РЕШЕНИЕ
№ 70
гр. Бургас, 18.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и първи април, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Пламена К. Георгиева
Върбанова
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно
гражданско дело № 20212100500417 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод
въззивната жалба на процесуалния представител на Т. Н. М. от гр.*** –
ответник по гр.д. № 4261 /2020 год. по описа на Бургаския районен съд
против решение № 260140/26.01.2021 год. постановено по същото дело ,с
което е прието за установено ,че въззивникът М. дължи на ищцата М.Т.
сумата от 1200 лв. –представляваща месечни наемни вноски за периода
01.08.2019г.-30.11.2019 г.,дължими по договор за наем от 01.03.2019 г. ,ведно
със законната лихва от 27.12.2019 г. до окончателното й изплащане ,за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
10791/2019 г. по описа на БРС ,като въззивникът е осъден и да предаде на
ищцата държането на ½ ид.част от самостоятелен обект в сграда ,с адрес –ул.
„****** ***** „ № ** ,вх. * ,ет. * ,ап. * –поради прекратяване на договор за
наем от 01.03.2019 г. ,както и да заплати на ищцата направените разноски по
делото.
1
Въззивникът изразява недоволство от решението ,като счита
същото за неправилно ,незаконосъобразно и необосновано.Сочи се на първо
място ,че районният съд е основал изводите си върху грешна преценка на
доказателствата ,извършена при нарушаване на съдопроизводствените
правила,по-специално на чл. 9 и ч 10 ГПК –не е била осигурена равна
възможност на страните да упражняват предоставените им права.
Подчертава се ,че още с отговора си на исковата молба
ответникът-въззивник не е оспорил обстоятелството ,че договорът за наем от
01.03.2019 г. е подписан от него ,но със съзнание ,че се касае за договор за
безвъзмездно послужване за 10 години ,както ползвал имота от
придобиването му от Т. през 2015 г.Затова още в отговора е направил
възражение за нищожност на договора поради липса на основание и съдът е
докладвал делото с допълнение ,че е направено такова възражение.
Въззивникът е твърдял ,че при подписването на договора е
упражнявал ползване на друго основание –между страните е било постигнато
съгласие ответникът да съдейства на ищцата за придобиването на
определени имоти ,а като компенсация /комисионна / останал да живее в
процесния имот без заплащане.В тази връзка се подчертава ,че тежестта за
оборване на основанието на договора /което по презумция се предполага /
лежи върху ответника .Затова той е поискал допускане на главни
доказателства ,то съдът не е уважил искането ,позовавайки се на чл. 164 ал.
1 т. 6 ГПК ,което е погрешно.С исканите гласни доказателства ответникът е
считал ,че ще установи ,че към 2019 г. вече е ползвал имота по договорка
,постигната още през 2015 г..Затова липсвало основание за сключване на
договор за наем.
Така ,поради нарушаване на съдопроизводствените правила
,ответната страна е била лишена да предостави своевременно исканите
гласни доказателства .
В допълнение към въззивната жалба се изтъква ,че при
подписването на процесния наемен договор въззивникът е бил заблуден
какво му се поднася ,като затъмненото време и поднасянето на договора в
бирария ,както и слабото му зрение също са съдействали за това
недоразумение .Неправилно съдът не е открил производство по чл. 193 от
2
ГПК за оспорване на договора за наем.
Правят се още редица възражения относно съдържанието на
наемния договор ,които го правят според въззивната страна нелогичен -
твърде високата наемна цена за ½ ид.част от жилището при използваеми 60-
62 кв.м. ,на петия етаж ,без асансьор,както и липсата на разпределение на
жилището .Оспорва се и извода ,че ответникът бил уведомен за
прекратяването на договора .
Моли се за отмяна на решението и прогласяване нищожността на
договора за наем ,както и за отхвърляне на исковете Не се сочат нови
обстоятелства и нови доказателства по делото .
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и
отговарящи на изискванията на чл.260-261 от ГПК .
