РЕШЕНИЕ
гр. София, 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Снежана Апостолова, като разгледа
докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело
№ 6447 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 61530 от 11.03.2019 г., постановено по
гр.дело № 29058/2018 г. по описа на СРС, ГО, 128 с-в е признато за установено,
че А.А.Е., ЕГН ********** дължи в полза на „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК ******суми,
както следва: 1/ сумата от 752,82 лева, представляваща главница по Договор паричен
заем № 2347087/14.07.2015
г., сключен между А.А.Е. и И.А.М.АД, вземането по който последното е
прехвърлило на заявителя с Приложение № 1/01.09.2016 г. към рамков договор за
цесия от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума,
считано от 26.10.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 47,13
лева, представляваща договорна лихва върху главницата, дължима за периода 28.07.2015
г. – 03.11.2015 г.; 3/ сумата от 270,21 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода 28.07.2015 г. – 03.11.2015 г.;
4/ сумата от 158,50 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
29.07.2015 г. – 26.10.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 76148/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 128 състав.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл по
отношение разпределението на отговорността за разноски в производството пред
себе си, с оглед изхода на спора, като: 1/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е
осъдил А.А.Е., ЕГН ********** да заплати в полза на „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК ******сумата
от 1066,00 лева, представляваща разноски в исковото и заповедно производства
пред СРС.
Срещу решение № 61530 от 11.03.2019 г., постановено по
гр.дело № 29058/2018 г. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, е постъпила въззивна
жалба от името на ответника А.А.Е., ЕГН **********, чрез назначения ѝ в
производството особен представител – адвокат Е.Б.П., с която същото се обжалва
в цялост. В жалбата се излагат съображения за недопустимост на
първоинстанционното решение, алтернативно и за неправилност, поради допуснати
от районния съд съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния
закон.
В жалбата се навеждат твърдения, че първоиснтанционният
съд неправилно е приел, че уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД би могло да бъде
редовно извършено, посредством исковата молба. В тази връзка се сочи, че в
настоящия случай ответницата се представлява не от упълномощен от самата нея
доверител, а от особен представител, назначен ѝ от съда. Възразява се, че
първоинстанционният съд погрешно е признал действителността на договорната
клазуза на чл. 4 от Договора за паричен заем, предвиждаща задължение за
ответницата А.Е. да заплати неустойка при непредоставянето на обезпечение в
тридневен срок от сключването на договора. В тази връзка се поддържа, че
горепосочената клауза от процесния договор за паричен заем е неравноправна,
респективно нищожна. Поддържа се, че същата не е индивидуално уговорена, тъй като
е част от бланков договор, несъобразен с индивидуалните особености на
конкретния заем.
Моли се за обезсилване на обжалваното
първоинстанционното решение, алтернативно да бъде отменено и предявенте искове
да бъдат отхвърлени изцяло.
В законоустановения срок въззиваемата страна „А.за с.на в.“
ЕАД, ЕИК ******е депозирала отговор на въззивната жалба. В отговора се
поддържа, че първоинстанционното решение е допустимо и постановено при пълно,
всестранно и точно изясняване на фактическата и правна обстановка по делото.
Излагат се съображения за неоснователност на доводите, изложени във въззивната
жалба. Поддържа се, че уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е редовно връчено на
ответницата, доколкото същото е приложено към исковата молба, препис от която е
връчен на назначения на същата особен представител. Посочва се съдебна практика
в този смисъл. Излагат се подробни съображения за правилност на изводите на
първоинстанционния съд за действителност на клаузата на чл. 4 от процесния
Договор за заем. В тази връзка се поддържа становище за неоснователност на
доводите, наведени с въззивната жалба в тази ѝ част.
Моли се въззивната жалба да бъде оставена без уважение,
а обжалваната с нея първоинстанционно решение да бъде потвърдено. Претендират
се разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 26.10.2017 г.
