№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети
октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
СИЛВИЯ ТАЧЕВА
с участието на секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от младши съдия Тачева в. гр. д. № 2030 по описа на съда за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищцата Б.Г.С., чрез адв. Н.И., срещу
решение № 20257705/22.11.2020г, постановено по гр.д. № 36962/2019г. по описа на
СРС, 36 състав, с което е отхвърлен предявеният от ищцата срещу „Т.С.“ ЕАД
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439 ГПК.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното
решение, поради нарушение на материалния закон. Посочва се, че процесните
вземания са погасени по давност, която в случая е три години. Иска се отмяна на решението, отхвърляне на предявените
искове и присъждане на разноски.
Въззиваемият ищец е депозирал писмен отговор, с който оспорва жалбата и
моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени е
за разглеждане обективно отрицателен установителен иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, длъжникът може да оспорва чрез
иск изпълнението, като същият може да се основава само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание – ал. 2. Съществуването на новонастъпили факти след
приключване на съдебното производство, предмет на изпълнението, даващи
основание да се оспорва изпълнението въз основа на съдебно изпълнително
основание с иска по чл. 439 ГПК представлява предмета на доказване в това
производство, като тежестта затова е на ищеца по делото. В настоящия случай
ищецът се позовава на настъпила погасителна давност за вземанията след
издаването на изпълнителното основание, в което са обективирани, поради което
предявените искове са допустими. В тежест на ответника по делото е да установи,
че погасителната давност спрямо вземанията е спирана или прекъсвана.
От
събраните по делото доказателства се установява, че за процесните вземания е
издаден изпълнителен лист в полза на ответника на 15.04.2011г. по ч. гр. д. №
5791/2009г. по описа на СРС, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение
на парично задължение № 313/24.06.2009г. За събиране на вземанията по изп. лист
е образувано изп. дело № 20168560400297 по описа на ЧСИ Б.Б., рег. № 856, с
район на действие СГС, по молба от 08.02.2016г. На 19.02.2016г. е изпратена
покана за доброволно изпълнение до длъжника. Със запорни съобщения от
19.02.2016г. са наложени запори на вземанията по банкови сметки на длъжника Б.С.
в „Банка ДСК“ ЕАД, „Юробанк България“ АД, „Обединена Българска Банка“ АД,
„Уникредит Булбанк“ АД. Със запорно съобщение с изх. № 30081/04.07.2017г. по
описа на ЧСИ Б., получено от „Централна кооперативна банка“ АД на 06.07.2017г.
е наложен запор на вземанията по банковите сметки на Б.С..
По
отношение на единствения спорен по делото въпрос за срока на погасителната
давност за вземанията, установени с влязла в сила заповед за изпълнение по ГПК
от 01.03.2008г., настоящият въззивен състав намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, което е установено с
влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, независимо дали същото е с
периодичен характер или не. Нормата на чл. 117,
ал. 2
ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, като при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва
в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение
не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение
влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на присъдено
нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази
в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2
ГПК двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до
силата на присъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424
ГПК - при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска
по чл. 424
ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
режим във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, при който се предвиждаше възможност за предявяване на
искове - по чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255
ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Затова и съдебната
практика приема, че правните последици на акта по чл. 242
ГПК (отм.), с който се разпорежда издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание, не се приравняват на влязло в сила съдебно решение,
постановено в исков процес, поради което срокът на давността по чл. 117,
ал. 1
ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането и разпоредбата на чл. 117,
ал. 2
ЗЗД не намира приложение. В действащия ГПК, с изтичане на преклузивния срок за
подаване на възражение против заповедта за изпълнение, се получава крайният
ефект - именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на
вземането. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя
влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.
237 ГПК (отм.). С оглед на това, съдебната практика по отношение на несъдебните
изпълнителни основания по отменения ГПК няма отношение към разглеждания случай,
към който намира приложение актуалната съдебна практика, постановена във връзка
с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.
Същевременно
вземане за периодични плащания, каквото е процесното по договор за продажба на
топлинна енергия, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото би се погасило с кратката
3-годишна давност, в случай че срещу заповедта не е подадено възражение и тя е
влязла в сила, би се стигнало до абсурдната ситуация, в която неоспорването на
вземането от страна на длъжника ще доведе до по-неблагоприятно положение за
кредитора в сравнение с оспорването на вземането и установяването му със
съдебно решение по реда на чл. 422 ГПК. Отделно, в този случай периодът на
погасителната давност за вземането ще зависи само от процесуалното поведение на
длъжника, а такова разрешение няма законодателна опора.
По
изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че в случая давността
за процесните вземания е 5-годишна. В случая, както правилно е приел
първоинстанционният съд първото предприето изпълнително действие (налагане на
запор на банковите сметки на длъжника), довело до прекъсване на давността е
извършено на 19.02.2016г., т.е. преди изтичане на 5 – годишната погасителна
давност, която започва да тече от 14.04.2011г. (деня преди да е издаден
процесният изпълнителен лист, при липса на данни за датата на влизане в сила на
заповедта по чл. 410 от ГПК).
При
този изход на спора, право на разноски има ответникът.
Независимо
от това, настоящият съд намира, че такива не следва да му се присъждат с оглед
процесуалното му поведение. Това е така, защото „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор
на въззивната жалба и в съдебно заседание пред въззивния съд не е изпратила
представител. Единствено е депозирала молба от 14.10.2021г., с която моли да
бъде даден ход на делото в отсъствие на процесуален представител и с която
бланкетно е взела становище по същество на делото, което не води до направата
на обратен извод.
Предвид
цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението
на въззивния съд е окончателно.
При
тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20257705/21.11.2020г., постановено по гр. д. № 36962/2019г. по
описа на Софийски районен съд, гражданско отделение, 36 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.