Решение по дело №471/2019 на Районен съд - Несебър

Р  Е Ш  Е  Н  И  Е

№155

гр. Несебър, 29.07.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на двадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев

при участието на секретаря Атанаска Ганева, като разгледа гр. д. № 471 по описа на Районен съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

От ищеца „У.Б.” ЕООД срещу „И.Т.и У.” ООД е предявен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 2997,92 лв. с ДДС, представляваща част от заплатен аванс по договор № 37/2017г. от 22.05.2017г. за строителни работи, ведно със законната лихва върху тази сума. Ищецът сочи, че на посочената дата между страните бил сключен договор, с който на ответника било възложено изпълнението на обект „Участък 2 – гара Т. Каблешково, пътен надлез на км. 146 + 269,20”. Сочи, че на 22.05.2017г. по договора бил преведен аванс на ответника в размер на 6000 лева. Твърди, че възложителят (ищецът) изготвил всички необходими документи и условия за изпълнението на договора. Излага, че от страна на ответника са извършени СМР до дата 05.06.2017г., на обща стойност от 3002,08 лв. с ДДС. Сочи, че договорът е прекратен на 05.06.2017г., тъй като работниците на ответното дружество са напуснали обекта на тази дата и не са се явили повече на работа, за да изпълнят задълженията си. Навежда, че ответникът е поканен да върне сумата от 2997,92 лв., която представлява разликата от 6 000 лв. и стойността на извършените до 05.06.2017г. СМР. Акцентира се върху обстоятелството, че договорът е прекратен поради виновното неизпълнение от страна на ответника – развален на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД. С тези доводи от съда се иска да уважи предявения иск. Претендират се разноски.

В сроковете по чл. 131 ГПК от ответника са подадени възражение с вх. № 6880 от 28.08.2019г. и писмен отговор с вх. № 9100 от 04.11.2019г., с които се сочи, че е налице грубо нарушение от страна на ищеца на сключения между страните договор. Твърди се, че ответникът пристъпил към изпълнение на договора на 25.05.2017г. и на обекта била осъществявана работа до 05.06.2017г. Навежда се, че авансът следвало да бъде в размер на 10 000 лв., а не в размер на 6000 лв., с което са назначени изначално клаузите по договора. Сочи се, че на 05.06.2017г. управителят на ищеца съобщил, че работата по обекта временно се прекратява поради възникнал конфликт с основния възложител „ПОРР” ЕООД. Поради тази причина бил забранен достъпът на работници на ответника до обекта. Твърди се, че на 19.07.2017г. ответникът получил имейл, ведно с акт № 19, за извършени СМР на стойност 3002,28 лв. с ДДС. Ищецът поискал връщането на 2997,92 лв. с ДДС. Сочи се, че от ответника било изразено несъгласие по това искане, тъй като дружеството понесло финансови загуби. Обръща се внимание, че възложителят не е изпълнил пунктове 5.5 и 5.6 от договора, което е довело до допълнителни разходи за ответника. Сочи се, че ответникът не е бил уведомяван от ищеца за необходимост от връщане на работниците на обекта. Твърди се, че договорът е прекратен единствено поради виновното поведение на ищеца. Излага се, че с получения аванс дружеството се разплатило с работниците си. От съда се иска да отхвърли предявения иск.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По предявения иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването между страните на договор № 37/2017г. от 22.05.2017г. за строителни работи, превеждането в полза на ответника на сумата от 6000 лв. – аванс по договора, развалянето на договора на 05.06.2017г.

Между страните не е спорно, че в отношенията им е действал договор № 37/17 от 22.05.2017г. (на л. 5 – л. 6 от делото). По силата на този договор „У.Б.” ЕООД възложило на „И.Т.и У.” ООД изпълнението полагането на куфраж, арматура и изливане на бетон във връзка с изграждането на обект „Участък 2-гара Т. Каблешково, пътен надлез, на км 146+269,20”. След подписване на договора възложителят се задължил да преведе на изпълнителя (ответника) аванс в размер на 10 000 лв. от цялата сума за изпълнение на обекта в размер на 100 000 лв.

Не се спори, че сумата от 6000 лв. била преведена от „У.Б.” ЕООД на „И.Т.и У.” ООД като аванс по договора. Този факт се установява и от извлечение от разплащателна сметка на дружеството ищец в „Уникредит Булбанк” (на л. 7 от делото).

От ищеца се твърди, че договорът е прекратен с изявление, направено от управителя на дружеството до управителя на дружеството ответник по електронната поща (извлечение от електронното писмо е представено на л. 26 от делото). Фактът, че такова уведомление е осъществено се потвърждава от ответника, който също прилага извадка от кореспонденцията по електронна поща (на л. 39 от делото). Следователно съдът приема за доказано по делото, че посочената електронна кореспонденция е проведена между страните. Видно от съдържанието на изпратения имейл управителят на ответното дружество бил уведомен, че поради неочакваното напускане на работниците му на обекта договорът с главният възложител бил прекратен. Ответното дружество било приканено да възстанови надплатената като аванс сума в размер на 2997,92 лв. Към уведомлението бил приложен и акт 19 за извършените и приети от ответника СМР по договора на стойност от 3002,08 лв. (на л. 27 от делото). Между страните не се спори, че посочените работи са извършени от изпълнителя (ответника) и приети от ищеца. Самата липса на изпълнение на задълженията на работници на дружеството ответник (за която се говори в електронната кореспонденция) се потвърждава и от показанията на свидетелката Одарюк (помощник – технически ръководител при дружеството ищец за процесния период). Т.е. доказано е разваляне на договора от страна на ищеца поради неизпълнение на задължения по него от страна на ответника по смисъла на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД.