със заявление по чл. 410 ГПК от „А.за с.на взмеания“ ЕАД, с което е поискано лицето
А.А.Е. да бъде осъдено да му заплати суми, както следва: 1/ сумата от 752,82
лева, представляваща главница по Договор паричен заем № 2347087/14.07.2015 г.,
сключен между А.А.Е. и И.А.М.АД, вземането по който последното е прехвърлило на
заявителя с Приложение № 1/01.09.2016 г. към рамков договор за цесия от
16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от
26.10.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 47,13 лева,
представляваща договорна лихва върху главницата, дължима за периода 28.07.2015
г. – 03.11.2015 г.; 3/ сумата от 270,21 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода 28.07.2015 г. – 03.11.2015 г.;
4/ сумата от 158,50 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 29.07.2015
г. – 26.10.2017 г.
На 03.11.2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 76148/2017 г., по описа на СРС, ГО, 128 състав, с която е разпоредено
длъжникът да заплати на кредитора посочените в заявлението суми, както и
разноските по делото.
Издадената заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК е връчена на А.А.Е. на основание чл. 47, ал. 6 вр. ал. 5 ГПК.
Във връзка с горното на заявителя „А.за с.на в.“ ЕАД е указано, че в
едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск за
установяване на в.та си. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е
предявил иск срещу длъжника за претендираните в заявлението суми.
Въззивната жалба срещу решение № 61530 от 11.03.2019 г.,
постановено по гр.дело № 29058/2018 г. по описа на СРС, ГО, 128 с-в е подадена
в срок, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на инстанционна проверка,
поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема
следното: съгласно уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо. При постановяването
му не са допуснати нарушения на императивните материалноправни норми. В този
смисъл, настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС.
По отношение правилността на първоинстанционното решение
в обжалваната част, настоящият съдебен състав намира следното:
По предявената с исковата молба претенция в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
обстоятелства: сключване на Договор паричен заем № 2347087/14.07.2015 г. между А.А.Е.
и И.А.М.АД, настъпване на падеж на в.та по договора за кредит, сключване на
договор за продажба и прехвърляне на вземането от " И.А.М.АД на
"А.за с.на в.” ЕАД, уведомяване на длъжника от предишния кредитор за
прехвърляне на вземането. Ответникът носи насрещно доказване по тези факти.
От приложения по делото Договор паричен заем №
2347087/14.07.2015 г., сключен между И.А.М.АД и А.А.Е. се установява, че И.А.М.АД
и А.А.Е. са били обвързани от валидно правоотношение по договор за кредит, по
силата на който на последната е отпуснат потребителски кредит в размер на 800
лева с краен срок на издължаване 03.11.2015 г. Съгласно чл. 2, т. 9 от
процесния Договор паричен заем № 2347087/14.07.2015 г., страните са уговорили,
че към датата на подписване на договора е усвоен пълния разрешен размер на
кредита, а именно 800 лева.
От представените по делото рамков договор за продажба и
прехвърляне на в. /цесия/ от 16.11.2010 г. и Приложение № 1/01.09.2016 г. към
договор
за продажба и прехвърляне на в. /цесия/ от 16.11.2010 г. се установява, че между "И.А.М.“ АД и
"А.за с.на в.” ЕАД е сключен договор за цесия, по силата на който "И.А.М.“
АД прехвърля на "А.за с.на в.” ЕАД в.та си по договори за кредит, като в
тази връзка за тяхната индивидуализация е препратено към Приложение №1 към договора.
От посоченото приложение в т. 18 е видно, че вземането на банката спрямо
ответника А.А.Е. в размер на 1142,09 лева по номер на кредит 2347087 е част от в.та,
които са прехвърлени с договора за цесия.
Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД предвижда задължение
за предишния кредитор да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне, а
според, ал. 4 прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато то му
бъде съобщено. По делото е представено пълномощно от 09.09.2015 г., от което се
установява, че цедентът упълномощил изрично цесионера, който от името на
цедента се задължава да изпраща писмени уведомления до длъжниците във връзка с
извършеното прехвърляне на в.та по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. На това
основание изпълнителният директор на "И.А.М." АД – К.М.е упълномощил
"А.за с.на в." ЕАД да уведоми от името на "И.А.М." АД
всички длъжници /кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители и всички
трети задължени лица/ по всички в. на дружеството, възникнали по силата на
сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на в. /цесия/ от 16.11.2010
г., сключен между "И.А.М.“ АД и "А.за с.на в.” ЕАД.
