Р Е Ш Е Н И Е
№ 69
гр. Габрово, 12.08.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на тринадесети юли две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛИН КОСЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ
ДАНИЕЛА
ГИШИНА
при
секретаря РАДОСЛАВА КЪНЕВА и с
участието на прокурор НАДЕЖДА ЖЕЛЕВА като
разгледа докладваното от съдия Д. Гишина КАД № 325 по описа за 2021
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1, изр. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/.
Производството е образувано по касационна жалба на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София срещу Решение № 155 от
15.11.2021 година по адм. дело № 234/2021 по описа на Административен съд –
Габрово, в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на И.А.А. с посочен ЕГН сумата
от 500 /петстотин/ лева, съставляваща причинена му вреда – последица от
незаконни действия и бездействия на администрацията при същата, касаещи
условията за пребиваване на задържаните в Следствен арест в гр. Габрово за
периода от 2.06.2018 година до 2.02.2019 година, ведно с лихва за забава от
18.08.2021 година, когато е предявена исковата молба, до момента на изплащането
на главницата.
Касационният жалбоподател твърди, че в диспозитива на
решението неправилно е посочен претендираният период /02.06.2018-02.02.2019
година/, докато в констативно-съобразителната част на решението е посочен
периодът 02.06.2018-25.02.2019 година. Касаторът намира за твърде общо
твърдението на съда, че на последния условията в ареста му били известни от
множество други дела, водени по аналогичен повод срещу същия ответник, тъй като
не става ясно какво включва това множество. Развиват се доводи за неправилност
на извода на съда за липса на достатъчно естествена светлина и възможност за
естествено проветрение в килиите в Арест Габрово, като се акцентира върху това,
че съдът е посочил, че не може да се определи реалното количество светлина
/естествена и изкуствена/; превратно е тълкувана разпоредбата на чл. 20, ал. 3
от ППЗИНЗС, която не се отнася до арестите; неоснователно са кредитирани
показанията на свидетеля Михайлов относно почистването на килиите, които са в
противоречие с тези, дадени от свидетеля Йовчев; за неправилен касаторът счита
и извода на съда за неспазване на разпоредбата на престой на открито, като
сочи, че липсва нормативно изискване относно площта на мястото за престой на
открито, нито от мотивите на решението ставало ясно колко човека са били
извеждани за престой на открито през процесния период; съдът обсъжда като
доказателство Годишен доклад на омбудсмана като национален превантивен
механизъм от 2012 година, но констатациите в него в раздел Арести са общи и
съдът не посочва дали те и в каква част са относими и касаят Арест Габрово,
както и за какъв период, като касаторът изтъква, че в доклада от 2014 година се
сочи, че са извършени ремонтни дейности и е налице подобряване на условията
спрямо задържаните лица; в обжалваното решение съдът прави преглед на
законодателните реакции след постановяване на решението Нешков срещу България,
което е извън предметното съдържание на спора. Касаторът счита, че предвид
събраните доказателства не се намират основания за съжденията на съда, че
жалбоподателят е бил подлаган на изтезание и нечовешко или унизително
отношение, които да могат да бъдат квалифицирани като нарушение на чл. 3, ал. 1
и 2 от ЗИНЗС; неправилно е използван чл. 5, ал. 4 от КРБ, тъй като в случая
противоречие между международен договор и вътрешна норма не е открито; не са
събрани никакви доказателства относно твърдението на жалбоподателя за
претърпени неимуществени вреди, поради което
фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се явява
недоказан и не е следвало да бъде присъждано обезщетение. Прави се искане за
отмяна на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост,
алтернативно – за намаляване размера на присъденото обезщетение. Заявява се
претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационният жалбоподател Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр. София не се представлява в открито съдебно заседание.
Депозирано е писмено становище от надлежно упълномощен процесуален
представител, в което се развиват доводи по същество и се поддържа искането по
същество /л. 26-30/.
Ответната страна И.А.А. се явява лично в открито съдебно заседание, оспорва
жалбата, а по същество се прави искане за оставяне в сила на
първоинстанционното решение .
Представителят на Окръжна прокуратура – Габрово дава заключение за основателност на възраженията в касационната жалба, поради което намира, че следва да бъде постановено решение, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение.
Касационната жалба е допустима като подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол и от процесуално легитимирано лице – страна в първоинстанционното производство.
