РЕШЕНИЕ
№ 77
гр. Пловдив, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. БР.а
Р. Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Емилия Ат. БР.а Въззивно търговско дело №
20225001000764 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и сл.от ГПК.
Обжалвано е Решение № 250 от 06.07.2022г. на П.О.С., постановено по
т.д. № 426/2021г., с което е признато за установено между „В. т.” ЕООД -
гр.К., ЕИК ********* и Д. Н. Б., ЕГН ********** от гр.К., че Д. Н. Б. дължи
на дружеството сумата 53382.10 лева, ведно със законната лихва, считано от
19.01.2021г. до окончателното изплащане на сумата, дължима на основание
запис на заповед за сумата 53682.10 лева, издаден от Д. Н. Б. на 10.04.2012г., с
падеж 10.04.2015г, за която сума е издадена Заповед № 50 от 20.01.2021г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
по ч.гр.д.№ 87/2021г по описа на РС - К., I гр.състав и с което е осъден Д. Н.
Б., ЕГН ********** от гр.К. да заплати на „В.Т.” ЕООД - гр.К., ЕИК
********* сумата 15006.55 лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане за периода от 10.04.2018г. до 15.01.2021г. на главницата от 53382.10
лева, дължима на основание запис на заповед за сумата 53682.10 лева, издаден
от Д. Н. Б. на 10.04.2012г., с падеж 10.04.2015г., за което обезщетение за
забавено плащане е оставено без уважение искането на дружеството за
1
издаване на заповед за изпълнение със Заповед № 50 от 20.01.2021г за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
по ч.гр.д.№ 87/2021г по описа на РС - К., I гр.с., както и сумата 7738.37 лева
за извършени съдебни разноски по съразмерност, от които 2274.79 лева са
разноски в заповедното производство.
Жалбоподателят Д. Н. Б., ЕГН ********** от гр.К., ****, представляван
по делото от адв. Р. П. със съдебен адрес: **** моли съда да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявените установителен и осъдителен
искове като приеме, че вземането – предмет на издадената Заповед за
изпълнение – не съществува. Твърди необоснованост на съдебния акт.
Възразява срещу направените изводи и неправилното приложение на
материалния закон. Счита за неправилен извода на съда, че липсата на
възражение от издателя при предявяването на записа на заповед за плащане,
представлява признаване на дълга по смисъла на чл.116 б. „а“ от ГПК, от
който момент е започнала да тече нова погасителна давност. Намира, че
предявяването на записа на заповед за плащане представлява само една
покана за изпълнение на менителничното задължение, която не съдържа
едностранно волеизявление на длъжника, че е задължен към кредитора.
Поддържа възражение, че правото на иск е погасено по давност, която е
изтекла на 10.04.2018г.
От въззиваемата страна „В.т.” ЕООД - гр.К., ****, ЕИК *********,
представляван от адв. М. Р. със съдебен адрес: **** е депозиран писмен
отговор, с който се заявява, че се оспорва жалбата и моли обжалваното
решение да се потвърди. Претендира разноски. Счита, че признаването на
дълга може да бъде изразено и чрез конклудентни действия, за едно от които
счита подписването на поканата за плащане, представляваща предявяване на
записа на заповед, тъй като при него длъжникът не е изразил воля, че не
дължи. Като е приел записа и се е подписал без възражения, следва да се
счита, според въззиваемия, че издателят признава задължението си за
посочената в документа сума. От този момент намира, че започва да тече нова
давност. На следващо място – дори и да се приеме, че тригодишната давност
е изтекла, счита, че е налице отказ от изтекла погасителна давност, което е
демонстрирано чрез декларация за признание на дълга и извършено частично
плащане. Намира, че изявлението за признание на дълга след изтичане на
2
погасителната давност, е произвело действието си с факта на достигането му
до кредитора и не може да бъде оттеглено. По тази причина счита, че
длъжникът не би могъл да се позове на изтеклата давност – след като е
направил отказ от нея.
Съдът разгледа становищата и възраженията на двете страни, събраните
по делото доказателства, намери за установено следното:
Претендирано е от ищеца „В.т. ЕООД - гр.К. да се признае за
установено, че Д. Н. Б. дължи на дружеството сумата 53382.10 лева, ведно със
законната лихва, считано от 19.01.2021г. до окончателното изплащане на
сумата, дължима на основание запис на заповед за сумата 53682.10 лева,
издаден от Д. Н. Б. на 10.04.2012г., с падеж 10.04.2015г, за която сума е
издадена Заповед № 50 от 20.01.2021г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 87/2021г по описа на РС
- К., I гр.състав. Иска се и осъждането на Д. Н. Б., ЕГН ********** от гр.К. да
заплати на „В.Т.” ЕООД - гр.К., ЕИК ********* сумата 15006.55 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 10.04.2018г.