Това пълномощно е
представено ведно с приложените към исковата молба писмени доказателства и не е
оспорено от ответницата в депозирания отговор. С уведомително писмо изх. №
УПЦ-П-ИАМ/2347087/02.09.2016 г. от И.А.М.АД чрез А.за с.на в. ЕАД до А.А.Е., ищецът
"А.за с.на в.” ЕАД е изпратил уведомление до ответника А.А.Е. за
прехвърляне на задължението ѝ по Договор паричен заем №
2347087/14.07.2015 г. към ищеца и че след получаване на уведомлението следва да
заплати дължимите суми на последния. Видно от обратна разписка, приложена към
делото ответникът Е. не е получила, уведомлението, индивидуализирано с уведомително
писмо изх. № УПЦ-П-ИАМ/2347087/02.09.2016 г.
Същевременно, следва да се има предвид, че като
приложение към исковата молба на 08.11.2018 г. на ответницата, чрез назначения
ѝ по делото особен представител е връчено и уведомлението за прехвърляне
на вземането, което следва да бъде взето предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК,
като обстоятелство настъпило в хода на процеса и следва да се приеме, че тя е
била надлежно уведомена за цесията. Предвид горното, настоящият съдебен състав
намира за неоснователно възражението, обективирано във въззивната жалба, че
предвид обстоятелството, че в настоящия случай ответницата се представлява не
от упълномощен от самата нея доверител, а от особен представител, назначен
ѝ от съда, то уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД не би могло да бъде
редовно извършено, посредством исковата молба. Това е така, тъй като настоящия
съдебен състав възприема становището, че длъжникът се счита редовно уведомен,
когато цесията е съобщена на особения представител, назначен му по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК, тъй като същият не може да черпи права от своето недобросъвестно
поведение (особен представител му е назначен, тъй като не може да бъде намерен,
както на посочения по делото, така и на регистрираните му постоянен и настоящ
адрес). На осн. чл. 47, ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл.47,
ал.1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава
особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно,
ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Следва да се има предвид, че
последователно в практиката на ВКС: Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. №
2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г.
на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че кредиторът, ако не е уговорено
друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на
длъжника, и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл.47,
ал.1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостовери от длъжностното
лице, а съобщенията се считат за връчени. Действително, назначеният от съда
особен представител на ответника притежава особено процесуално качество да защитава
интересите на длъжника в хода на съдебното производство, но до конституирането
му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно
връчено по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 от ГПК
фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за
получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато
ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери
лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази
хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени. С
оглед наведените доводи от жалбоподателя следва да се отчете, от една страна,
разликата между призоваването на ответника по предвидения в нормата на чл. 47
от ГПК ред и процесуалното му представителство от особен представител. Съгласно
чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление
ответникът се счита призован и уведомен за образуваното срещу него производство
с изтичането на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването
му в съда в рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата
на визираната разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с
приложенията към нея, в частност изявлението от заемодателя-цедент,
обективирано в уведомителното писмо за извършената цесия, се презюмира да са
получени от ответника, а не от назначения му особен представител. По тези
съображения настоящата съдебна инстанция приема, че изходящото от
заемодателя-цедент уведомление, представено с исковата молба на ищеца-цесионер
и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран
да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи
да престира на него, а не на стария кредитор.
На следващо място ответникът А.А.Е. не твърди, а и по
делото не се установява, че от прехвърляне на вземането до настоящия момент тя
е заплатила, каквато и да е част от дължимите суми по договора за кредит, както
на цедента "И.А.М." АД, така и на цесионера "А.за с.на в.” ЕАД, поради
което следва, че цесионерът "А.за с.на в.” АД се явява носител на
прехвърлените в..
По делото не е спорно, а се установява и от заключението
на вещото лице по допуснатата, изготвена и приета в производството
съдебно-счетоводна експертиза, че ответницата е заплатила по процесния договор
за паричен заем сумата от 135,00 лева, с която са погасени: 1/ главница в
размер на 47,18 лева, такса разходи в размер на 45,00 лева, договорна лихва в
размер на 6,15 лева и неустойка за неизпълнение в размер на 36,67 лева.