При тези факти съдът намира за доказано, че договорът е прекратен на дата 19.07.2017г. Това е така, тъй като в чл. 5.1 от него е предвидена възможност за еднократното му прекратяване с уведомително писмо за това. Няма спор по делото, че такова писмо е изпратено от ищеца до ответника по електронната поща и е получено от управителя на дружеството ответник. В текста на писмото се съдържа искане за възстановяване на платен и нереализиран аванс по договора. Т.е. от текста на изпратеното електронно писмо се извежда недвусмислената воля на страната по договора (възложителят „У.Б.” ЕООД) за прекратяването му, като това изявление е стигнало до другата страна. Самият ответник не оспорва, че договорът е прекратен, като също се позовава на получения имейл от 19.07.2017г.

При тези данни съдът намира, че всички елементи от фактическия състав на предявения иск са реализирани. При това положение правоизключващите възражения на ответника се свеждат до твърдения, че договорът е прекратен по вина на ищеца, както и, че цялата сума от 6000 лв. е използвана, тъй като дружеството ответник закупило работно облекло, средства за индивидуална защита, необходими инструменти, направило транспортни разходи.

Съдът намира, че първото от правоизключващите възражения не може да бъде разгледано в настоящото производство. В практиката си върховната инстанция неколкократно е имала повод да се произнесе в насока, че предпоставка за връщане на получената без основание престация е липсата на основание тя да се задържи, а не евентуалното виновно неизпълнение от страните на договорните задължения. Ако изпълнителят е търпял вреди от прекратяване действието на договора той би следвало да ги заяви изрично за прихващане (или да предяви самостоятелен иск по чл. 82 от ЗЗД за тях), а не да се ползва от общото възражение за неизпълнен договор за отпадане на задължението му за връщане на аванса. В този смисъл Решение № 64 от 03.06.2011 год. по т.д.№ 558/2010 год. на ВКС-ТК, състав на I т.о, Решение № 155 от 30.12.2016г. по търг. дело № 1819/2015г. по описа на I т. о. на ВКС. Следователно направеното общо възражение от страна на ответника за неизпълнен от ищеца договор не следва да се обсъжда в настоящото производство. Както се посочи ако ответникът е претърпял финансови загуби, вследствие на виновно поведение на ищеца, той би могъл да се защити със съответните способи, но тази негова защита няма отношение към иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Що се отнася до второто възражение на ответника, то съгласно разпоредбата на чл. 264, ал. 1 от ЗЗД поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа. В случая е изготвен акт 19 за приета работа от страна на възложителя на стойност 3002,08 лв. Ответникът не сочи доказателства да е предявил за приемане от възложителя по договора и други работи на цена до 6000 лв. Ето защо твърденията му, че цялата сума от 6000 лв. е усвоена от него за изпълнение на договора остават недоказани. Както се посочи ищецът признава извършени от ответника работи на стойност от 3002,08 лв. Ако ответникът претендира да е осъществил по договора работи на по-висока стойност, той е следвало да ангажира доказателства за това свое твърдение. В случая такива не са събрани по делото, поради което съдът приема, че сумата от 2997,92 лв. представлява неусвоен по договора аванс, който на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД следва да се върне на възложителя (в тази насока напр. Решение № 269 от 22.10.2018г. по т.дело № 1980/2017г. по описа на II търг. отделение на ВКС).

С оглед всичко изложено до тук предявеният иск следва да бъде уважен в уточнения в хода на настоящото производство размер от 2997,92 лв.

        При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски. По отношение на разноските от заповедното производство в настоящото производство съдът дължи изричен осъдителен диспозитив (арг. от т. 12 от ТР 4/2013г. на ВКС, ОСГТК). Разноски обаче следва да се присъдят с оглед конкретизирания размер на иска, представляващ част от присъдената в заповедното производство сума. Т.е. в полза на ищеца следва да се присъдят платените държавни такси от заповедното и исковото производство върху сумата от 2997,92 лв. – по 59,96 лв. за всяко от двете производства. Няма доказателства за други, направени от ищеца разноски по делото, поради което такива не следва му се присъждат.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, че „И.Т.и У.” ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, комплекс „Аралия”, бл. Б, ап. 7, дължи на „У.Б.” ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 2997,92 лв. с ДДС, представляваща част от заплатен аванс по договор № 37/2017г. от 22.05.2017г. за строителни работи, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението – 17.10.2018г., до окончателното изплащане на вземането.

ОСЪЖДА „И.Т.и У.” ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, комплекс „Аралия”, бл. Б, ап. 7, да заплати на „У.Б.” ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, сумата в размер на 59,96 лв., представляваща направените по ч.гр.д. № 1207/2018г. по описа на Районен съд Несебър разноски за платена държавна такса.

ОСЪЖДА „И.Т.и У.” ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, комплекс „Аралия”, бл. Б, ап. 7, да заплати на „У.Б.” ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 59,96 лв., представляваща направените по настоящото производство разноски за държавна такса.

Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: