Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 31.08.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 1572 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 3.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 55472/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 178 състав, е отхвърлен предявеният
от Д.В.Г. /ЕГН **********/ срещу Д.Г.П. /ЕГН **********/ иск с правно основание
чл.45, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 5 000 лева- обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени поради изложени от ответницата срещу ищеца
неверни данни в декларация по чл.9 от ЗЗДН и молба за защита от домашно
насилие, по която е образувано гр.д.№ 44467/ 2018 г. на СРС, III ГО, 158 състав, и поради което
ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в опетняване на доброто му
име, авторитета и самочувствието му, изпитване на здравословни проблеми,
изискващи прием на лекарства, ограничаване на правото му на свободно придвижване
в центъра на гр. Перник. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Д.Г. е осъден да
заплати на ответницата Д.П. сумата 1050 лв.- разноски
за първоинстанционното производство /за адвокатско възнаграждение/.
Постъпила
е въззивна жалба от Д.В.Г. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на претендираното обезщетение
за причинени неимуществени вреди, ведно с разноските по делото.
Въззиваемата
страна Д.Г.П. /ответница по делото/ оспорва жалбата на ищеца и моли да бъде
постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.45 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявения от Д.Г. иск по чл.45 ЗЗД като неоснователен и
недоказан- чл.272 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.45, ал.1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. За да е налице непозволено увреждане, е необходимо
установяването на следните елементи от фактическия му състав: виновно и
противоправно поведение /действие или бездействие/ на ответника по делото, причинени
на ищеца вреди и причинна връзка между посоченото поведение на извършителя и
настъпилите за ищеца вреди.
Според фактическите твърдения на ищеца,
обосноваващи правото му на обезвреда, ответницата подала декларация по чл.9 ЗЗДН и молба за защита от домашно насилие, по които било образувано гр.д.№
44467/ 2018 г. на CPC, III ГО, 158 състав, в които били изложени неверни
негативни характеристики на неговата личност- агресивност, избухливост и
неконтролируемост, и били направени неверни твърдения за упражнено от негова
страна домашно насилие чрез отправяне на закани за физическа саморазправа. В
резултат на издадената в полза на ответницата заповед за защита от домашно
насилие били ограничени правата му за свободно придвижване в центъра на гр.
Перник и намиращите се там учреждения, което го възпрепятствало да извършва
служебни и лични задачи. С действията си, извършени при злоупотреба с право,
ответницата му причинила болки и страдания, изразяващи се в опетняване на
доброто му име, честта и достойнството му, авторитета и самочувствието му,
влошаване на здравословното му състояние, изискващо прием на лекарства,
ограничаване правото му на свободно придвижване в центъра на гр. Перник.
Установява
се въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че на 16.05.2018 г.
ответницата Д.П. /тогава В./ подала в РС- Перник молба по чл.9 от Закона за
защита от домашно насилие /ЗЗДН/, придружена с декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН,
въз основа на която е образувано гр.д.№ 3324/ 2018 г. на Пернишния районен съд,
по което на 17.05.2018 г. е издадена заповед за незабавна защита, съгласно
която Д.В.Г. /ЕГН **********/ е задължен да се въздържа от домашно насилие по
отношение на Д.Г. В. /ЕГН **********, понастоящем с фамилия П./, като му е
наложена забрана да приближава на разстояние по- малко от 50 м. до Д.П. и
обитаваното от нея жилище, находящо се в гр. Перник, ул.„Кр. Пернишки“, *******,
както и всяко жилище, в което се установи да живее, както и работното й място-
стоматологичен кабинет в гр. Перник, ул.„**********, и местата за социални
контакти и отдих, до приключване на делото. В приложената по посоченото дело декларация
по чл.9, ал.З3ДН е посочено, че ищецът Г. е упражнявал спрямо ответницата П. актове
на психически тормоз на 16.04.2018 г. и на 14.05.2018 г.
С Решение от 11.11.2018 г. по гр.д.№ 44467/ 2018
г. на СРС, 158 състав /изпратено по подсъдност от РС- Перник на СРС/, е издадена
заповед по чл.15, ал.2 ЗЗДН срещу Д.Г., с която същият е задължен да се
въздържа от извършване на домашно насилие спрямо ответницата Д.П., забранено му
е да се доближава до пострадалото лице за срок от 18 месеца, считано от 17.05.2018
г., забранено му да приближава жилището и местоработата на П., находящи се на
горепосочените адреси в гр. Перник, като Г. е предупреден за последиците от
неизпълнение на наложените от съда мерки. Заповедта подлежи на незабавно
изпълнение- съгласно чл.30 ЗЗДН, като обжалването й не спира изпълнението- чл.17,
ал.3 ЗЗДН. В мотивите на цитираното решение е прието, че от събраните по делото
доказателства /декларация на молителя по чл.9 ЗЗДН, писмени доказателства,
свидетелски показания, видеотехническа експертиза/ се установява, че на
16.04.2018 г. Д.Г. е разлепил листовки пред стоматологичния кабинет на Д.П., с
подробно описано в решението на СРС съдържание- с оценки и изводи, че П. е
извършвала кражба на пари, документни престъпления и измами, и че този акт
представлява акт на психическо домашно насилие по смисъла на ЗЗДН.