Съдът, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието с материалния закон на обжалваното решение /чл. 218, ал. 2 от АПК вр. чл. 63, ал. 1 от ЗАНН/, намира касационната жалба за основателна.
В съответствие с нормата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС
Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл. 3 от закона. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени
и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тъй
като имуществената отговорност по ЗИНЗС е обективна, безвиновна, вината не е
елемент от фактическия състав на отговорността. Деликтната отговорност на
Държавата не се презумира от закона, поради което в тежест на ищеца /по
аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка чл. 144 АПК/ е да проведе главно и
пълно доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от страна на органите по чл.
284, ал. 1 от ЗИНЗС. Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за
които нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи
на главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на обратното
доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция се простира
и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност –
причинна връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен
резултат. В съответствие с нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените и
задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Ал. 2 на същата норма предвижда, че за
нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
В процесния случай ищецът в първоинстанционното
производство е основал претенцията си за причинени неимуществени вреди по време
на престоя му в Арест Габрово в периода 02.06.2018 – 25.02.2019 година на
липсата на прозорец в обитаваните от него килии, съответно достъп до дневна
светлина; отсъствие на санитарен възел и течаща вода в килиите, което налагало
задоволяване на физиологичните нужди да става в пластмасови бутилки пред
останалите настанени в килиите, както и храненето да се осъществява в близост
до тези бутилки; наличие на дървеници; провеждане на телефонни разговори с
адвокат и свиждания с адвокат в условията на намиращ се в непосредствена
близост надзирател, който слуша разговорите, което е в нарушение на чл. 76, ал.
2 от ЗИНЗС.
Настоящият съдебен състав намира, че ищецът не се е справил
с възложената му доказателствена тежест.
Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството
дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване,
достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на
спалните помещения се определят с правилника за прилагане на закона, като чл.
21, ал. 1 от ППЗИНЗС предвижда, че спалните помещения се обзавеждат с отделни
легла за настанените лица, снабдени със спални принадлежности, шкафчета за
лични вещи, маса, столове, осветителни и отоплителни тела, като се осигуряват
условия за пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване. В чл.
20, ал. 2 от ППЗИНЗС се посочва, че в спалните помещения се осигурява пряк
достъп на дневна светлина. Количеството дневна светлина, степента на
изкуственото осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от
изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. В случая от страна
на А. не са ангажирани доказателства, че количеството дневна светлина е в противоречие
с изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Настоящият
съдебен състав намира, че е достатъчно да е осигурен достъп до естествена дневна
светлина, какъвто в случая е наличен, посредством прозорците на килиите, в
които А. е бил настанен, видно от справка с рег. № 3267 от 07.10.2021 година,
подписана от Началник на сектор „Арести“ в ОС „ИН“ – Велико Търново /л. 34-36
от първоинст. дело/. Достатъчното количество светлина е въпрос на лично усещане
и възприятия, но при установения факт, че килиите в Арест Габрово имат
прозорци, оплакванията в тази връзка се приемат за неоснователни. Установява се
от събраните доказателства /горепосочената справка и свидетелските показания на
свидетеля Петър Йовчев, работил в Арест Габрово през процесния период, дадени в
съдебно заседание на 21.10.2021 година/, че в килиите в Арест Габрово е налична и осветителна инсталация,
поради което следва да се приеме, че килията е била достатъчно осветена за
извършване на обичайни дейности.
Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Тъй като
Арест Габрово не спада към посочените в цитираната правна норма заведения от
закрит тип и арести в затворите, не съществува задължение за осигуряване на
санитарен възел и течаща вода в спалните помещения. Не е спорно между страните
по делото, като се установява и от събраните по делото доказателства
/горепосочените справка и свидетелски показания/, че в Арест Габрово през
процесния период достъпът до санитарен възел и течаща вода е бил осъществяван извън
килиите, като задържаните са можели да ползват санитарния възел и мивката без
ограничение, разбира се, след подаване на сигнал до лице от
надзорно-охранителния състав и извеждане от килията. Вярно е, че за ползването
на санитарен възел и вода настанените в Ареста лица, в частност и И.А., е
следвало да подадат сигнал до НОС посредством звънчева инсталация и монтиран на
вратата на всяка килия звънец или чрез почукване на вратата, но това не означава,
че достъпът до санитарен възел е препятстван. Възприетият ред за ползване на
санитарния възел и на течаща вода от мивката има за цел да осигури реда и
сигурността в Ареста, а не цели лошо и унизително отношение към задържаните
лица. В тази връзка настоящият съдебен състав намира за недоказани твърденията
на ищеца за затруднен и забавен достъп до вода и тоалетна. Твърденията на ищеца
в тази насока, както и изобщо в исковата молба, са общи, без каквато и да било
конкретика относно определена дата, на която достъпът на ищеца до санитарен
възел и течаща вода да е бил препятстван или неоснователно затруднен, респ.
