Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 17.06.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Марина Гюрова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 10960 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 21.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 38172/ 2017 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 49 състав, е отхвърлен предявеният от „Ч.Е.Б.“ АД- *** /ЕИК *******/
срещу А.Т.Х. /ЕГН **********/ иск с правно основание чл.92 ЗЗД за присъждане на
сумата 2 776.85 лева- неустойка за забава за неплатено задължение за
електрическа енергия в размер на 9 093.86 лева по фактура № **********/
28.06.2011 г. за периода от 27.12.2013 г. до датата на подаване на исковата
молба, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Ч.Е.Б.“ АД е осъден да заплати
на ответника А.Х. сумата 424.36 лева- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „Ч.Е.Б.“ АД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочената сума,
ведно с лихви и разноски по делото.
Въззиваемата
страна А.Т.Х. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Конституираните
в хода на въззивното производство законни наследници на починалия на 8.12.2019
г. въззиваем А.Т.Х.: Л.Я.М.-Х., Д.А.Т. и А. А.Т., поддържат становището на
наследодателя си и молят да бъде постановено решение за отхвърляне жалбата на
ищеца като неоснователна, като им бъдат присъдени разноски за въззивното
производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.92 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
По същество обжалваното решение е правилно
като краен резултат и следва да бъде потвърдено, макар и не по изложените от
първо-инстанционния съд съображения.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд за липса на визираните в чл.92 ЗЗД материално- правни
предпоставки за уважаване на иска. Неустойката е акцесорно задължение и става
изискуема при неизпълнение на друго главно задължение. Фактическият състав,
който следва да се осъществи, за да възникне основание за заплащане на
неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно
задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка.
С
решение от 31.01.2018 г., постановено по гр. дело № 57624/ 2016 г. на СРС, 49
състав, влязло в сила на 28.02.2018 г. /според направеното върху него
отбелязване/, е признато за установено, че А.Т.Х. не дължи на „Ч.Е.Б.“ АД
сумата 9 093.86 лева /главница/, представляваща стойност на потребена
електрическа енергия по фактура № **********/ 28.06.2011 г., и сумата 1 872.59
лева- лихва за забава, дължима за периода от 16.07.2011 г. до 13.10.2013 г.
Прието е в мотивите на цитирания съдебен акт, че погасителният ефект на изтеклия
давностен срок е настъпил преди подаване на исковата молба по делото на
13.10.2016 г., и има за предмет вземанията- предмет на предявените от А.Х.
установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК, чиято изискуемост е настъпила преди
13.10.2013 г.
Цитираната
фактура № **********/ 28.06.2011 г., издадена от ищеца „Ч.Е.Б.“ АД на името на
ответника А.Т.Х., е за сумата 9 093.86 лева /главница/, представляваща стойност
на електрическа енергия за периода 17.05.2011 г.- 14.06.2011 г. Изискуемостта
на вземането следователно е настъпила на 1.07.2011 г. и доколкото се касае за
периодичен платеж по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД и Тълкувателно решение № 3/
18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, приложим за него е
специалният 3- годишен давностен срок по чл.111, б.“в“ ЗЗД, който е изтекъл на 1.07.2014
г., а не както е посочено в цитираното решение на СРС, 49 състав- „преди
13.10.2013 г.“. Независимо, че определеният от настоящия въззивен съд момент на
изтичане на давностния срок за погасяване на вземането от 9 093.86 г.-
предмет на предявения по гр. дело № 57624/ 2016 г. на СРС, 49 състав, установителен
иск, е различен от посочения в същото решение, изводите
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 10960/
2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
по основателността на предявения по
настоящото дело иск не се променят.
Съображенията
за това са следните:
Според
фактическите твърдения на ищеца дори главното вземане да е погасено по давност,
за периода след 27.12.2013 г. ответникът дължи обезщетение за забавено плащане
в размер на 2 776.65 лева, тъй като съгласно чл.35 от действащите в дружеството
Общи условия на договора за продажба на електрическа енергия, клиентът дължи на
продавача обезщетение в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен
ден, ако не изпълни задължението за плащане в срок на дължимата сума за
използвана ел. енергия.
Видно
от приложената по гр. дело № 57624/ 2016 г. на СРС, 49 състав, фактура от
17.09.2016 г. /л.6 от посоченото дело, приложено към настоящото/, сумата 1
872.59 лв.- предмет на предявения от А.Х. отрицателен установителен иск по
чл.124, ал.1 ГПК, е дефинирана като „неустойка за просрочени плащания към
17.09.2016 г.“, а не като лихви за забава. Предвид дадената в чл.35 ОУ
дефиниция на визираната в договора мораторна неустойка, приравнена по размер на
законната лихва за забава, налага се извод, че сумата 1 872.59 лв.- като част
от процесната мораторна неустойка в размер на 2 776.65 лева, е обхваната от СПН
на цитираното решение.