до 15.01.2021г. на главницата от 53382.10 лева, дължима на основание запис
на заповед за сумата 53682.10 лева, издаден от Д. Н. Б. на 10.04.2012г., с
падеж 10.04.2015г., за което обезщетение за забавено плащане е оставено без
уважение искането на дружеството за издаване на заповед за изпълнение със
Заповед № 50 от 20.01.2021г за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 87/2021г по описа на РС -
К., I гр.с., както и разноските по делото и в заповедното производство.
Правният интерес на ищеца от установителния иск за установяване
съществуването на процесното задължение се мотивира с оглед постъпилото
възражение от ответника за недължимост на вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение.
Ищецът твърди, че ответникът има парично задължение към „В.****“
ЕООД, произтичащо от запис на заповед, издаден на 10.04.2012 г., с падеж
10.04.2013 г., който е настъпил. Твърди, че на 15.04.2020г. с договор за цесия
„В.****“ ЕООД е прехвърлил на „А.П.*“ ЕООД вземането си, произтичащо
от посочения запис на заповед. Твърди, че длъжникът е уведомен за
прехвърлянето на вземането с уведомително писмо, получено и подписано от
него на 04.05.2020г. Посочва, че в него е инкорпорирано изявление на
3
длъжника, съдържащо признание на задължението му по записа на заповед.
Твърди, че на 12.05.2020г. Д. Б. е извършил частично плащане на
задължението си в размер на 300 лева. Твърди, че като основание за
извършеното плащане в касовия ордер е записано „вноска по договор за цесия
от 15.04.2020г.“ Посочва, че фирменото наименование на „А.П.*“ ЕООД
впоследствие е променено на „В.Т.“ ЕООД. Твърди, че записът на заповед, от
който произтича прехвърленото му вземане, е редовен от външна страна и
предвид настъпилия му падеж ответникът следва да и заплати главницата по
записа, както и законната лихва за периода от 15.01.2018г. до 15.01.2021г.
С отговора на исковата молба ответникът оспорва дължимостта на
сумата по записа на заповед. Твърди, че той не носи неговия подпис. Оспорва
същият да му е предявяван за плащане. Отрича да е признавал вземането по
записа на заповед. Оспорва подписите, положени от негово име като
„издател“ на записа на заповед, като уведомен за цесията на разписката за
уведомяването и признанието на задължението и подписа на приходния касов
ордер за извършено плащане в размер на 300 лева. Прави възражение, че
правата по записа на заповед са погасени с изтичане на тригодишен давностен
срок. При падеж на задължението на 10.04.2015г., посочва че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение е от 19.01.2021г. –
много след изтичане на тригодишния давностен срок.
С допълнителната искова молба и с допълнителния отговор страните
поддържат вече наведените възражения и доводи.
Видно от представения запис на заповед същият е издаден на
10.04.2012г. за сумата 53 682.10 лева, с падеж 10.04.2015г. Като негов издател
е посочен Д. Н. Б.. Видно от отбелязването върху самия запис, той е предявен
за плащане на издателя на 10.04.2018г.
Самият запис не съдържа поправки, зачертавания или други подобни, от
които да се направи извод, че е въздействано върху документа, така че да
възникнат съмнения относно съдържанието му. Записът на заповед е с
посочен падеж – конкретна дата – 10.04.2015г. Той съдържа данни за
издателя и поемателя, дата на издаване, място на издаване и място на
плащане. Няма съмнение относно размера на дължимата сума, която е
посочена и с цифри, и с думи. Може да се направи извод, че документът,
представен със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.
4
87/2021г. по описа на Районен съд - К., съдържа всички реквизити по чл. 535
от ТЗ. Същият се явява редовен от външна страна документ, материализиращ
изявление на ответника Д. Н. Б. за поетото от него задължение да плати по
записа на заповед сумата от 53 682.10 лева на „В.****“ ЕООД.