забавен.
Относно твърдението за наличие на дървеници
в килиите А. не ангажира никакви доказателства, респ. първоинстанционният съд не
е коментирал това оплакване, а настоящият съдебен състав го намира за
недоказано.
Правото на задържаното лице на телефонна
връзка е било осигурено чрез възможността за ползване от 8:30 до 17:00 на телефон, монтиран в общото помещение на
арестния блок, което е в съответствие с разпоредбите на чл. 76, ал. 2 и чл. 86, ал. 1,
т. 5 от ЗИНЗС и чл. 72 и чл. 79, ал. 1 от ППЗИНЗС. Ищецът в първоинстанционното
производство не е доказал, като не се установява и от събраните по делото
доказателства, лица от НОС да са стоели твърде близо до ищеца по време на
провеждане на телефонни разговори и/или разговори с адвокат, за да слушат
съдържанието на провеждания разговор. Възможността да бъде чут даден разговор
безспорно зависи и от височината на гласа на говорещия, като силният говор може
да бъде чут на голямо разстояние, дори и лицата от НОС да са спазили разумно
разстояние от провеждащия разговора с цел осигуряване на неприкосновеност в
границите, гарантирани от закона и нормите за вътрешния ред в ареста. И тук
следва да се посочи, че твърденията на ищеца в тази насока са общи и лишени от
всякаква конкретика за случай, при който провеждан от него телефонен разговор
и/или разговор с адвокат да е станал умишлено достояние на служител на Ареста,
още по-малко евентуално добита по такъв начин информация да е била
разпространена в нарушение на правата и законните интереси на ищеца.
Настоящият съдебен състав намира, че в
исковата молба липсват оплаквания относно осъществяването, времетраенето и
условията за провеждане на престой на открито, поради което първоинстанционният
съд не е следвало да обсъжда такъв довод.
Единствените ангажирани от А. доказателства
са посредством свидетелските показания на ***, пребивавал в Арест Габрово около 2 месеца през лятото на 2018
година. Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля *** не
доказват фактическите обстоятелства, на които И.А. е основал исковата си
претенция. Показанията на *** са доста бедни откъм факти именно за тези
фактически обстоятелства, отговорите са лаконични, като очевидно се избягва
конкретика, ползват се изрази, които не дават добра и надеждна информация, а и
преценката за условията в Ареста е субективна. Свидетелят *** в своите
показания говори за личните си преживявания и усещания по време на престоя му в
Арест гр. Габрово, по отношение на ищеца заявява само, че последният се
чувствал зле. Не на последно място следва да се посочи това, че с писмена молба
с вх. № СДА-01-1759 от 07.10.2021 година /л. 30 от първоинст. дело/ *** е
заявил, че не познава ищеца и не желае да участва в о.с.з. на 21.10.2021 година
с оглед пандемичната обстановка и липсата на каквато и да е информация, за
която да свидетелства. Въпреки това, *** дава показания в качеството на
свидетел в съдебното заседание на 21.10.2021 година, като заявява, че познава
ищеца, без да е изяснено противоречието със заявеното в писмената му молба.
Показанията на *** са и сами по себе си противоречиви, тъй като същият твърди,
че е пребивавал в Ареста в гр. Габрово през лятото на 2018 година, а в същото
време говори, че: 1. било студено; 2. топлили ги по 1-2 часа и 3. не знае за
отопление в килиите, не е виждал парно/радиатори. Предвид посочените по-горе
обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля ***
не следва да бъдат кредитирани с доверие, като междувпрочем те не са били
обсъдени от първоинстанционния съд самостоятелно и в съвкупност с останалите
доказателства по делото.
Настоящият
съдебен състав намира, че в настоящото производство не се установява и намерение у администрацията
на Арест Габрово за унижаване или принизяване на ищеца чрез поставянето му в
неблагоприятни условия.