Въззиваемият ответник в писмения си отговор по чл. 263 от
ГПК оспорва въззивната жалба и счита ,че при постановяване на съдебното
решение в атакуваната част не са допуснати сочените в нея нарушения .Счита
се на първо място ,че наведените оплаквания са твърде бланкетни .Искането
за допускане на гласни доказателства не е било в изискуемата форма по чл.
127 ал. 2 ГПК и е било напълно неоснователно .Подчертава се ,че с оглед
твърденията на ответника –че договорът за наем е истински по смисъла на чл.
193 от ГПК ,но с невярно съдържание по смисъла на чл. 164 ал. 1 т. 6 от ГПК
,районният съд не е открил производство по оспорване на документ по чл. 193
от ГПК ,като в тежест на ответника е било да докаже ,че съдържанието на
уговорките на страните е друго ,различно от вписаното .За тези твърдения
той не е ангажирал доказателства .Доколкото ответникът е издател на
документа ,се явяват недопустими свидетелските показания .В негова тежест
е било и доказване на твърдението ,че договорът е сключен без основание ,за
което също не са представени доказателства
Моли се за оставяне без уважение на въззивната жалба и
потвърждаване на решението .Също не се сочат нови доказателства.
След преценка на събраните по делото доказателства и като
обсъди съображенията на страните,Бургаският окръжен съд прие за
3
установено следното :
Производството е било образувано/след две уточнения на
исковата молба / по иск на М.Т. против Т.М. за установяване вземането на
ищцата за сумата от 1200 лв. ,за което вземане е била издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 10791/2019 г. по описа на БРС/а в условията на
евентуалност е предявен осъдителен иск за същата сума ,представляваща
обезщетение по договор за наем ,сключен между страните за периода
01.08.2019 г.-30.11.2019 г. /,заедно със съединен осъдителен иск за предаване
на наетата вещ.
Твърдяло се е от ищцата ,че между нея и ответника е сключен
договор за отдаване под наем на ½ ид.част от самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 07079.613.21.2.10 по КККР на гр. Бургас ,апартамент в гр. ***
,ул. „***** ***** „ № ** ,вх.А ,ет. *,ап. *,като в подкрепа се представя
писмен договор от 01.03.2019 г.,според който ищцата в качеството си на
наемодател е предоставила на ответника в качеството му на наемател за
временно възмездно ползване ½ ид.част от описания имотсрещу заплащане на
месечна наемна цена в размер на 300 лв.,като в т.3 от договора страните са се
уговорили ,че подписамият договор служи като приемо-предавателен
протокол за предаване държането на имота ,ведно с наличното имущество
и оборудване ,във вид ,годен за ползването му съобразно неговото
предназначение –за живеене /като се описва и състоянието на имота/.Срокът
на договора е десет години ,като уговорката е месечният наем да се заплаща
авансово до 10-то число на текущия месец – в брой,или по предоставена от
наемодателя банкова сметка .В раз.V от договора са договорени хипотезите
за прекратяването му ,една от които е неплащане на наемните вноски в
определения срок ,както и неплащане на текущи изискуеми разходи от
наемателя ,а същи – и с едномесечно писмено предизвестие от една от
страните.
Ответникът не е оспорил ,че се намира и ползва имота и към
настоящия момент ,както и го е ползвал през процесния период от 01.08.2019
г. до 30.11.2019 г..Не оспорва и че е подписал представения договор за наем
от 01.03.2019 г.,но при подписването му е бил с убеждението ,че документът е
с друго съдържание ,че е считал че подписва „договор за ползване на имота
4
„безвъзмездно ,че изявлението в договора не съответства на действителната
уговорка между страните ,тъй като той бил оставен в имота за безвъзмездно
ползване като компенсация на направените от него в полза на ищцата и
съжителя й услуги/като им съдействал за придобиване на определени
недвижими имоти ,за което му се дължала комисионна и поради което
останал да живее в бившия си имот без заплащане / .Затова е инвокирал
възражение за нищожност на договора поради липса на основание-по чл. 26
ал. 2 ЗЗД ,като е твърдял ,че държи имота на друго основание –още при
придобиването на имота от Т. през 2015 г. е постигнал съгласие с нея да
остане безвъзмездно в нея именно като компенсация за направените услуги .