Предвид горното и липсата на ангажирани от ответницата
доказателства за извършени други погасявания на задълженията по процесния
договор за паричен заем се налага извод, че ответницата е останала задължена за
сума в размер на 752,82 лева, представляваща главница по Договор паричен заем №
2347087/14.07.2015 г., сключен между А.А.Е. и И.А.М.АД, вземането по който е
прехвърлило на ищеца с Приложение № 1/01.09.2016 г. към рамков договор за цесия
от 16.11.2010 г.
По отношение възражението, направено с въззивната жалба,
че първоинстанционният съд погрешно е признал действителността на договорната
клазуза на чл. 4 от Договора за паричен заем, предвиждаща задължение за
ответницата А.Е. да заплати неустойка при непредоставянето на обезпечение в
тридневен срок от сключването на договора, настоящият съдебен състав намира
следното:
Съгласно чл. 4, ал. 1 от процесния Договор за паричен
заем № 2347087/14.07.2015 г., заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на настоящия договор, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ две физически лица – поръчители,
всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудовото си възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер на 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен“; поръчителят
да подпише договор за поръчителство или 2/ заемателят да предостави банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, ал. 7 от договора за
паричен заем, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора.
Горепосочената клауза е за дължимост от
кредитополучателя на неустойка, която се дължи при неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя. При тълкуване на
уговорките, постигнати в договора за паричен заем съобразно тяхното съдържание,
съдът намира, че уговорената неустойка следва да има за цел да обезпечи
изпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне на падежа
предоставената в заем сума, да заплати на падежа уговорената възнаградителна
лихва, както и да обезщети вредите за кредитора, причинени от забавеното
изпълнение именно на това задължение. След като едно договорно задължение за
извършване от длъжника на определено действие възниква при неизпълнение от
длъжника на друго задължение, което е поето с договора, то същото цели да
обезпечи и обезщети кредитора при допуснатото от длъжника неизпълнение на
първото от двете задължения, т.е. има санкционен характер. С оглед на това и
тогава, когато неизпълнението на второто задължение поражда задължение за
заплащане на неустойка, следва да се заключи, че уговорките както за поемане на
второто задължение, така и за заплащане на неустойка, тълкувани във връзката им
една с друга, целят да обезпечат точното изпълнение на първото задължение,
както и да обезщетят вредите при неговото неизпълнение. Ето защо, трябва да се
приеме, че с тези договорни клаузи страните са постигнали съгласие за това
каква ще бъде договорната отговорност на кредитополучателя при забава връщането
на предоставения потребителски кредит. В случаите, когато е сключен договор за
потребителски кредит, какъвто е този, от който се твърди, че произтича
вземането за неустойка, обаче, е налице императивна законова норма, която
ограничава отговорността на потребителя при забава на дължимите от него
плащания по отпуснатия кредит и това са разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2
от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, в която е предвидено, че когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, като
обезщетението за забава, което потребителят ще дължи, не може да надвишава
законната лихва. Тези норми са императивни и с тях отговорността на потребителя
по сключен договор за потребителски кредит, която възниква при забавено
изпълнение на задълженията му, се ограничава, като се посочва, че тя може да
бъде само уговорка за дължимост на неустойка за забава, наименувана в закона
„лихва“, както и че размерът на тази неустойка не може да надвишава този на
законната лихва. Клаузите, с които в процесния договор за кредит е уговорено,
че ще възниква задължение за предоставяне на лично обезпечение чрез сключване
на договор за поръчителство, както и за дължимост на неустойка при неговото
неизпълнение, противоречат на цитираните законови норми, доколкото, както беше
посочено, представляват уговорки, при които страните са се съгласили, че
кредиторът ще има право на нещо различно от лихвата за забава. Ето защо и тези
уговорки на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД са нищожни и въз основа на
тях не може да се породи валидно задължение за заплащане на неустойка от длъжника
което означава, че иска срещу това лице за признаване съществуването на вземане
за неустойка, която се твърди да е възникнала от описаните нищожни клаузи,
противоречи на закона и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на претенциите за сумата от 47,13 лева,
представляваща договорна лихва върху главницата, дължима за периода 28.07.2015
г. – 03.11.2015 г. и за сумата от 158,50 лева, представляваща обезщетение за
забава за периода 29.07.2015 г. – 26.10.2017 г., във въззивната жалба не са
изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради което с оглед
разпоредбата на чл. 269 от ГПК и липсата на нарушение на императивните правни норми от
първоинстанционния съд, настоящият състав намира, че първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в тази му обжалвана част.