Решението
на СРС, 158 състав е отменено с Решение от 2.12.2019 г. по въззивно гр.д.№ 964/
2019 г. на СГС, II въззивен брачен състав /окончателно/, и вместо него е
постановено решение, с което молбата на Д.Г.П. срещу Д.В.Г. за защита по ЗЗДН е
оставена без уважение. Според изложените от въззивния съд мотиви твърденият от
ищцата в производството по ЗЗДН акт- разлепване на 16.04.2018 г. от Д. Г. на
листовки със съдържание- оценки и изводи за извършени от Д.П. престъпления,
уронващи честта и доброто й име, чрез които е упражнявано психическо насилие,
не представлява акт на домашно насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН, въпреки че
страните в производството имат качеството на лица по чл.3 ЗЗДН. Посочено е, че
описаният по- горе акт, извършен от Г., би могъл да бъде основание за деликтна
отговорност за извършителя му, но е извън обхвата на ЗЗДН, а вторият твърдян от
П. акт на насилие- също чрез залепване на листовки на 14.05.2018 г., не е
доказан по време, място, начин на извършване и авторство.
Не
е спорно по делото, че ищецът Д.Г. и ответницата Д.П. са били роднини по
сватовство /свекър и снаха/, като последната е била съпруга на син на първия-
Владислав В., а също и че бракът между посочените двама съпрузи е бил сключен
на 21.10.2006 г. и прекратен с влязло в сила на 26.02.2018 г. бракоразводно решение,
постановено по гр.д.№ 40469/ 2017 г. на СРС, 139 състав.
При
така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд намира
предявеният от Д.Г. срещу Д.П. иск по чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за
причинени неимуществени вреди /опетняване на доброто му име, авторитета и самочувствието
му, изпитване на здравословни проблеми, изискващи прием на лекарства,
ограничаване на правото му на свободно придвижване в центъра на гр. Перник/ за неоснователен и недоказан.
Събраните
по делото доказателства не могат да обосноват извод на въззивния съд, че е
налице злоупотреба с право от страна на ответницата П., която е инициирала
посоченото по- горе производство по Закона за защита от домашно насилие /ЗЗДН/
и е подала декларация по чл.9 /3/ ЗЗДН, в която сочи, че спрямо нея е упражнено
„психическо и емоционално насилие“ от Г., който бил „агресивен, склонен към
крайности и избухлив, неконтролируем, употребяващ ежедневно алкохол“ и т.н.,
знаейки, че твърдените от нея факти са неверни, но въпреки това ги е заявила с
единствена цел да увреди ответника Г., на когото същите са приписани.
Съгласно чл.45 от Конституцията на Република
България /КРБ/ гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до
държавните органи. Носителят на едно субективно право е свободен да прецени
дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на
материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва
възможността за злоупотреба с право. Злоупотреба с право е налице, когато
правото се упражнява недобросъвестно- за да бъдат увредени права и законни
интереси на други /чл.57, ал.2 КРБ/, както и в противоречие с интересите на
обществото /чл.8, ал.2 ЗЗД/. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и
противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно
признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на
пострадалия. И при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до доказване
на противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на
дееца към деянието /както в наказателното право/, а неполагане на дължимата /от
добрия стопанин или добрия търговец/ грижа /Решение № 758/ 11.02.2011 г. по
гр.д.№ 1243/ 2009 г. на ВКС, IV ГО/.
За
предявяването на неоснователен иск пред съд или подаването на неоснователна
жалба от едно лице то не може да носи отговорност по чл.45 ЗЗД за причинените
на другата страна неудобства, притеснения или душевни страдания в резултат от
жалбата. Гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат
обстоятелства, които са им известни, като жалбоподателят се приема за
добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени по
делото пред надлежните органи. Във всички случаи искането за защитата на
накърнени права представлява правомерна дейност, като за да се породи
отговорността за обезщетяване на вреди, в хипотезата на чл.45 ЗЗД, е необходимо
да се установи виновно противоправно поведение на причинителя на вредата.
Единствено в хипотезата на злоупотреба с право е налице неправомерно действие,
като такава злоупотреба е налице само ако се установи непротиворечиво, че
жалбата /сигнала/ не са отправени с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да
бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че
обстоятелствата са неверни и подава жалба /сигнал/, за да навреди другиму или
за да накърни друг обществен интерес. Доказването на недобросъвестното
упражняване на законно признато право във всеки конкретен случай е в тежест на
пострадалия- ищец в производството, по правилата на чл.154 ГПК.
Не
е противоправно подаването на жалба, когато деецът е положил дължимата грижа,
за да се убеди във верността на изнесената от него информация и е действал със съзнанието,
че чрез сезирането на компетентните органи търси защита на свои или на
определени от закона чужди субективни права и интереси, дори посочените от него
факти да се окажат неверни /Решение № 758/ 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1243/ 2009
г. на ВКС, IV ГО; Решение по гр.д.№ 1734/ 2014 г. на ВКС, III ГО, Определение №
333/ 2016 г. по гр.д.№ 322/ 2016 г. на ВКС, III ГО, Определение № 601 от
15.07.2019 г. по гр.д.№ 4508/ 2018 г. на ВКС, ГК, ІV ГО/.