В този смисъл ,като е приел че с оглед твърденията на ответника
документът /договорът за наем/ е истински по смисъла на чл.193 ГПК ,но с
невярно съдържание по смисъла на чл. 164 ал. 1 т. 6 от ГПК
,първоинстанционният съд не е допуснал производство по оспорване на
документа по чл. 193 от ГПК .Във въззивната жалба се съдържат оплаквания
за извършени процесуални нарушения от съда във връзка именно с даване
възможност на ответната страна да опровергае съдържанието на договора за
наем и недопускане на исканите от ответната страна гласни доказателства с
аргумент ,че сищите били недопустими на осн.чл.164 ал. 1 т. 6 ГПК.
В тази връзка следва да се посочи ,че обсегът на доказване в
исковото производство по действащия ГПК не включва всички, а само
спорните релевантни факти (сравнителен анализ на чл. 153 и чл. 154 ГПК).
Страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по
делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който
насрещната страна оспорва. Доказателствената сила на частния документ е
само формална. Когато е подписан, тя се изчерпва с авторството, а когато не е
подписан - че е съставен (чл. 180 ГПК). Съдът няма задължението да приеме
за осъществен оспорения факт, засвидетелстван в частния документ, нито за
достоверна датата на съставянето му. Спорът по факта и/или датата не
включва твърдение за неистинност на частния документ, а съдът няма
задължение да открие производство по чл. 193 ГПК. Страната, която основава
довод, възражение, реплика или дуплика на оспорения засвидетелстван
положителен факт, е длъжна да го докаже, а съдът й дължи указания, когато
за установяването му по делото е представен единствено документът (чл. 146,
5
ал. 2 ГПК). Когато фактът е отрицателен, тежестта да докаже положителните
факти, които изключват засвидетелствания отрицателен факт, е за страната,
която оспорва осъществяването му. Когато от достоверната дата се ползва
страната, която е автор на частния документ, а го е съставила, защото законът
предвижда писмена форма за доказване на засвидетелстваното обстоятелство
(напр. взето решение от общо събрание или ведомост за плащане на заплата),
съдът й дължи указания, че може да докаже достоверната дата с помощта на
всички доказателствени средства (чл. 181, ал. 2 ГПК).В случая Самото
волеизявление на наемателя по договора за наем има характера на частен
документ и поради това няма обвързваща съда материална доказателствена
сила. Въззивникът обаче прави смешение между оспорване на писмен
документ и опровергаване съдържанието на документ. Опровергаването на
документа в частта на волеизявленията е ограничено само до вида
доказателствени средства (изключване на свидетелските показания в
хипотезите на чл. 164 ГПК). Доказването се определя по правилата на чл. 154
ГПК, а не по чл. 193, ал. 3 ГПК.
Затова и изводите на първоинстанционния съд ,че тук става дума
не са оспорване истинността на представения по делото договор ,а за
опровергаване на съдържанието му ,е правилен .Доколкото въпросният
частен документ е подписан и от ответника ,съдът е счел за недопустими и
свидетелските показания на осн.чл. 164 ал. 1 т. 6 ГПК.Независимо от това
обаче следва да се посочи ,че ответникът не е успял да докаже по никакъв
начин твърденията си относно съдържанието на договора за наем –твърдения
,които от една страна са твърде противоречиви и неясни ,а и твърде общи ,без
посочване на конкретни факти /напр. за какви точно услуги и за кои точно
имоти стана дума и по кой начин ответникът е следвало „да ги намери „и
какви облаги е имала ищцата от „намирането“ на тези имоти / .От една
страна ответникът твърди ,че уговорката му с ищцата да живее
безвъзмездно в имота била още от 2015 г. /когато тя е закупила имота на
публична продан/,а от друга-че е подписал договора за наем ,тъй като бил
въведен в заблуждение какво му се поднася за подпис /за което роля имало
и слабото му зрение и мястото ,където му бил поднесен за подпис/.Всички
тези доста объркани твърдения са останали недоказани ,както и недоказано и
неоснователно е останало възражението ,че договорът няма основание
6
,поради което се явява нищожен по арг.от чл. 26 ал. 2 ЗЗД. Каузата на
договора е: за едната страна да придобие право на ползване, а за другата да
получи договорената наемна цена, поради което това възражението за липса
на основание направено от ответника не е състоятелно.Освен това –съгласно
чл. 26 ал. 2 ЗЗД основанието на подписания от наемателя М. договор се
предполага ,поради което в тежест на ответника е да докаже липсата му /а не
обратно/,което не е сторено . Основанието на договора е пряката и
непосредствена цел от неговото сключване
Затова следва да се приеме ,че страните са били в облигационно
правоотношение по договор за наем,както правилно е било прието от
първостепенния съд и в тази връзка настоящата инстанция изцяло споделя
мотивите на районния съд относно прекратяването на наемния договор с
изтичането на едномесечния срок от връчването на изпратената нотариална
покана ,или най-късно – с връчването на препис от исковата молба .И тъй
като не се спори ,че през целия този период /и до настоящия момент /
ответникът е държател на имота ,както и че не е заплащал наем за ползването
му ,то основателно и претенцията за установяване на вземането на ищцата за
плащане на наемна цена за процесния период е била уважена .
