РЕШЕНИЕ
№ 825
гр. Пловдив, 19.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Иван Ал. Анастасов
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20235300501042 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.26,
ал.1пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 22 и чл. 19 от ЗПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба от „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК-*********, чрез юрк.Г. П., против Решение №
496/06.02.2023г., постановено по гр.д.№ 6935/2021 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, II гр.с, в частта, с която „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК-
*********, е осъдено да заплати на Л. Г. Й. с ЕГН- **********, с постоянен
адрес в с. ***, сумата в размер на 1 934,96 лв., представляваща
възнаградителна лихва по недействителен Договор за потребителски кредит
“Профи кредит стандарт“ № ***, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба – 26.04.2021г. до
окончателното изплащане; както и е осъдено да му заплати сумата от общо 1
267,15 лв., представляваща направени разноски по делото. Моли да бъде
отменено и вместо това да се постанови друго, с което да се отхвърли иска за
1
присъждане на сумата 1 934,96 лв. за възнаградителна лихва.
Въззиваемата страна Л. Г. Й., ЕГН **********, чрез адв.С. М.,
депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна. Претендира
разноски.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на
процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните
доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от Л. Г. Й. против „Профи Кредит
България“ ЕООД е заведена искова молба, с която посочва, че между
страните е сключен Договор за потребителски кредит „Профи кредит
стандарт“ с № ***, по силата на който на ищеца е предоставен кредит в
размер на 4 000 лв., при ГЛП в размер на 41,17%, ГПР- 49,90%, за срок от 24
месеца при дължима ежемесечна вноска в размер на 247,29 лв. и общо
дължима по кредита сума в размер на 5 934,96 лв. В раздел VI от Договора
било предвидено задължение за потребителя за плащане на възнаграждения
за допълнителни услуги в размер на общо в размер на 1 743,60 лв., платими на
вноски в размер на 72,56 лв., които се прибавяли към погасителните вноски и
размера на същата достигал сумата от 319,94 лв. на месец, а общото
задължение по договора възлизало на сумата от 7 678,56 лв.. Тази сума
ищецът изцяло погасил за периода от 02.03.2016г. до месец декември 2018г.
Ищецът е изтъкнал, че ответното дружество неоснователно се е обогатило със
сумата от 3 678,56 лв., от които- 1934,96 лв. възнаградителна лихва по
договора и 1 743,60 лв. недължимо възнаграждение по избран пакет
допълнителни услуги, тъй като процесния Договор за потребителски кредит и
споразумението за допълнителни услуги към него били недействителни и
евентуално-нищожни, поради което на основание чл. 23 от ЗПК ищецът в
качеството му на потребител дължал само чистата стойност на кредита- 4 000
лв. При условията на евентуалност ищецът твърди, че ответното дружество
неоснователно се е обогатило със сумата от 1743,60 лв., представляваща
платени възнаграждения за пакет допълнителни услуги, поради
недействителност на споразумението и непредоставяне на услугата. Твърди
се, че Договора не отговарял на изискванията досежно неговото съдържание,
предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 1 от ЗПК, тъй като липсвали дата и място на
2
сключването му. Липсвала и информация за вида на възнаградителната лихва
и лихвен процент дали същата е фиксирана или свързана с индекс, което
съставлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК Посочен бил единствено
ГЛП в размер на 41,17% без информация относно условията за прилагането
му. На следващо място ищецът твърди нарущение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, като твърди, че в договора не е посочен начина на изчисляване на
годишния процент на разходите, като единствено се съдържала информация
относно абсолютната стойност на същия. В ГПР следвало също да намерят
отражение и допълнителните възнаграждения за т.нар. допълнителни услуги,
които представлявали предварително определени плащания от потребителя и
то без значение дали услугата реално е предоставена или не. Още повече, че
същите били разпределени като част от погасителната вноска и съставлявали
разход по кредита, а невключването им в ГПР водело до недействителност на
договора -нищожност на основание чл. 26 от ЗЗД и нарушаващ
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В подкрепа на тези съображения
ищецът сочи още, че чрез предвидените възнаграждения за допълнителни
услуги на практика се заобикаля императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК за това, че ГПР не може да надвишава пет пъти размера на законната
лихва.
Въз основа на гореизложените твърдения ищецът е сезирал съдът с
искане да осъди ответното дружество да му заплати сумата от 1934,96 лв. -
възнаградителна лихва по недействителен Договор за потребителски кредит
“Профи кредит стандарт“ № ***, както и сумата от 1743,60 лева
възнаграждение по избран пакет допълнителни услуги по недействително
споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги към него, ведно
със законната лихва върху главниците.
Към исковата молба прилага Договор за потребителски кредит №
***г., погасителен план към договора, Споразумение от 29.01.2016г. за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, искане за отпускане на
потребителски кредит, Общи условия към договора за потребителски кредит,
стандартен европейски формуляр към него и допълнителна преддоговорна
информация към договор за потребителски кредит.
Ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД, в срока по чл. 131 от
ГПК е депозирал писмен отговор, с който се оспорват всички твърдения на
3
ищеца, сочещи основания за недействителност на процесния договор и
допълнително споразумение, като счита, че договорът е действителен,
породил е правно действие и заплатените от ищеца суми са дължими и
основателно заплатени от него в изпълнение на договора. Оспорва се и
твърдението, че липсвали дата и място на сключването им, тъй като в
приложените към исковата молба екземпляри се съдържали тези реквизити.
Ответникът застъпва, че договорът отговаря на всички императивни
изисквания на ЗПК и не противоречи на нормите на ЗЗП
В хода на производството е допусната ССЕ, изпълнена от в.л. Т. Р..