С договор за цесия от 15.04.2020г. „В.****“ ЕООД, представлявано от
И.В. прехвърля на „А.П.*“ ЕООД, представлявано от И.В. вземанията на
дружеството към Д. Н. Б., произтичащи от два записа на заповед, единия от
които е запис на заповед от 10.04.2012г. за сумата 53 682.10 лева. Видно от
представеното уведомително писмо цедентът „В.****“ ЕООД уведомява Д. Б.
за цесията и за новия кредитор. Документът съдържа и разписка за
получаване на уведомлението. Видно от същата длъжникът декларира
получаване на уведомлението на 04.05.2020г. Едновременно с това разписката
съдържа и неговото изявление, че признава вземането.
Видно от представения приходен касов ордер на 12.05.2020г. Д. Б. е
внесъл в касата на „А.П.*“ ЕООД сумата 300 лева. Посоченото в приходния
ордер основание за плащането е вноска по договор за цесия от 15.04.2020г.
На 19.06.2020г. в търговския регистър е вписана промяна в
наименованието на дружеството цесионер – от „А.П.*“ ЕООД на „В.Т.“
ЕООД.
Във връзка с извършените оспорвания на авторството на документите –
подписът за издател на записа на заповед, подписът на разписката за
уведомяването за цесията и признанието на задължението и подписът на
приходния касов ордер за извършено плащане с основание договора за цесия
– са били предмет на изследване от няколко съдебно – графологични
експертизи – единична и две тричленни. Събрани са и свидетелски показания.
Настоящата инстанция възприема изводите на повторната тройна експертиза,
които потвърждават тези на първоначалната единична експертиза и са в
съответствие и с другите доказателства по делото – свидетелските показания
на Н.Ц.Д.. От последните се установява, че свидетелят е присъствал на
подписване на разписка от страна на Д. Б. в ресторант „В.“, където е работел
като сервитьор. Твърди, че това е станало два – три дни преди ресторанта да
отвори отново след затварянето заради пандемията през пролетта на 2020г.
Той е бил в ресторанта във връзка с подготовката за предстоящото му
отваряне на седми или осми май 2020г. Д. е оставил на свидетеля и на бармана
5
П. пари, които те да предадат на И.В.. Д. е подписал разписката на бара и си е
тръгнал.
Изводите на вещите лица от единичната експертиза и от повторната
тричленна такава се подкрепят от посочените свидетелски показания. Ето
защо следва да се приеме, че както подписът за издател на записа на заповед,
така и подписът на разписката за уведомяването за цесията, съдържащо
признанието на задължението, така и подписът на приходния касов ордер за
извършено плащане с основание договора за цесия, са изпълнени от Д. Б..
Извършеното оспорване на авторството на посочените документи, съдът
намира за недоказано.
Относно възражението, че вземането по записа на заповед е погасено по
давност: Давностният срок започва да тече от падежа на задължението. В
случая той е 10.04.2015 г. Следователно тригодишният давностен срок, в
който съгласно чл. 531, ал.1 от ТЗ могат да бъдат упражнени исковете по
менитлницата, е изтекъл на 10.04.2018 г. Първоинстанционният съд е приел,
че след като записът на заповед е бил предявен за плащане на 10.04.2018г. и
ответникът е приел без възражения предявяването като се е подписал за това,
той е изразил съгласие, че дължи сумата по него. На тази база е приел, че е
налице признание на задължението по смисъла на чл.116 б. „а“ от ЗЗД, което е
довело до прекъсване на давността, считано от 10.04.2018г. От този момент е
започнала да тече нова тригодишна давност, която до 19.01.2021г., когато е
подадено заявлението за издаване заповед за изпълнение по записа на
заповед, не е изтекла.
Според настоящата инстанция не може да се приеме, че полагането на
подпис от страна на издателя под изявлението, че на определена дата записът
на заповед му е предявен за плащане, представлява признание на
задължението по него. Предявяването за плащане по същество е една покана
за изпълнение. С изявлението, че записът му е предявен за плащане,
длъжникът признава единствено, че е получил поканата за изпълнение. В
него обаче не се съдържа признание, че дължи на поканилия го сумата –
предмет на записа на заповед. Затова и не може да се приеме, че изявлението,
че записът му е предявен за плащане на 10.04.2018г., е довело до прекъсване
на давността. Тя е изтекла на 10.04.2018г. като исковете за плащане по
менителницата, предявими срещу платеца, не са били предявени преди
6
изтичане на тригодишната давност.