Настоящият съдебен състав намира, че И.А. не
е бил поставен в неблагоприятни условия при престоя си в процесния период в
Арест Габрово, вследствие на което да произтичат подлежащи на обезщетяване
неимуществени вреди. Цялостната преценка на сочените от А. условия в Арест
Габрово през процесните периоди не обосновава извод, че те са сурови,
унизителни и нехуманни, довели до сериозни неудобства и тежки емоционални
страдания на ищеца. Дори и престоят през процесните периоди в Следствен арест
Габрово да е причинил известен дискомфорт на ищеца, то той не би могъл да се
определи като такъв със значително и интензивно въздействие върху психиката и
физическото здраве на ищеца, за да се приеме, че за него са настъпили подлежащи
на обезщетяване морални вреди. Понесените от А. ограничения при пребиваването
му в Ареста, предвид липсата на данни за влошено здравословно състояние –
емоционално и/или физическо, не са достигнали онази степен на суровост и
унизително третиране, че да предизвикат сериозни физически и психически
последици в личната му сфера, които да подлежат на обезщетяване. С оглед установените
по делото обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че в случая не става
въпрос за отнасяне, което да засяга поне минималната степен на суровост, за да
се приеме, че е налице нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС. Понятието справедливост по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а всякога е свързано с преценката на
обективно съществуващи конкретни обстоятелства, с общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитието на самото общество, а не със субективното
усещане за причинена вреда.
По изложените съображения съдът намира, че в
обжалваната му част решението следва да бъде отменено и искът и в тази му част
да бъде отхвърлен.
Претенцията на ответната страна за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователна по следните
съображения: Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност
на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно
или частично отхвърляне на иска/исковете му, не е празнота в правото, която да
се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или ал. 8 от ГПК. Законодателят е разграничил възнаграждението за един адвокат от разноските
по производството в чл. 143, ал. 1 от АПК, както и в чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Стриктното тълкуване на разпоредбата на чл. 286, ал. 2 и 3 от ЗИНЗС води до
извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и
заплатено възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултско
възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по
производството. В ЗИНЗС не е предвидено изрично възстановяването на разхода за
ползваната от ответника адвокатска услуга по делото или заплащане на
юрисконсултско възнаграждение в негова полза, което означава, че при отхвърляне
на иск по ЗИНЗС, в тежест на ищеца остава заплатената от него държавна такса,
като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството
във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи
възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил
защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при
осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на
специална законова уредба в ЗИНЗС, предвиждаща това.
Доколкото ищцовата претенция се отнася за
периода 02.06.2018-25.02.2019 година, като първоинстанционният съд правилно е
установил, че през посочения период А. е пребивавал в Арест гр. Габрово от
02.06.2018 до 29.06.2018 година, от 31.08.20218 до 28.01.2019 година и от
20.02.2019 до 25.02.2019 година, или общо малко над 6 месеца, а в диспозитива
на решението първоинстанционният съд се е произнесъл за период, чийто край е
02.02.2019 година, след постановяване на настоящото решение делото следва да се
върне на първоинстанционния съд за постановяване на решение за поправка на очевидна
фактическа грешка или допълнително решение за произнасяне относно претенцията
за периода след 02.02.2019 година.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал.
2 от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1, изр. 2 от ЗИНЗС, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 155 от 15.11.2021 година по
адм. дело № 234/2021 по описа на Административен съд – Габрово, в частта, с
която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на И.А.А.
с ЕГН ********** сумата от 500 /петстотин/
лева, съставляваща причинена му вреда – последица от незаконни действия и
бездействия на администрацията при същата, касаещи условията за пребиваване на
задържаните в Следствен арест в гр. Габрово за периода от 2.06.2018 година до
2.02.2019 година, ведно с лихва за забава от 18.08.2021 година, когато е
предявена исковата молба, до момента на изплащането на главницата, вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.А.А. иск срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ за сумата от 500 лева, съставляваща
обезщетение за причинена му вреда – последица от незаконни действия и
бездействия на администрацията при същата, касаещи условията за пребиваване на
задържаните лица в Следствен арест в гр. Габрово за периода 2.06.2018 година до
2.02.2019 година, през който период А. е пребивавал в Арест гр. Габрово от 02.06.2018 до 29.06.2018 година и от
31.08.20218 до 28.01.2019 година.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за касационното производство.
ВРЪЩА делото на първоинстанционния съд за постановяване
на решение за поправка на очевидна фактическа грешка или допълнително решение за
произнасяне относно претенцията за периода след 02.02.2019 година.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.