В случая по делото не са ангажирани каквито и
да било доказателства, от които да се направи извод, че подаването на молба за
защита по ЗЗДН и поддържането й пред съда е било мотивирано от единствената цел
ответницата П. да навреди на ищеца. Независимо от правилно разпределената от
първоинстанционния съд с доклада по чл.140 ГПК доказателствена тежест, ищецът
не е ангажирал доказателства за противоправност на извършеното от ответницата
действие, произтичаща от твърдяната злоупотреба с право, извършена от нея.
Напротив- видно от мотивите на постановените в производството по ЗЗДН две съдебни
решения, цитирани по- горе, целта на ответницата е била да защити личната си
неприкосновеност, предвид извършените от страна на ищеца противоправни
действия, изразяващи се в залепване на листовки пред стоматологичния кабинет на
П., възприети от последната като акт на домашно насилие. Субективната й
преценка, че се нуждае от защита от домашно насилие, подкрепена и от юридическата
преценка на адвокат- пълномощника й /молбата по ЗЗДН е подадена от адв. Пл.
Вълканов, с приложено пълномощно от 16.05.2018 г./, доколкото е и съдебно
призната с постановеното по гр.д.№ 44467/ 2018 г. на СРС, 158 състав първоинстанционно
решение, с което е издадена заповед по чл.15, ал.2 ЗЗДН /независимо от отмяната
му с цитираното решение на въззивния съд/, не може да бъде квалифицирана като проява
на злоупотреба с право.
При
събраните в процеса доказателства не може да се приеме, че производството по
ЗЗДН е било инициирано от ответницата П. с единствената цел да навреди на ищеца
Д.Г., вкл. че такава е била целта и на изложеното в декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН /задължително условие за сезиране на съда/, съдържаща неверни факти и
обстоятелства, приписани на ответника Г., с единствена цел да го увреди. В действителност
според посоченото в мотивите на двете цитирани по- горе съдебни решения,
постановени в производството по ЗЗДН, ищецът Г. е залепил на 16.04.2018 г.
листовки, съдържащи негативни оценки за личността и действията на Д.П., оценки
и изводи за извършени от Д.П. престъпления, уронващи честта и доброто й име,
чрез които е упражнявано психическо насилие спрямо нея.
Освен, че не се установява твърдяното
деликтно поведение на ответницата, липсват доказателства по делото и за
останалите елементи от приложимия фактически състав на чл.45 ЗЗД, а именно:
претърпени от ищеца вреди, намиращи се в причинно- следствена връзка с
деликтното поведение на ответницата П..
Понятието
„вреда“, което не е нормативно определено, се тълкува в широк смисъл- всяко
смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост,
здраве, душевност и психическо състояние. По реда на чл.45 ЗЗД подлежат на
обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка
/резултат на/ противоправното и виновно поведение на дееца. Обезщетението за
неимуществени вреди от деликта се определя глобално- за всички претърпени
неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са
конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва
да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва
да е достатъчно по размер за репарирането им- в съответствие с общоприетия
критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като
същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив
размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени
вреди.
В случая от страна на ищеца, чиято е
доказателствената тежест за установяване на обосноваващите спорното материално
право факти и обстоятелства /чл.154, ал.1 ГПК/, не са ангажирани по делото
никакви доказателства във връзка с твърденията за опетняване на доброто му име,
авторитета и самочувствието му, изпитването на здравословни проблеми, изискващи
прием на лекарства, както и че забраната за посещение на определени места в гр.
Перник, действала от постановяване на заповедта за незабавна защита и
уведомяването на Г. за нея до постановяване на окончателното въззивно решение, е
повлияла негативно професионалния или личния му живот, като го е препятствала
да изпълнява свои работни или лични задачи и ангажименти именно в този район. Не
се установява по делото телесният и психически интегритет на ищеца да е бил
накърнен, да са засегнати здравето му, правото му на лична неприкосновеност и
правото му на свободно придвижване, представляващи конституционно установени
права. Дължимото от ищеца пълно главно доказване на причинените вреди и причинно-
следствената връзка с деликтното поведение на ответницата не е проведено по
делото, което е самостоятелно основание /основания/ за отхвърляне на иска като
недоказан и неоснователен.
При тези съображения, поради съвпадане на
приетите от двете съдебни инстанции изводи по съществото на спора и
неоснователност на релевираните във въззивната жалба доводи, обжалваното
решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 580 лв.- разноски за платено за въззивното
производство адв. възнаграждение, чийто размер е редуциран до минималния дължим-
съгласно Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
размер на възнаграждението, при уважаване на направеното от въззивника
възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 3.11.2020
г., постановено по гр. дело № 55472/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО,
178 състав.
ОСЪЖДА
Д.В.Г. /ЕГН **********/ да заплати
на Д.Г.П. /ЕГН **********/ сумата 580
лв. /петстотин и осемдесет лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.