Предвид всичко гореизложено, настоящият съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК от „А.за с.на
в.“ ЕАД против А.А.Е. обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 430, ал. 1 вр. ал. 2 от ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че А.А.Е.
дължи в полза на „А.за с.на в.“ ЕАД сумата от 270,21 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 28.07.2015 г. –
03.11.2015 г., като вместо това иска с правно основание чл. 92 ЗЗД следва да
бъде отхвърлен.
По отношение на разноските в производството пред СРС:
С оглед изхода на спора обжалваното решение следва да
бъде отменено и в частта за разноските, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А.А.Е.
е осъдена да заплати в полза на А.за с.на в. ЕАД разноски в исковото и
заповедно производства пред СРС за разликата над 831,56 лева до пълния присъден
размер от 1066,00 лева.
По отношение на разноските в производството пред СГС:
При този изход на спора право на разноски във въззивното
производство имат и двете страни.
От името на въззивницата А.А.Е. не е направено искане за
присъждане на разноски в производството пред СГС, поради което и такива не
следва да ѝ бъдат присъдени.
От името на въззиваемата страна А.за с.на в. ЕАД е
направено искане за присъждането на разноски до приключване на последното
заседание пред настоящата съдебна инстанция и са представили доказателства за
тяхното извършване, а именно за юрисконсултско възнаграждение и заплатен
депозит за особен представител в размер на 316,00 лева.
Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ за защита по
дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв.
Съдът като взе предвид цитираните по-горе разпоредби,
обстоятелството, че настоящото производство не се характеризира с фактическа и
правна сложност, процесуалното поведение на пълномощника на въззиваемата
страна, изразяващо се в подаването на отговор на въззивна жалба, без участието
му в проведеното по делото открито съдебно заседание, както и факта, че във
въззивното производство е проведено само едно съдебно заседание, без да са
събирани нови доказателства, намира, че в полза на въззиваемата страна – А.за с.на
в. ЕАД следва да бъде определено възнаграждение за един юрисконсулт в
производството в размер на 100 лева.
Предвид горното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът - въззивник следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество
направените разноски във въззивното производство за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 324,51 лв., съразмерно на уважената част от
исковете.
Доколкото ответницата – въззивник е представлявана в
производството от особен представител, който е освободен и не следва да внася
държавна такса за настоящото производство, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
ищецът – въззиваем следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета и по
сметка на СГС сумата от 43,98 лева, представляваща дължима държавна такса в
производството пред СГС, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №
61530 от 11.03.2019 г., постановено по гр.дело № 29058/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 128 с-в в частта, с която е признато за установено по предявените по реда
на чл. 422 ГПК от „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, офис сграда ******против А.А.Е., ЕГН **********, с адрес: *** обективно
кумулативно съединени искове, че А.А.Е. дължи в полза на „А.за с.на в.“ ЕАД
сумата от 270,21 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода 28.07.2015 г. – 03.11.2015 г., както и в частта за разноските, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А.А.Е., ЕГН **********, с адрес: *** е осъдена да заплати в полза на „А.за с.на
в.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда ******разноски
в исковото и заповедно производства пред СРС за разликата над 831,56 лева до
пълния присъден размер от 1066,00 лева, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.за
с.на в.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда ******против
А.А.Е., ЕГН **********, с адрес: *** иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 92 ЗЗД за сумата от 270,21 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 28.07.2015 г. – 03.11.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
61530 от 11.03.2019 г., постановено по гр.дело № 29058/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 128 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА А.А.Е., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати в полза на „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:***, офис сграда ******на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 324,51 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производство
пред СГС, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „А.за с.на в.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда ******да
заплати в полза на бюджета и по сметка на СГС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, 43,98
лева, представляваща дължима държавна такса в производството пред СГС,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.