По предявен иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД е необходимо
установяването на следните предпоставки : Наличие на облигационни отношения
между страните, основани на сключен договор за наем, по който договор ищецът да е
предоставил за временно ползване на ответника процесният имот срещу заплащане на
уговорена наемна цена;наемното правоотношение да е прекратено на някое от
правопрекратителните основания, респ. да е било развалено с едностранно
волеизявление от наемодателя поради виновно неизпълнение на поето от наемателя
договорно задължение;ответникът да държи без правно основание наетия имот и да не
го предава на наемодателя след прекратяването на договора за наем.Както правилно е
приел районният съд ,при разглеждане на иска за опразване на нает имот следва да
бъдат установявани единствено наемното правоотношение, неговото съществуване,
точно изпълнение на неговото съдържание и съответно дължи ли се връщане на
наетата вещ, като изцяло неотносими за предмета на такъв спор са въпросите свързани
с установяването на това кой е действителният собственик на имота. Това е така,
защото както е добре известно от правната теория наемодател по договор за наем може
да бъде и лице, което не притежава правото на собственост върху наетия имот. Именно
и заради това законодателят е предвидил в разпоредбата на чл.314, ал.3 от ГПК при
спор за опразване не се допускат за разглеждане възражения за собственост като
недопускането на петиторни възражения произтича именно от чисто облигационния
7
характер на отношенията между страните, независещи от това кой е фактическият
собственик на наетия имот. В разглеждания случай, както се посочи по-горе,
ответникът прави възражение за недействителност на наемното правоотношение, на
основание- претендирана своя собственост върху имота. А разглеждането на такъв
спор за собственост не може да бъде предмет на производството по иск с правно
основание чл. 233 от ЗЗД, поради което възражението за недействителност на договора
за наем, се явява недопустимо за разглеждане. Евентуалната собственост на ответника
върху имота следва да бъде доказана и защитена в предвидените от закона
производства за защита на правото на собственост, но не и в хода на настоящото
производство.
Неоснователни са и останалите възражения ,наведени в допълнението
към въззивната жалба –относно твърде високата наемна цена ,че обзавеждането в
имота не било на ищцата ,че ответникът не бил уведомен за заповедното
производство.Дори и да са съществували някакви други уговорки между страните ,
въззивната страна не е успяла да ги докаже и да опровергае изводите на
първоинстанционния съд .Решението е обосновано.Съдът е изложил фактите
установени по делото въз основа на събраните доказателства,както и
формираните въз основа на тях правни изводи,които са изложени
подробно и аргументирано.Решението е материално законосъобразно.
По изложените съображения атакуваното съдебно решение следва да бъде
изцяло потвърдено ,поради което Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260140/26.01.2021 г. постановено по
гр.д. № 4261/2020 г. по описа на Бургаския районен съд .
РЕШЕНИЕТО в частта относно установителния иск за установяване
вземането ,за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10791/2019
г.на БРС не подлежи на обжалване , а в останалата част подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщението на страните .
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9