ПОСТА-НОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от
З. „Б.В.И.Г.”
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, пл.”******срещу З. „Л.И.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Д иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че З. „Л.И.” АД, ЕИК ******дължи допълнително
на З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******сумата 17,41
лева /седемнадесет лева и четиридесет и една стотинки/ - разликата над признатата от първоинстанционния
съд сума от 28,53 лева до сумата от 45,94 лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане на главното вземане по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ по щета № 475512131303753 за периода: 01.11.2013
г. – 24.03.2014 г. вкл., за
която сума на 17.12.2015 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задълже-ние
по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 64 976/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 527941 от 07.11.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 75 432/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав /с
отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение №
44257/19.02.2019 г./ в останалата обжалвана част, касаеща иска с правно основание правно основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА З. „Л.И.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Д да ЗАПЛАТИ на З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, пл.”******на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумите:
26,68 лева /двадесет и шест лева и шестдесет
и осем стотинки/ – допълнителни разноски за заповедното производство, 32,43 лева /тридесет и два лева четиридесет и три стотинки/ –
допълнителни разноски за първоинстанционното произ-водство, както и сумата 136,16 лева /сто тридесет и шест лева и шестнадесет стотинки/ – разноски
за въззивното производство.
ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******, със седа-лище и адрес на управление:***, пл.”******да ЗАПЛАТИ на З. „Л.И.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Д на основание чл.78, ал.3 във
връзка с ал.8 от ГПК сумата 6,09 лева /шест лева и девет стотинки/ – разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.