Районният съд е уважил изцяло исковете за заплащане на горните
суми. Аргументирал е, че е налице нищожност на клаузата, предвиждаща
възнаграждение за пакет допълнителни услуги поради противоречието с
разпоредбата на чл.10а от ЗПК. Приел е, че процесният Договор за
потребителски кредит № ***г. е недействителен. Посочил е, че затова на осн.
чл. 23 от ЗПК ищецът в качеството му на потребител дължи връщане само на
чистата стойност на кредита- 4 000 лв.
В тази част решението на Районния съд не е било обжалвано и е
влязло в сила.
Въззивната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД, както се
посочи по-горе, е насочена само и единствено относно частта, в която е
осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сума в размер на 1 934,96
лв., представляваща възнаградителна лихва по недействителен договор за
кредит № ***, ведно със законна лихва върху главницата от датата на
депозиране на исковата молба.
По-конкретно, за да уважи исковата претенция за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищеца платената по кредита
възнаградителна лихва, първоинстанционният съд неправилно бил стигнал до
извода, че процесният договор за кредит е недействителен, а по аргумент на
чл.23 от ЗПК ищецът в качеството му на потребител дължи само чистата
стойност по кредита. От мотивите на обжалвания акт не е било станало ясно
защо Районният съд е приел, че е налице недействителност на договора за
кредит, след като не се посочват никакви твърдения и доводи за наличие на
нарушение на императивно норми закона, които водят до най-тежката
последица, а именно недействителност на договора. Районният съд е
4
неправилно е посочил, включването на възнаграждението за допълнителни
услуги в размера на ГПР по кредита би довело до многократно по-висок ГПР
от посочения в договора за кредит, с оглед на което клаузата за ГПР би била
нищожна като надвишаваща пет пъти законната лихва.
В процесния договор за кредит страните са уговорили, че годишният
процент на разходите по кредита е в размер на 49,90 %, като последният се
формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти.
Изискването на закона за посочване на годишния процент на разходите има за
цел да защити правата на потребителите на услугата като гарантира
информирането им за максималната цена, която те биха заплатили за
услугата, за периода на погасяване на кредита. Тази цена включва всички
оправдани разходи за кредитодателя, които той, като професионалист в тази
област, следва да предвиди към момента на сключване на договора, примерно
изброени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК -лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. Възнаграждението за кредитодателя
/възнаградителна лихва/ за ползвания от страна на потребителя паричен
ресурс е само един от компонентите на ГПР, а останалите, са онези
предвидими и оправдани разходи за кредитодателя за предоставяне на
услугата.
Окръжен съд – Пловдив, въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК,
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. За нарушаване на императивни правни норми съдът е длъжен да
следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно
задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Действително, както се позовава и жалбоподателя, съгласно чл. 11 т.10 от
ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че след
като с чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от ДПК,
5
подписани от ищеца е посочено как е изчислен ГПР, а именно, че при
изчисляването му са взети предвид общите положения по Приложение 1 от
ЗПК, както и изброените допълнителни допускания съгласно ЗПК, то това е
достатъчно, за да се приеме, че ГПР е в законовата норма.
В случая, не е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, затова, че
ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. ГПР означава общите разходи
по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер
на кредита, но не става дали действителният ГПР съответства на посочения в
договора за кредит размер 49,90 % и дали не е надвишен максималният праг
от пет пъти законната лихва. Това е така, защото не са изброени разходите,
което се включват в този ГПР. За да бъде договорът недействителен,
достатъчно е да се докаже поне едно основание затова. В процесния случай,
Районният съд е приел, вече с влязъл в сила акт, че е налице
недействителност, поради аргумента, че възнаграждението за пакет
„допълнителни услуги“ по естеството си представлява скрит разход, който би
следвало да е включен в ГПР, каквото е изискването на чл.19 ал.1 от ЗПК. Ето
защо, разглеждането и на следващо основание е безпредметно, защото не би
довело до различен правен резултат. За пълнота на изложението, въззивният
съд посочва, че съгласно приетото заключение на ССЕ, на въпроса какъв би
бил размерът на ГЛП и ГПР, ако се включи възнаграждението по
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги по Раздел VI
на Договора за потребителски кредит, вещото лице в.л.Тошко Й. отговаря, че
ГПР при поставеното в задачата условие възлиза на 102,17%. Този размер
надвишава законоустановеният такъв и потребителят, който не разполага със
специални знания за изчисление, е бил въведен в заблуждение че ГПР е в
размер само на 49,90 %.
Решението в обжалваната част се явява законосъобразно и подлежи
на потвърждаване.
Разноски.
Съобразно правния резултат дружеството -жалбоподател ще бъде
осъдено да заплати на Л. Г. Й. сумата 700 лв. вместо претендираните 800 лв.
за адвокатско възнаграждение, предвид направеното възражение за
6
прекомерност.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 496/06.02.2023г., постановено по гр.д.№
6935/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, II гр.с., в частта, с която
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК-*********, е осъдено да заплати на Л.
Г. Й., ЕГН- **********, с постоянен адрес в с. ***, сумата в размер на 1
934,96 лв., представляваща възнаградителна лихва по недействителен
Договор за потребителски кредит “Профи кредит стандарт“ № ***, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба –
26.04.2021г. до окончателното изплащане; както и е осъдено да му заплати
сумата от общо 1 267,15 лв., представляваща направени разноски по делото.
В останалата част решението е влязло в сила.
Осъжда „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК-*********, да
заплати на Л. Г. Й. с ЕГН- **********, с постоянен адрес в с. ***, сумата 700
лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7