Какъв е обаче характерът на изявлението в разписката за получаване на
уведомлението за цесията на 04.05.2020г. за признаване вземането и какви са
неговите последици?
Това признание естествено не прекъсва давността, тъй като тя вече е
изтекла. То обаче има своите юридически последици – насочено е към
кредитора и с него длъжникът го уведомява, че се счита обвързан от
задължението, независимо от изтичането на давността. Няма пречка едно
вземане да бъде признато и след изтичане на давността. След като то може да
бъде изпълнено независимо от изтеклата давност и това да доведе до
погасяване на дълга, на още по – голямо основание е възможно и по-малкото
– да бъде признато. Какви са последиците от това признание – с него
длъжникът прави отказ от позоваване на вече изтекла давност. След като той
знае или е могъл да узнае, че в негова полза е изтекла погасителната давност,
но не се позовава на нея, той извършва отказ от вече изтеклата давност.
Такова изявление не е обвързано със срок, нито с някаква специална форма за
действителност. С факта на достигане на изявлението за признание на дълга
до кредитора и приемането му от него, за длъжникът възниква ново
задължение. Той не би могъл да се позовава на давността като прави
възражение за изтекла давност по отношение на вземането, което е признал и
по отношение на което се е отказал от изтеклата давност. Такова възражение
е неоснователно, заради вече извършения отказ от нея.
По тези съображения предявеният установителен иск за признаване за
установено, че Д. Н. Б. дължи на дружеството сумата 53382.10 лева, ведно със
законната лихва, считано от 19.01.2021г. до окончателното изплащане на
сумата, дължима на основание запис на заповед за сумата 53682.10 лева,
издаден от Д. Н. Б. на 10.04.2012г., с падеж 10.04.2015г, за която сума е
издадена Заповед № 50 от 20.01.2021г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 87/2021г по описа на РС
- К., I гр.състав, се явява основателен и като такъв същият следва да бъде
уважен.
Поради съществуването на главния дълг и липсата на доказателства за
неговото погасяване чрез плащане, основателен се явява и акцесорния иск за
заплащане на обезщетение за забава. Неговият размер правилно е определен
7
от първоинстанционния съд като претенцията се явява основателна и подлежи
на уважаване до размер от 15 006.55 лева.
До същите правни изводи като краен резултат, макар и с други мотиви,
е достигнал и Окръжния съд, поради което решението му като правилно и
законосъобразно, следва да се потвърди.
На основание чл.78 ал.1 и 3 от ГПК жалбоподателят - ответник следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемия - ищец сумата 2610 лева – разноски
по делото пред въззивния съд за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от
гореизложеното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 250 от 06.07.2022г. на П.О.С., постановено по
т.д. № 426/2021г., с което е признато за установено между „В. т.” ЕООД -
гр.К., ЕИК ********* и Д. Н. Б., ЕГН ********** от гр.К., че Д. Н. Б. дължи
на дружеството сумата 53382.10 лева, ведно със законната лихва, считано от
19.01.2021г. до окончателното изплащане на сумата, дължима на основание
запис на заповед за сумата 53682.10 лева, издаден от Д. Н. Б. на 10.04.2012г., с
падеж 10.04.2015г, за която сума е издадена Заповед № 50 от 20.01.2021г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
по ч.гр.д.№ 87/2021г по описа на РС - К., I гр.състав и с което е осъден Д. Н.
Б., ЕГН ********** от гр.К. да заплати на „В.Т.” ЕООД - гр.К., ЕИК
********* сумата 15006.55 лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане за периода от 10.04.2018г. до 15.01.2021г. на главницата от 53382.10
лева, дължима на основание запис на заповед за сумата 53682.10 лева, издаден
от Д. Н. Б. на 10.04.2012г., с падеж 10.04.2015г., за което обезщетение за
забавено плащане е оставено без уважение искането на дружеството за
издаване на заповед за изпълнение със Заповед № 50 от 20.01.2021г за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
по ч.гр.д.№ 87/2021г по описа на РС - К., I гр.с., както и сумата 7738.37 лева
за извършени съдебни разноски по съразмерност, от които 2274.79 лева са
разноски в заповедното производство.
8
ОСЪЖДА Д. Н. Б., ЕГН ********** от гр.К., **** да заплати на „В.т.”
ЕООД - гр.К., ****, ЕИК ********* сумата 2610 лева – разноски по делото
пред въззивния съд за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването му на страните при наличие на предпоставките по
чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9