Уредената
в договора при общи условия мораторна неустойка, каквато се претендира в
настоящия случай, изключва възможността ищцовото дружество да претендира и
мораторна лихва за същия период, каквото е отреченото с решението по гр.д.№
57624/ 2016 г. задължение на ответника към него. Макар и формално в диспозитива
на решението това вземане на „Ч.Е.Б.“ АД към А.Х. да е обозначено като „лихва
за забава“, същото представлява именно уредената в ОУ мораторна неустойка-
предмет и на издадената на 17.09.2016 г. фактура, представена от Х. като
доказателство за обосноваване на иска му по чл.124, ал.1 ГПК. В правната теория и съдебна практика се приема за
недопустимо кумулирането на неустойка за забава на неизпълнение на парично
задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за същото неизпълнение /Решение №
68/ 9.07.2012 г. по т.д.№ 450/ 2011 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 93 от
27.10.2016 г. по т.д.№ 1882/ 2015 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 68 от
09.07.2012 г. по т.д.№ 450/ 2011 г. на ВКС, ТК, І ТО, и др., постановени по
реда на чл.290 ГПК/. В този случай кредиторът неоснователно би се обогатил, а
длъжникът ще претърпи двойна имуществена санкция за едно и също неизпълнение, с
което би се нарушил принципът на позитивното право за недопускане неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Поради тази недопустимост на
кумулирането на посочените две акцесорни вземания следва да се приеме, че СПН
на цитираното съдебно решение има за предмет мораторна неустойка за периода до
17.09.2016 г., а не лихва за забава по чл.86 ЗЗД, макар двете вземания да са
приравнени по размер според ОУ на договора.
Предвид
съществуването на главното вземане през периода 27.12.2013 г.- 1.07.2014 г.,
акцесорно вземане по цитирания чл.35 ОУ действително е възникнало и размерът
му, определен за този период с помощта на компютърен лихвен калкулатор, възлиза
на 473.32 лв. /сума, по- малка както от сумата 1 872.59 лв.- предмет на
предявения от А.Х. отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, така и от
процесната сума от 2 776.85 лв./.
При
събраните в процеса данни и доказателства се налага приемането на извод, че към
датата на подаване на исковата молба и към настоящия момент ищецът „Ч.Е.Б.“ АД не
е носител на акцесорно вземане за мораторна неустойка, формирана за периода 27.12.2013
г.- 27.12.2016 г., тъй като относно неустойката за периода 27.12.2013 г.-
1.07.2014 г., когато главното вземане от 9 093.86 лв. все още не е било
погасено по давност, е налице сила на присъдено нещо по влязлото в сила решение
по гр. дело № 57624/ 2016 г. на СРС, 49 състав, задължаваща настоящия съд да
приеме, че акцесорното вземане /по чл.92 ЗЗД/ е погасено по давност, а за
останалата част от исковия период- от 2.07.2014 г. до 27.12.2016 г., такова
акцесорно вземане- съгласно чл.119 ЗЗД, изобщо не е възникнало. Това е така,
тъй като към 2.07.2014 г. главничното вземане от 9 093.86 лв.- предмет на
установителното решение по гр.д.№ 57624/ 2016 г., чиято сила на присъдено нещо
в случая следва да бъде зачетена /чл.297 ГПК/, вече е било погасено по давност.
Несъществуващо главно вземане не би могло да предпостави както възникването на
вземане за лихви за забава, така и за неустойка за забава, тъй като следва да е
съществувало към началната дата на периода и през целия период /или част от
него/ на забавата.
При събраните по
делото доказателства следователно искът по чл.92 ЗЗД подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
При
тези съображения и поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции
по съществото на спора обжалваното първо-инстанционно решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273
вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемите страни-
наследници на починалия ответник А.Х., суми от по 300 лв. на всеки- разноски за платени за въззивното
производство адв. възнаграждения. Дължимите на въззиваемата страна Л.Х.разноски
са намалени до 300 лв. при уважаване възражението на въззивника за прекомерност
по чл.78, ал.5 ГПК, заявено с писмена молба от 11.05.2020 година.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 10960/
2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
21.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 38172/ 2017 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 49 състав.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД- *** /ЕИК
*******/ да заплати на Л.Я.М.-Х.
/ЕГН **********/, Д.А.Т. /ЕГН **********/ и А. А.Т. /ЕГН **********/- законни
наследници на ответника А.Т.Х. /ЕГН **********, починал 8.12.2019 г./ суми от по 300 лв. /триста лева/ на
всеки- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.